Чтение онлайн

— Жено! — сгълчавам я.

Бес обръща поглед към мен. Вече не е мекушава и разплакана, а критично настроена и пряма.

— Ще направя каквото мога — казва тя. — Винаги ще правя каквото мога за нашата безопасност и за нашето богатство. Но нека това ти бъде за урок. Никога не действай срещу Сесил. Той господства над Англия, има мрежа от шпиони, която покрива всеки дом в страната. Той измъчва заподозрените от него хора и ги превръща в свои слуги. Знае всички тайни, вижда всичко. Виждаш ли какво се случва на враговете му? Лордовете от Севера ще отидат на ешафода, Норфолк може да изгуби богатството си, а ние… — Тя вдига писмото. — Ние сме най-малкото заподозрени. По-добре ще е да дадеш на кралицата и на Сесил ясно да разберат, че не знаем нищо за онова, което са планирали лордовете от Север, че не са ни казали нищо, че не знаем нищо за това, което планират сега; и непременно кажи, че Сесил е имал копие от всяко писмо, което Норфолк е изпратил, още от мига, в който шотландската кралица го е получавала.

— Не е — възразявам глупаво. — Как би могъл?

— Имал е — казва тя рязко. — Не сме такива глупаци, че да правим каквото и да е без позволението на Сесил. Погрижих се за това.

Отнема ми цяла една дълга минута да разбера, че шпионинът в моето домакинство, работещ за човек, когото мразя, чието падение планирах, е моята любима съпруга. Още един миг ми е нужен да разбера, че съм бил предаден от жената, която обичам. Отварям уста да я прокълна заради неверността й, но после спирам. Вероятно е спасила живота ни, като ни е задържала на печелившата страна: на страната на Сесил.

— Ти си казала на Сесил? Ти си преписала писмото и си му го предала?

— Да — казва тя кратко. — Разбира се. Аз му докладвам. Правя го от години.

Тя се извръща от мен към прозореца и поглежда навън.

— Не помисли ли, че проявяваш невярност спрямо мен? — питам я аз. Изтощен съм: не мога дори да й се разгневя. Но не мога да сдържа любопитството си. Да ме предаде и да ми каже за това без капка срам! Да бъде толкова безочлива и дръзка!

— Не — казва тя. — Не помислих, че не съм ти вярна; защото не беше така. Аз служех на теб, макар че на теб не ти достига ум да го разбереш. Като доносничех на Сесил, аз опазих нас, и богатството ни. Каква проява на невярност има в това? Как може да се сравнява то с това да заговорничиш с друга жена и приятелите й срещу сигурността на кралицата на Англия в дома на собствената си съпруга? Как може то да се сравни с това да защитиш богатството на друга жена на цената на безопасността на собствената ти съпруга? Как може да се сравни с това да сервилничиш пред друга жена през всеки ден от живота си, а да излагаш на риск собствената си съпруга? Да оставяш богатството й наполовина прахосано, а земите й — застрашени?

Горчивината в гласа й ме зашеметява. Бес все още гледа през прозореца, с уста, пълна със злъч, със сурово лице.

— Бес… жено… Невъзможно е да мислиш, че предпочитам нея пред теб.

Тя дори не обръща глава.

— Какво ще правим с нея? — пита тя. Кимва към градината и аз се приближавам малко към прозореца и виждам шотландската кралица, все още в градината, със загърнати с наметка рамене. Тя тръгва по протежение на терасата, за да погледне към гъстата гора на крайречната долина. Засенчва очите си с ръка, за да ги предпази от ниското есенно слънце. За първи път се запитвам защо се разхожда и гледа на север, по този начин, всеки ден. Дали се взира да види праха, вдигнат от усилено яздеща армия, начело с Норфолк, дошла да я спаси и след това да я отведе надолу по пътя до Лондон? Дали смята отново да обърне страната надолу с главата в ноктите на войната, брат срещу брата, кралица срещу кралица? Тя стои в златната следобедна светлина, наметката й се развява и се дипли леко зад гърба й.

Има нещо в начина, по който държи главата си, като красива фигура в жива картина, което кара човек да закопнее за армия в полята отдолу, армия, която да я спаси и отведе. Макар да е моя пленница, аз копнея тя да избяга. Тя е твърде изящна красавица, за да чака в някаква кула, без да има кой да я спаси. Тя е като принцеса от детска приказка, невъзможно е да я видите, красива като картина, и да не поискате да я освободите.

— Тя трябва да бъде свободна — казвам непредпазливо на Бес. — Когато я виждам така, разбирам, че тя трябва да бъде свободна.

— Определено е трудна за опазване — казва тя без следа от романтични нотки в гласа.

Кълна се в Девата, това е последният път, в който ще позволя да бъда отведена обратно в този омразен затвор, какъвто е замъкът Тътбъри. Сега отивам кротко, но това е последният път, в който ще ме отведат нагоре по виещия се път до тази воняща тъмница, където слънцето никога не огрява в стаята ми и където вятърът духа постоянно и студено над равните поля. Елизабет се надява, че ще умра от студа и влагата тук, или от болест, причинена от зловонните влажни мъгли откъм реката; но тя греши. Аз ще я надживея. Кълна се, че ще я надживея. Ще трябва да ме убие, ако иска да носи траур за мен. Няма да изнемощея и да умра, за да й угодя. Ще вляза в замъка сега, но ще си тръгна от него начело на моя собствена армия. Ние ще влезем в Лондон и аз ще хвърля Елизабет в тъмница, и ще я видим колко дълго ще издържи в някой избран от мен влажен замък.

Могат да ме докарат припряно тук, могат да ме отведат чак обратно до замъка Болтън, ако искат, но аз съм кралица на приливите и отливите и точно сега течението се движи бързо за мен. Няма да ме държат в плен повече от още една седмица. Не могат да ме задържат. Това е краят за семейство Шрусбъри: те още не го знаят, но всеки момент ще бъдат унищожени. Лордовете от Север ще дойдат да ме отведат с Норфолк начело. Датата е уговорена — ще бъде шести октомври — и аз ще отброявам дните на царуването си от тази дата. Ние ще бъдем готови: аз съм готова сега. Тогава моите тъмничари ще станат мои затворници, и аз ще се отнасям с тях, както пожелая.

В момента Норфолк сигурно призовава арендаторите си: хиляди ще откликнат на неговия призив. Лордовете от Севера ще съберат голямата си армия. Всичко, което семейство Шрусбъри постигат, като ме довеждат тук, в най-окаяната си тъмница, е че ме затварят на място, където може лесно да бъда открита. Всички знаят, че ме държат в Тътбъри, всички знаят пътя до замъка. Армията на Севера ще дойде да ме спаси след броени седмици, и двамата Шрусбъри могат да избират дали да умрат, като отбраняват мръсния си замък, или да ми го предадат. Усмихвам се при мисълта за това. Те ще дойдат при мен и ще ме помолят да им простя и да си спомня, че винаги са се отнасяли любезно с мен.

Към самия граф изпитвам уважение: всеки би му се възхитил; и доста харесвам Бес: тя е добросърдечна жена, макар и много вулгарна. Но това ще доведе до техния край, може би до тяхната смърт. Всеки, който застане на пътя ми, между мен и свободата ми, ще трябва да умре. Уреченият ден е шести октомври и те трябва да бъдат готови, както съм готова аз: за победа или за смърт.

Не аз избрах този път. Аз дойдох при Елизабет в нужда, като родственица, молеща я за помощ. Тя се отнесе с мен като с враг и сега се отнася към собствените си лордове и собствения си братовчед като към врагове. Всеки, който мисли, че тя е велика кралица, би трябвало да отбележи следното: в своя триумф тя беше мнителна и не прояви великодушие и щедрост. Когато е в опасност, тя бива завладяна от паника. Тя ме докара до отчаяние, а тях тласна към бунт. Няма да има кого друг да вини, освен себе си, когато щурмуват замъка й, хвърлят я в Тауър и я изпратят на ешафода, на който умря майка й. Тя и върховният й съветник Сесил имат такива мнителни, озлобени умове, че са си представяли собствения си провал, и така го предизвикаха. Както постъпват винаги страхливите и мнителни хора: те си представяха най-лошото и го превърнаха в реалност.

Имам писмо от посланика си, епископът на Рос, Джон Лесли, който е в Лондон и следи как се руши властта на Елизабет. Намерих го затъкнато в седлото си, когато яхнахме припряно конете си, за да потеглим към Тътбъри. Дори в ужасеното бързане да стигнем от Уингфийлд до замъка Тътбъри някой предан човек е имал време да ми услужи. Дори конярите на Шрусбъри вече са на моя страна. Бес и съпругът й са жертва на предателство в собственото си домакинство. Домът е пълен с шпиони, добре платени с испанско злато, които очакват да ми служат. Бележката на Лесли, набързо надраскана на смесица от френски и шифрован език, ми съобщава за паника в Лондон, за това, че Елизабет е обезумяла от страх заради получаваните на всеки час съобщения за бунтове, които избухват из цялата страна.