Чтение онлайн

Застана до прозорците и се загледа в тъмнината, ала всъщност не виждаше нищо. Питаше се дали някога нещата помежду им пак ще бъдат същите. Като сложи край на живота си и го спомена поименно в предсмъртното писмо, Мариан заби клин между Александър и баща му, а това заплашваше да се окаже невъзвратимо. Каква ирония, помисли си Александър — толкова жени минаха през живота му и всяка се кълнеше, че ще си „отмъсти“, а именно Мариан, на която едва ли й бе минала мисъл за мъст, посегна на живота си, нанасяйки му удар, от който едва ли някога ще се съвземе. Смъртта й заплашваше рожденото му право — единственото нещо в живота му, на което истински държеше. За него „Киракис корпорейшън“ бе изпепеляваща страст, негова изкусителна, капризна любовница. Тя изтръгваше силни емоции от най-дълбоките кътчета на душата му, непробудени от никоя жена. Вероятността да загуби корпорацията плашеше Александър повече от самата смърт.

Трябваше да намери някакъв начин това никога да не се случи.

Лос Анжелис

— Ще стане фантастичен документален филм — уверяваше Мередит Чък Уилард, директора на Кей Екс Ел Ей. — От години хората проявяват интерес към тази история, най-вероятно защото Том Райън винаги е отказвал да говори за нея. Никой никога не е успял да стигне до истината… досега.

— А кое те кара да мислиш, че ще предразположиш Райън да говори, след като никой друг репортер не е успял? — попита Уилард скептично.

— Не мисля, Чък, а съм убедена — отвърна Мередит уверено.

— И друг път съм чувал подобни приказки. — Личеше си, че не е оптимистично настроен. — Знаеш ли, Мередит, тъкмо се захващах с този занаят, когато това се случи. Помня как ми се щеше именно аз да стигна до Райън, да измъкна цялата история от него още при слизането му от самолета. Всеки репортер в този град, естествено, мечтаеше за същото. Още тогава той отказа да разговаря с когото и да било и доколкото ми е известно, никога не го е правил.

— С мен ще разговаря. Всъщност вече разговаряхме.

— Вече си разговаряла с него? — В тона му се долавяше изненада. — Как успя, след като на другите дори не вдига телефона?

Мередит се усмихна.

— Никой от другите не живее с Ник Холидей, Чък — отвърна тя простичко.

— А, ясно — кимна той. — Стигнала си до него благодарение на близката си връзка с Холидей. Трябваше да се досетя.

— Чакай, чакай — намеси се тя бързо, напрегната от явния намек, че само благодарение на Ник е уредила интервюто си с Райън. — Искам да ти е ясно едно: Ник е против тази идея. Не желае да има нищо общо. Той само ме запозна с него. Това е всичко.

— Но Райън би погледнал на теб по-благосклонно именно заради връзката ти с протежето му — заключи Уилард.

— Може да е така, но може и да не е. Щом ми дава възможност, защо да не се възползвам от нея? — попита Мередит. — Няма да съм първият репортер, прибягнал до малка хитрост, за да осъществи намеренията си.

Уилард поклати глава.

— Не, няма — съгласи се той. — Кажи ми с какво точно го убеди да се разкрие пред теб?

— Не беше толкова с думи, колкото с нещо, което му показах. — Мередит му разказа какви изрезки е дала на Том Райън. — Съзнавах, че няма да промени решението си за една нощ. Дори бях сигурна, че ден-два няма да погледне изрезките. Нужно му бе време да събере смелост — отдавна не е чел нищо от пресата за себе си или за семейството си. Но след като разполагаше с възможността да премисли, бях убедена, че ще се навие.

— Само с това ли го постигна? Малко ласкави приказки и някакви си стари изрезки?

Уилард я гледаше смаяно.

— Не бих казала — сподели тя с кисела усмивка. — Постарах се да спечеля доверието му, да го убедя, че не възнамерявам да го експлоатирам — нито него, нито мъката му.

— И смяташ, че няма да се отметне? — зачуди се Уилард.

Мередит бе напълно уверена.

— Не би си правил труда да ми се обади, ако не възнамеряваше поне да ми даде шанс — отвърна тя.

Уилард кимна.

— Май си права.

— Струва си рискът — настоя Мередит. — Аз го виждам така: нямам какво да губя, а мога да спечеля, ако съм настоятелна. И ако спечеля, ще бъде най-големият удар от постъпването ми тук. В противен случай си оставам там, от където тръгнах, но ще знам, че съм опитала.

Той се замисли.

— Ами ако дам съгласието си за този проект, а Райън се откаже? Няма да имаме предаване и ще ме разпънат на кръст.

— Не е задължително.

Погледна я.

— Как така?

— Ще се уговорим да правя репортажа както всеки друг. Ако не излезе нищо, се отказваме и забравяме цялата история. Но ако успея да го разприказвам, ти ще ми дадеш ефирно време и ще пуснем репортажа като специално предаване. Това е начин доста да вдигнем рейтинга си, и то не само на местно, но и на национално ниво. А после ще помислим как да го продадем на други, нали знаеш?

— Възможно е — съгласи се Чък.

— Ще продължа да преследвам Райън и всячески ще се опитам да измъкна историята от него — обеща Мередит. — Ако се проваля, ти няма какво да губиш.

— Добре. Съгласен съм, но при споменатите условия — прие той накрая. — Иди и се постарай да осигуриш репортажа.

Том Райън си наля поредното питие. Забеляза, че в бутилката вече няма нищо, и я пусна в кошчето до бюрото. Отиде до бара за нова, но двете бутилки там също се оказаха празни. Погледна в шкафа — полиците бяха голи. Къде ли е пиенето, запита се той. От магазина за алкохол направиха редовната си доставка миналата седмица. Значи отново е проклетата икономка! Тя трябва да го е скрила. Нямаше да й е за първи път. Постоянно му натякваше, че пие прекалено много. Знаеше, че го прави за добро, опитва се да се грижи за него, но това не го спираше да й се гневи.

Вдигна глава към картината над камината. Дори сега, след повече от двадесет и шест години, при всеки поглед към портрета имаше чувството, че някой изтръгва сърцето му. Все още не успяваше да приеме реалността. Как така се случи именно на тях, запита се той за пореден път. Как? Бяха шеметно щастливи. Разполагаха с всичко, което желаеха: прекрасен брак, красиво дете, напълно съвместими кариери, невероятен успех и овации. Бъдещето им не можеше да изглежда по-бляскаво. А после, за една кошмарна нощ, всичко им бе отнето внезапно и жестоко. Дейвид го нямаше, Лиз я нямаше, а на него му се щеше да е мъртъв.

Дълго гледа картината. Припомни си деня, когато бе завършена. Дейвид, енергично четиригодишно дете, проявяваше нетърпение и неспокойство по време на дългите часове позиране пред художника. С изключение на последния ден. Бе се държал като истинско ангелче, по думите на Елизабет. Позирал търпеливо и без да се оплаква. Художникът бе успял да улови истинския лик на Детето в прегръдките на майка му. Лиз се бе засмяла и твърдеше, че това е добра поличба. Смехът й… Господи, как му се щеше да го чуе отново! Онзи красив, вълшебен смях, омайващ всеки, който го чуе. Припомни си колко щастлива беше Елизабет през онази сутрин. Току-що бе узнала, че е получила ролята, за която половината актриси в Холивуд биха извършили убийство; роля, за която бе сигурна, че ще й донесе номинация за „Оскар“. Когато през 1948 година се оттегли от сцената, съобщи на репортерите, че актьорството няма да й липсва, защото, макар безспорно да е звезда, никой в бизнеса не гледа на нея сериозно като на актриса. Беше й омръзнало да я третират като сексапилна богиня. Но този филм — в това бе убедена — щеше да промени всичко. Нямаше начин да не се превърне в класика. Щеше да докаже, че е актриса от първа величина.