Другата кралица
Шрифт:
Бързаща зад нас, изоставена далеч назад, както обикновено, е неудържимата графиня Бес, която организира керваните със запасите, които ще ни последват, и несъмнено изпраща пратеници до Лондон, за да донесат новини, отчаяно изпълнена с желание в крайна сметка да се окаже на правилната страна, отчаяно копнееща да узнае коя ще е правилната страна. Няма да я приема в свитата си, независимо чия страна ще реши да вземе. Не забравям, че тя беше готова да ме предаде на Хейстингс. Не забравям как тя се бои, че искам съпруга й. Толкова презирам ревнивите съпруги, а прекарах живота си, преследвана от страховете на по-малко красиви от мен жени.
Тя беше във вътрешния двор, когато забързано се качихме на седлата, беше до мен, когато съпругът й ме повдигна, за да се кача на коня си, за да не допусне да прекараме дори миг заедно. Беше там дори преди пажа Бабингтън. Хвана ме за ръката и вдигна напрегнатото си лице към мен:
— Кълна се, че ще бъдете в безопасност — обеща тихо тя. — Ако сте в опасност, ще дойда при вас и ще ви освободя. Ако Сесил изпрати съобщение, че трябва да бъдете отведена в Тауър, аз ще ви измъкна и ще ви отведа на сигурно място. Аз съм на ваша страна. Винаги съм била на ваша страна.
Не допуснах да види как трепнах от радост. Non, vraiment! 10 Разбира се, аз не очаквам тя да ме спаси, тя е такава лъжкиня! Това обещание не е нищо друго, освен отчаян опит да остане едновременно и на двете страни. Но това, което разбирам от тези думи, е че според нея армията на Севера ще победи. Каквато и новина да е получила от Лондон, тази новина я предупреждава, че нещата вървят зле за хората на Елизабет, толкова зле, та Бес иска да знам, че е моя приятелка. Новината от Лондон е в джоба й, и сега тя иска да бъде моя съюзница. Наблюдавам как Бес, графиня Шрусбъри, обръща гръб на всичко, в което вярва, изпълнена с отчаяно желание да бъде на печелившата страна. Не се изсмивам на глас, дори не я оставям да види колко се забавлявам. Леко стисвам ръката й в своята.
10
Не, наистина (фр.). — Б.пр.
— Вие ми бяхте добра приятелка, графиньо — казвам мило. — Когато се върна в страната си и заема престола си, няма да забравя вас или съпруга ви.
Ноември 1569, по пътя от замъка Тътбъри: Бес
Когато една жена започне да смята съпруга си за глупак, бракът й е приключил. Може да се разделят след една или след десет години, може да живеят заедно до смъртта си. Но ако го смята за глупак, тя никога няма да го обича отново.
Така си мисля аз, докато се тътря бавно по пътя на юг, свела глава, за да се предпазя от ситната ледена лапавица: зад мен е изоставеният Тътбъри, пред мен — битка, или, по-лошо — поражение. Наредено ми е да извърша убийство, а над мен е надвиснал съдебен процес за измяна. Тази трагедия се случи на мен. На мен, която мислех, че съм направила добър избор, че ще завърша живота си като графиня, със съпруг, на когото се възхищавам, в една от най-хубавите къщи в Англия. Сега яздя зад керван от каруци, натоварени с най-ценните ми вещи и отчаяно ми се иска да ги скрия някъде на сигурно място, преди да бъдем ограбени, хванати като в капан между две настъпващи армии. И всичко това, защото съпругът ми е глупак.
Една жена трябва да промени природата си, ако ще бъде съпруга. Трябва да се научи да сдържа езика си, да потиска желанията си, да овладява мислите си, и да прекарва дните си, като поставя на първо място друг човек. Трябва да го поставя на първо място дори когато копнее да обслужва своите интереси или тези на децата си. Трябва да го поставя на първо място дори когато копнее да прави преценките си сама. Трябва да поставя него на първо място, дори когато тя знае най-добре. Да бъдеш добра съпруга означава да бъдеш жена с желязна воля, която сама си превърнала в юзда, за да обуздаваш собствените си умения. Да бъдеш добра съпруга означава да приемеш възможността да се превърнеш в робиня на по-недостоен човек. Да бъдеш добра съпруга означава да ампутираш собствената си сила и влияние така неизбежно, както родителите на просяците отсичат стъпалата на децата си, за да може семейството да има по-добра печалба.
Ако един съпруг е неверен, една добра съпруга трябва да си затваря очите пред този факт. Предвид природата на мъжете, тя не губи кой знае какво: бързата тръпка от това да я облегнат на някоя стена или да се повъргалят с нея върху мократа трева. Ако е комарджия, тя може да му прости и да изплати дълговете му. Ако е гневлив, тя може да се постарае да не му се пречка, или да го успокои, или да се скара с него — всичко, което би й помогнало да не пострада, докато той се извини, облян в сълзи — както често правят съпрузите-насилници. Но ако един съпруг изложи на опасност дома на жена си, нейното състояние, нейното благополучие, ако изложи на опасност именно това, на чието събиране тя е посветила живота си, тогава не виждам как може някога да му прости. Единственият смисъл и цел на това да бъдеш съпруга, е да се сдобиеш с къща и богатство и с деца, които да ги наследят. А ужасната опасност в положението на съпругата е, че съпругът притежава всичко: всичко, което тя му донася с брака им, всичко, което наследява или печели по време на този брак. Според закона на страната, една жена не може да притежава нищо независимо от съпруга си: нито къщата си, нито децата си, нито себе си. Когато се омъжва, тя приписва абсолютно всичко на него. Така че ако един съпруг унищожи онова, което тя му носи — ако изгуби къщата, прахоса богатството, остави децата без наследство, оскърби я — тя не може да направи нищо, освен бавно и постепенно да затъва в нищета. Той е глупак и се боя, че тя няма да го обича никога вече. А тя е била глупачка, че го е избрала.
Да, така стоят нещата при мен. Аз му позволявам да играе комар, без да го упреквам, избягвам моментните му пристъпи на гняв, дори си затварям очите за обожанието му към младата кралица, но не мога да му простя, че излага дома ми на опасност. Ако той бъде признат за виновен в държавна измяна, ще го обезглавят и ще конфискуват имуществото му, а аз ще изгубя Чатсуърт и всичко, което събирахме заедно с предишните ми съпрузи. Не мога да му простя, че поема този риск. Повече ме плаши това, отколкото мисълта за обезглавяването му. Да загубя Чатсуърт ще означава да загубя делото на живота си. Да загубя Чатсуърт ще означава да загубя чувството си за самоличност. Той е глупак, а аз съм госпожа Глупакова, а той ще ме превърне в една бездомна госпожа Глупакова, което е по-лошо.
Ноември 1569, по пътя от замъка Тътбъри: Мери
Ботуел, пиша това набързо — отвеждат ме в Ковънтри. Нашият миг е сега! Мога да ти обещая битка, която ще спечелим. Ела, ако можеш, ела, каквото и да ти струва. Ела сега!
Уестморланд е събрал армия от над хиляда души в замъка Бранспат, и от бележка, пъхната в ръката ми, когато спираме за вечеря, научавам, че към тях вече са се присъединили хората на Нортъмбърланд. По този начин сега броят им става две хиляди. Две хиляди — това е армия, която може да превземе Севера, това е армия, достатъчно голяма да превземе Лондон.
Те идват да ме освободят — Норфолк, който идва от Кенингхол и се е отправил да се присъедини към тях на север, и трите свещени армии — неговата, армията на Нортъмбърланд и тази на Уестморланд, носещи знамето с петте Христови рани — ще се обединят и ще се отправят надолу по пътя към Ковънтри, за да дойдат при мен.
Дори не очаквам голяма битка. Шрусбъри води двеста души, които яздят заедно с нас, а Хейстингс — не повече от четирийсет. Никой от тях няма смелост за битка. Половината са католици, много от тях симпатизират на моята кауза: виждам го в стеснителните им коси усмивки, когато яздя сред тях, и в начина, по който свеждат глави в поклон, когато минавам край тях. Когато минаваме покрай изоставен крайпътен параклис, половината от тях се прекръстват, а командващите им офицери гледат в другата посока. Това са мъже, кръстени в католицизма: защо да искат нещо да се промени? Защо да умират, за да защитят една промяна, която не им е донесла нищо освен разочарование?
Здрач пада върху първия ден на нашето пътуване, когато Шрусбъри се връща и отново язди редом с мен.
— Вече не сме далече — казва той насърчително. — Не сте ли твърде уморена?
— Малко — казвам. — И ми е много студено. Къде ще пренощуваме?
— Ашби-де-ла-Зуш — казва той. — Замъкът на лорд Хейстингс.
Сграбчва ме страх.
— Мислех… — подхващам, а после прехапвам устна и не изричам какво съм си мислила. — Тук ли ще останем? Не искам да оставам тук. Не искам да бъда в неговата къща.