Чтение онлайн

— Саке! Тайра-сан, кампай!

Шишето скоро свърши. Той караше Тайърър да пие, преструваше се, че да вдигат тост един за друг е важен японски обичай. Скоро Тайърър доволен разказваше за войните на гай-джин, за обширната Британска империя, за стоките, които произвеждат, и за количеството им. Заради искреността на Тайърър — вероятната му искреност — и неговото „Кълна се в Бога, истина е!“ — Хирага реши да приеме сведенията, като все пак се страхуваше и предполагаше, че може да са фалшиви. Един час бе проучвал атласа и картите на Тайърър, които истински го бяха поразили.

— Но, моля, как може толкова малка страна като Англия да управлява толкова други?

— По много причини — отвърна Тайърър сърдечно, затоплен и отпуснат, доволен от себе си. За миг забрави да използва простички думи и понятия и продължи простодушно: — Много причини, заради нашето съвършено образование — превъзходно обучение, разбираш ли? — поради недостижимата ни богоизбраност, разумна и милосърдна Кралица, заради нашата уникална и особена форма на управление — нашия Парламент, който ни е дал ненадминати закони и свободи. В същото време сме благословени, ние сме защитен остров — защитава ни морето, флотата ни контролира морските търговски пътища, така че можем да развиваме по-добре занаятите си в мир и спокойствие, да изобретяваме и експериментираме, търгуваме повече, затова имаме повече капитал, Накама-сан, повече пари от всеки друг… и много ловко „разделяме и владеем“ — това е стар римски закон… — Тайърър се засмя и довърши бутилката. — И най-важното, вече ти казах, имаме двойно повече оръдия, кораби и огнестрелно оръжие от съседните две държави — половината от световните кораби са на Британия, с британски екипажи и британски артилеристи…

„Толкова много думи и понятия, които не разбирам — помисли си Хирага, главата му се въртеше. — Римляни? Кои са пък тези?

Ако половината от това, което говори Тайра, не, дори една стотна част, е истина, значи ще ни трябват десетилетия да ги настигнем. Да, но след време ще ги настигнем. И ние сме на остров. По-добри сме от тях, защото това е Земята на Боговете, поколение след поколение ставаме по-яки, по-силни, по-добри бойци, дисциплинирани сме и сме по-смели, а най-вече сигурно ще спечелим, защото не се боим от смъртта!

Ийе, днес вече виждам начин да ги превием, а довчера не си го и представях.“

— Хонто — измърмори японецът.

— Хонто, Накама-сан? Истината? Какво е истина?

— Само си мисля за това, което ми разказа. Толкова много истина. Моля, ти казваш по-рано… Кампай!

— Кампай! Време да посети Йошивара, нали? — Тайърър сподави прозявка на задоволство, отегчен от въпросите, но се чувстваше великолепно.

— Не забравил, Тайра-сан. — Хирага скри усмивката си. Вече бе уредил Фуджико да е заета тази вечер. — Довърши саке, последен въпрос, после вървим: Моля, ти казваш по-рано за машините правят машини? Как възможно?

Тайърър се впусна в поредното ентусиазирано обяснение, като съобщи, че британците са водещи в така наречената промишлена революция:

— Парната машина, железницата, стоманени и железни кораби, предачната машина, сеялките, серийното производство, жътварските машини са все наши изобретения, шестдесетфунтови оръдия, работа под вода, упойки, нови лекарства, навигацията — преди четири години прокарахме първия телеграфен кабел през Атлантическия океан, дълъг повече от хиляда левги — каза той високомерно, решил да не споменава, че кабелът е изгорял след месец и скоро ще бъде подменен с нов. — Изобретихме електрическите генератори, газовото осветление…

Скоро на Хирага му се зави свят от усилие да се съсредоточи и от отчаяното му желание да разбере всичко, макар да не разбираше почти нищо, но и защото не можеше да схване от къде на къде един толкова високопоставен чиновник като Тайра отговаря на всеки въпрос на врага, защото „разбира се, ние сме врагове.

Трябва по-бързо да науча английски. Трябва. Ще го науча.“

На вратата леко се почука и шоджи се плъзна.

— Моля да ме извиниш, Отами-сан — започна прислужничката, — но шоя моли за момент да идеш при него.

Хирага кимна отсечено, каза на Тайърър, че ще се върне след малко, и последва прислужничката навън по пустия сокак, а оттам — по шумната улица. Неколцината минувачи, които, изглежда, го забелязаха, се поклониха учтиво като на търговец, а не на самурай, както бе заповядал шоя. Добре.

Шоя чакаше във вътрешна стая, коленичил зад масата, ръката му удобно бе отпусната върху облегалката. Една котка лежеше свита на кълбо до него. Той се поклони.

— Толкова съжалявам, задето те безпокоя, Отами-сан, но в случай че този гай-джин разбира езика ни по-добре, отколкото твърди, мисля, че е по-разумно да поговорим тук.

Хирага се намръщи, седна на петите си и отвърна на поклона, целият нащрек.

— Кажи, Йоши-сан?

— Има няколко неща, който трябва да знаеш, Отами-сама. — Мъжът с решително лице наля зелен чай от миниатюрния железен чайник в малки купички. Чаят беше великолепен, както и порцелановите чашки, ароматичен и изискан. Лошото предчувствие на Хирага се засили. Шоя отпи пак, после извади свитък от ръкава си и го разви. Беше друго копие на плаката. „Бакуфу предлагат две коку награда за този убиец бунтовник с много имена, едно от които е Хирага…“

Хирага го взе, престори се, че за първи път го вижда. Уклончиво изръмжа и го върна.

Възрастният мъж пъхна крайчето му в пламъка на свещта. И двамата наблюдаваха как листът се сгърчи и се превърна на пепел, и двамата знаеха, че с новата прическа и бързо растящата му брада Хирага е предрешен много добре.

— Бакуфу се вманиачават в преследването на нашите храбри шиши.

Хирага кимна, но не каза нищо, изчакваше.

Шоя разсеяно погали котката и тя тихо измърка.

— Говори се, че господарят Йоши проводил пратеник да преговаря с главния гай-джин за пушки. Няма съмнение, че господар с неговия сан ще предложи по-високи цени от пратениците на Чошу — добави той деликатно. — Гай-джин ще продадат на този, който даде повече.

Хирага бе чул от Райко за самураи от Чошу, посетили Търговската къща — почти всички в Йошивара бяха осведомени за преговорите. Беше сигурен, че ако научи истинските им имена, със сигурност ще разпознае мъжете и техните семейства. Само преди година и нещо един негов природен брат от същото английско училище в Шимоносеки беше член от групата, изпратена да закупи първите сто пушки. Любопитно — помисли си Хирага, — че е от същата компания на този тай-пан, когото скоро ще убием, и него, и жена му, както и цялата помийна яма на злото.

— Гай-джин нямат чест.

— Отвратително. — Шоя пак отпи от чая. — В замъка в Йедо ври и кипи. Казват, че шогунът и императорската принцеса възнамеряват да отидат в Киото след седмица-две.

— Защо им е притрябвало? — запита Хирага, като се преструваше, че му е безразлично, но това не заблуди шоя.

Той се подсмихна:

— Не зная, Отами-сан, но е много странно, дето шогунът ще напусне леговището си и ще пропътува толкова опасно разстояние, за да посети бърлогата на много врагове, след като още от самото начало винаги е пращал ласкатели. — Котката се изпъна и той потупа коремчето й, като добави замислено: — Роджу увеличават данъците във всички земи на Торанага, за да купят колкото се може повече оръдия и оръжие — с изключение на Сацума, Тоса и Чошу.