Чтение онлайн

— Какви лоши мисли си имала?

— О, само бях нетърпелива — изтърва тя, без да мисли — и забравих, че съм в Божиите ръце.

— Нетърпелива за какво?

— О, с… нетърпелива с моята прислужница — смути се девойката, хваната натясно. — И… че годеникът ми не е достатъчно силен, не е достатъчно укрепнал, както би ми се искало.

— Ах, да, тай-панът, приятен млад мъж, но внук на големия враг на Истинната църква. Той казал ли ти е за това? За своя дядо Дърк Струан?

— Някои неща, отче — рече тя още по-несигурно. — За моята прислужница, с която бях нетърп…

— Малкълм Струан е приятен млад мъж, не е като дядо си. Ти помолила ли си го да стане католик?

Анжелик пребледня.

— Обсъждахме го, да. Такъв… такъв разговор е много деликатен и… и… не бива да се бърза…

— Да, да, наистина. — Отец Лео чу как Анжелик пое дъх и усети тревогата й. — И съм съгласен, че е много важно за него и за теб. — Той се намръщи, опитът му говореше, че девойката крие много неща от него. „Но това е в реда на нещата“ — помисли си той.

Щеше да спре дотук, но ненадейно му хрумна, че тук се крие подходяща възможност да спаси една душа и се заеме с едно добро начинание — животът в Йокохама, за разлика от ненагледната му и щастлива Португалия беше еднообразен, почти нямаше какво да върши, освен да лови риба, да пие, да яде и да се моли. Църквата му беше малка и мръсна, паството му малобройно и ненабожно, а Колонията — същински затвор.

— Подобен разговор наистина е деликатен, но трябва да се продължи. Неговата безсмъртна душа се намира в опасност. Ще се моля да успеете. Вашите деца ще израснат в лоното на нашата църква — той, разбира се, вече се е съгласил, нали?

— О, ние обсъдихме и това, отче — тя се насили думите й да звучат безгрижно, — разбира се, че нашите деца ще бъдат католици.

— Ако не са, ще ги обречеш на Вечния ад. Ще изложиш на опасност й своята безсмъртна душа. — Той забеляза, че тя потрепери, и се зарадва. „Добре — помисли си той, — още една победа на Господ против антихриста.“ — Това трябва да бъде уговорено официално преди сватбата.

Сърцето й заби, заболя я главата от лоши предчувствия, силеше се гласът й да не я издаде, вярваше безрезервно в Господ и в дявола, във вечния живот и вечното проклятие.

— Благодаря за съвета ти, отче.

— Аз ще поговоря с господин Струан.

— О, не, отче, моля те, недей — тя изпадна във внезапна паника, — това ще е… смятам, че ще е много неразумно…

— Неразумно? — Той отново сви устни, задръгна разсеяно въшките в брадата си и в косата, и в старото расо, бързо пресметна, че възможният успех от приемането на Струан в лоното на католицизма е награда, която си струва чакането и предполага внимателно обмисляне.

— Ще се моля Бог да те напътства. Но не забравяй, че си непълнолетна като него. Предполагам, че в отсъствието на баща ти господин Сьоратар ще бъде твой законен настойник. За да се извърши и консумира каквато и да е женитба, е нужно официално разрешение; тези и някои други въпроси за опазване на душата ти трябва да бъдат решени. — Той засия, изпълнен със задоволство. — И тъй, за покаяние кажи десет пъти Аве Мария и прочети до следващата неделя два пъти посланията на св. Йоан — и продължи да се молиш Бог да те напътства.

— Благодаря, отче. — Тя се прекръсти признателно, дланите й бяха потни; сведе глава за благословия.

— In nomine Patri et Filii et Spiritu sancti absolvo tuun. 46 — Той я осени с кръстния знак. — Моли се за мен, дете мое — рече накрая, завършвайки ритуала, а в мислите си вече бе започнала своя диалог с Малкълм Струан.

Привечер Филип Тайърър седеше с кръстосани крака срещу Хирага в една уединена стаичка в малко ресторантче, закътано зад къщата на шоя, старейшината на селото. Те бяха единствените посетители и това за Тайърър беше първото истинско японско ядене с японски домакин. Англичанинът беше гладен и готов да опита всичко.

— Благодаря ти, че ме покани, Накама-сан.

— Удоволствието е мое, Тайра-сан, ще ти кажа, че японското ти произношение се е подобрило. Моля, яж.

На ниската масичка между тях прислужницата беше наредила много малки чинийки с различни храни, някои горещи, други студени, върху декоративни лакирани подноси. Прозорци шоджи, рогозки татами, малки плъзгащи се прозорчета, отворени към падащия здрач, петролните лампи светеха приятно, в нишата бяха подредени цветя. Помещението бе свързано с друга уединена стаичка и после следваше останалата част от ресторанта — нещо като коридор със столчета; гледаше към сокак, който водеше към улицата — готварски мангал с дървени въглища, бъчонки със саке и бира, готвач и три прислужнички.

Хирага и Тайърър бяха облечени със свободни кимона за почивка — Тайърър се наслаждаваше от необичайното му удобство, а Хирага изпитваше облекчение да свали европейските дрехи, които бе носил целия ден. И двамата се бяха изкъпали и ги бяха масажирали в близката баня.

— Моля, яж.

Тайърър несръчно използваше пръчките. В посолството в Пекин го бяха посъветвали да не яде никакви китайски храни: „… освен ако искаш да се отровиш, момко. Тези негодници наистина ядат кучешко, пият змийска отрова, гребват си насекоми и каквото и да е и изпитват смайваща, но пълна увереност, че ако то е с гръбче към небето, можеш да го ядеш! Пфу!“

Хирага му посочи как правилно да държи пръчките:

— Така.

— Благодаря, Накама-сан, много трудно — засмя се Тайърър. — Надебелея, ако използвам за ядене.

— Няма да надебелея, ако ям с тези пръчки — каза Хирага; все още не се отегчаваше да поправя японския на Тайърър, бе открил, че му е приятно да му преподава. Тайърър беше възприемчив ученик със забележителна памет и с весел нрав — и нещо много важно за самия Хирага — непрекъснат източник на сведения.

— О, съжалявам, няма да надебелея с тези пръчки. Какво е… извинявай… какви са тези храни?

— Това ние наричаме темпура — риба, пържена в тесто за палачинки.

— О, съжалявам, какво е „тесто“? — Тайърър слушаше внимателно, не схващаше много от думите, но разбираше същността, знаеше, че на другия също му липсват английски думи. „Говорим повече на английски, отколкото на японски — помисли си той кисело, — но няма значение. Накама е прекрасен учител и изглежда, че сме се нагодили един към друг, което е чудесно — без него нямаше да съм тук, вероятно нямаше и да съм жив и никога нямаше да завоювам такъв престиж пред Марлоу, Палидар и Дребосъка Уили Уинки, да не говорим пък за безценните сведения, с които японецът ме снабдява“. Тайърър се усмихна. Беше му приятно, че вече може да нарича мислено Сър Уилям по прякор, а само допреди няколко дни трепереше от страх пред него. — О, сега разбирам. Тесто за палачинки! Ние също използваме такова тесто.

— Тази храна харесва ти, Тайра-сан? — Хирага, премина на английски.

— Да, благодаря ти. — Винаги, когато можеше, Тайърър отговаряше на японски. — Благодаря за всичко, масаж, баня, сега спокойствие, о, съжалявам, спокойствие и щастие.

Някои от храните му се сториха възбуждащи, темпура и якитори, хапки пилешко, печени на скара, със сладък и солен сос. Той особено хареса анаго — печена на скара змиорка с горещ сладко-кисел сос. Суши, парченца от разнообразни сурови риби с различен цвят и вид върху топка ориз — отначало му бе трудно да ги преглътне, но когато ги потопи в странен солен сос, наречен сой или соя, те станаха апетитни. „В крайна сметка — помисли си той — татко ме съветваше да опитам всичко: «Синко, след като настояваш за това злощастно хрумване да станеш преводач от японски, съветвам те да се потопиш в техния начин на живот и хранене и т.н. — без да забравяш, че си английски джентълмен със задължения, с дълг към Короната, към Империята и Бога.»