Чтение онлайн

Чувам тропот на конници и се втурвам към прозореца, с бясно биещо сърце. Очаквам да видя във вътрешния двор Норфолк, или лордовете от севера с тяхната армия, или дори — сърцето ми подскача при тази мисъл — ами ако е Ботуел, избягал от тъмницата, начело на отряд погранични жители, препускащи насам да ме спасят?

— Кой е там? — питам настойчиво. Управителят на графинята е до мен в моята трапезария: и двамата гледаме през прозореца към двамата покрити с прах от пътуването мъже и тяхната армия от четири дузини войници.

— Това е граф Хънтингдън, Хенри Хейстингс — казва той. Погледът му се плъзва далече от мен. — Ще трябва да се срещна с нейна светлост.

Той се покланя и пристъпва към вратата.

— Хейстингс ли? — настоятелно питам аз: гласът ми е изострен от страх. — Хенри Хейстингс? За какво му е да идва тук?

— Не знам, ваша светлост. — Мъжът се покланя и пристъпва назад към вратата. — Ще се върна при вас веднага щом разбера. Но сега трябва да вървя.

Махвам с ръка:

— Вървете — казвам. — Но се върнете веднага. И намерете негова светлост милорд Шрусбъри и му кажете, че искам да го видя. Кажете му, че искам да го видя спешно. Помолете го да дойде веднага при мен.

Мери Сетън идва и застава до мен, зад нея се приближава Агнес.

— Кои са тези лордове? — пита тя, като поглежда надолу към вътрешния двор, а после — към пребледнялото ми лице.

— Онзи е човекът, когото наричат „протестантския престолонаследник“ — изричам с изстинали устни. — Той е от фамилията Поул, от рода на Плантагенетите, братовчед на самата кралица.

— Да ви освободи ли е дошъл? — пита тя със съмнение. — На страната на бунта ли е?

— Едва ли — казвам горчиво. — Ако аз умра, той ще се доближи с една крачка до трона. Ще бъде наследник на трона на Англия. Трябва да узная за какво е дошъл. Едва ли ще са добри новини за мен. Мери, вървете и вижте какво можете да научите. Подслушвайте в конюшнята и се опитайте да научите нещо.

Веднага щом тя тръгва, аз отивам до писалището си и пиша бележка:

Могат да я вземат. По дяволите, могат да я вземат и да я отведат. Тя не ни е донесла нищо друго освен беди. Дори ако я отведат сега, кралицата никога няма да ни изплати онова, което ни дължи. До Уингфийлд и обратно, със свита от шейсет души, като може би още четирийсет други идват да се хранят тук. Нейните коне, любимите й птици, нейните килими и мебели, роклите й, новият й свирач на лютня, личният й художник: поддържах домакинството й по-добре, отколкото поддържах своето. Всяка вечер — вечеря, на която се сервират трийсет и две блюда; нейни собствени готвачи, нейни собствени кухни, нейна лична изба. Бяло вино, от най-добрата реколта, за да мие лицето си с него. Тя трябва да разполага със свой личен слуга, който да опитва храната и питиетата й, в случай, че някой иска да я отрови. Бог е свидетел, аз сама бих го сторила. Тя ни струва двеста лири на седмица, съпоставени с обещаната сума от петдесет и две лири: но никога не ни изплащат дори и нея. Сега тя никога няма да бъде платена. Ще бъдем с хиляди лири по-бедни, когато това свърши, и ще я отведат, но няма да платят за издръжката й.

Е, могат да я вземат; а аз ще се справя с този дълг. Ще го впиша в най-долния край на страницата, сякаш е изгубената сметка на мъртъв длъжник. По-добре да се отървем от нея и да бъдем наполовина разорени, отколкото да остане тук и да съсипе мен и близките ми. По-добре да я приема за мъртва и да не я включвам в сметките.

— Бес.

Джордж е застанал на прага на сметководната ми стая: обляга се на вратата, с ръка, притисната към сърцето. Лицето му е побеляло и той трепери.

— Какво има? — Надигам се веднага от масата, оставям перото и улавям ръцете му. Пръстите му са ледени. — Какво има, любов моя? Кажи ми. Болен ли си?

Изгубих трима съпрузи, отнети ми от внезапна смърт. Този, най-влиятелният ми съпруг, графът, е пребледнял като мъртвец. Веднага забравям, че някога съм мислила лошо за него, и изведнъж ужасът да не го загубя ме сграбчва, сякаш самата аз изпитвам болка.

— Болен ли си? Боли ли те нещо? Любов моя, какво има? Какво става?

— Кралицата е изпратила Хейстингс и Деверьо да отведат шотландската кралица — казва той. — Бес, не мога да я пусна да тръгне с тях. Не мога да я изпратя. Това означава да я изпратя на смърт.

— Хейстингс не би… — започвам.

— Знаеш, че би го направил — прекъсва ме той. — Знаеш, че именно затова го е избрала кралицата. Хейстингс е протестантският наследник. Той ще я затвори в Тауър, или в собствения си дом, и тя няма да излезе никога оттам. Ще обявят, че тя боледува, а после — че е по-зле, а след това — че е мъртва.

Мъката в гласа му ме ужасява.

— Или ще я убият по време на пътуването и ще кажат, че е паднала от коня си — предрича той. Лицето му е мокро от пот, устата му — сгърчена от болка.

— Но щом кралицата нарежда това?

— Не мога да я пусна да отиде на смърт.

— Ако това е заповед на кралицата…

— Не мога да я пусна да си отиде.

Поемам си дъх:

— Защо не? — питам. Предизвиквам го да ми каже. — Защо не можеш да я пуснеш да си отиде?

Той се извръща от мен.

— Тя е моя гостенка — промърморва. — Въпрос на чест…

Обръщам се към него със сурово изражение:

— Научи се да я оставяш да си отиде — казвам рязко. — Честта няма нищо общо с това. Застави се да я пуснеш да си отиде, дори да отива на смърт. Принуди се да го направиш. Не можем да им попречим да я отведат, а ако възразим, само ще създадем по-лошо впечатление. Ще си помислят, че вече си изменник; ако се опиташ да я спасиш от Хейстингс, ще бъдат сигурни, че тя те е привлякла на своя страна. Ще те набедят като изменник.

— Това означава да я изпратя на смърт! — повтаря той, гласът му се прекършва. — Бес! Ти беше нейна приятелка, прекарваше ден след ден с нея. Не може да бъдеш толкова безсърдечна, че да я предадеш на убиеца й!

Хвърлям поглед обратно към писалището си и към числата в сметководната си книга. Знам до последното пени какво ни е струвала дотук. Ако я защитим от кралицата, ще изгубим всичко. Ако кралицата помисли, че сме прекалено привързани към тази друга кралица, ще ни унищожи. Ако ни обвини в държавна измяна, ще изгубим земите си и абсолютно всичко, което притежаваме. Ако бъдем признати за виновни в държавна измяна, ще бъдем обесени за това: и двамата ще умрем заради мекушавостта на съпруга ми. Не мога да поема такъв риск.

— Кого го е грижа?

— Какво?

— Казах, кого го е грижа? Кого го е грижа, ако я отведат и я обезглавят в някоя нива, и зарежат тялото й в някоя канавка? Кого го е грижа за нея?

В стаята се възцарява ужасна тишина. Съпругът ми ме поглежда, сякаш съм чудовище. Глупакът и Чудовището се гледат в лицата и аз се чудя на това, в което сме се превърнали. Преди двайсет и един месеца бяхме новобрачни съпрузи, напълно доволни от договора, който бяхме сключили, наслаждаващи се един на друг, оглавяващи съвместно една от най-влиятелните фамилии в кралството. Сега сърцата и състоянията ни са съсипани. Съсипахме себе си.