Чтение онлайн

— Снимахме на терен — припомни си той. Болката вече ясно се долавяше. — Дейвид беше с нас. Опитахме да му внушим колко е важно да стои близо до нас през цялото време. Не познавахме добре местността, намирахме се в непозната страна и там малцина говореха английски. Но как да обясниш подобно нещо на толкова малко дете? Отдалечил се… Не много, но достатъчно…

Мередит не каза нищо, чакаше го да продължи. Най-после Райън се овладя.

— Паднал в някакъв кладенец, изоставен преди години. Шахтата беше тясна и изключително дълбока — поне сто метра. Четири дни се опитвахме да стигнем до него, но закъсняхме… — По страните му започнаха да се стичат сълзи. — Там умря. — Райън погледна Мередит с насълзените си очи. — Представяш ли си какъв ужас е изпитал? От къде да знае как отчаяно се опитваме да го спасим? Какво ли си е мислил, когато е умирал?

Международно летище „Кенеди“

Мариан Хауптман бе нетърпелива и същевременно развълнувана — нетърпелива, защото полетът от Женева бе твърде дълъг, а развълнувана, защото никога досега не бе посещавала Ню Йорк. Освен това й предстоеше да се види с мъжа, когото обичаше.

Не изпрати телеграма на Александър от Европа, за да го извести за пристигането си. Не смяташе и да му се обади по телефона от летището. Не. Категорично възнамеряваше да го изненада. Бе минало доста време, но не се съмняваше, че той ще се зарадва да я види, както тя се радваше на предстоящата им среща. Колко време всъщност мина? Откакто бе напуснал Швейцария, нито й писа, нито й телефонира, ала тя не спираше да си повтаря, че мнозина мъже не ги бива да пишат писма и Александър вероятно е от тях. А не й телефонира, защото е бил невероятно зает и не е разполагал с време. Но вече нямаше значение. Скоро щяха да бъдат заедно — това е важното. Мариан предвиждаше реакцията на баща си, като научи, че е напуснала университета в началото на семестъра — щеше да побеснее, — но очакваше да я разбере, след като тя и Александър се оженят. Вече не й трябваше образование. Искаше единствено да се научи да е добра съпруга за Александър. А и за какво й е диплома по история, попита се тя, докато митничарят отваряше чантата й за щателен преглед.

Извади служебната визитна картичка на Александър от чантата и внимателно я прочете. Английският й бе приличен, но далеч не съвършен. Е, ще съумее да обясни на таксиджията къде се намира офисът на Александър в Манхатън. Знаеше, че живее в Олимпик тауър и офисът му също е там — на ъгъла на Пето авеню и Петдесет и първа улица. Няма да е трудно да го намери. Прибра си багажа и се отправи към изхода.

Седнала на задната седалка в таксито, Мариан се отпусна и пое дълбоко въздух. Погледна през прозореца — колата вървеше по моста Куинсбъри. Виждаше как великолепните манхатънски сгради проблясват от сутрешното слънце на фона на ясното небе. Сякаш съм попаднала в друг свят, помисли си Мариан въодушевена. Точно такова място Александър би нарекъл свой дом. Съвсем не приличаше на познатите й градове. Беше по-голям от Цюрих или Базел — най-големите швейцарски градове. Припомни си — беше го прочела много отдавна, — че Ню Йорк е най-големият град в света. Не знаеше дали е истина, но сега, като го гледаше, беше склонна да повярва.

— Пристигнахме, госпожице — обяви шофьорът и спря пред Олимпик тауър.

Мариан кимна.

— Благодаря! — промълви тя и за всеки случай свери адреса с този на визитката.

Плати, добави щедър бакшиш и изчака мъжът да извади куфарите от багажника и да ги остави при портиера.

Взе асансьора и се качи до етажа, зает от офисите на „Киракис корпорейшън“. Още със слизането от асансьора най-напред й се наби в очи бюрото на момичето в приемната: полукръгла мебел с модерен дизайн от полиран махагон. Момичето — елегантно облечена блондинка, почти връстница на Мариан — обслужваше постоянно звънящия сложен телефонен апарат. На стената висеше огромна карта на света, покрита с плексиглас. Под логото на корпорацията, разположено в средата, със сребърни печатни букви бе изписано: ЦЕНТРАЛА НА КИРАКИС КОРПОРЕЙШЪН В СЕВЕРНА АМЕРИКА. Между две позвънявания момичето насочи Мариан към кабинета на Александър. Намери го без никакво затруднение, но секретарката му отказа да я пусне да влезе, без да се представи.

— Аз съм Мариан Хауптман. Идвам от Женева — със запъване обясни на английски. Какво глупаво момиче! Не съзнава ли, че пред нея стои бъдещата госпожа Киракис? — Тук ли е, или не?

— Тук е, но… — започна секретарката.

Мариан се усмихна облекчено.

— Не ме въвеждайте. Искам да го изненадам.

Преди секретарката да успее да я спре, Мариан нахлу в кабинета. Александър говореше по телефона, но приключи бързо и скочи на крака. Въобще не изглеждаше доволен, че я вижда.

— Стейси, наредих никой да не ме безпокои при никакви обстоятелства! — изсумтя той срещу разстроената секретарка.

— Опитах се да я спра, господин Киракис — отвърна жената безпомощно.

Той изгледа Мариан недоволно.

— Какво правиш тук?

— Liebchen, помислих, че ще се радваш да ме видиш. — Поведението му я озадачаваше. — Дойдох чак от Женева, за да те изненадам.

Той се вторачи за миг в нея и подхвърли на секретарката:

— Остави ни насаме, Стейси.

Тя кимна, излезе и затвори вратата след себе си. Александър се обърна отново към Мариан.

— Останах с впечатлението, че след като напуснеш Гщаад, ще се върнеш в университета — обяви той с ледени нотки.

— Така възнамерявах, но понеже не ми се обади… Много ми липсваше и трябваше да дойда…

— Доста глупаво си постъпила — отсече Александър.

Тя не разбираше странното му държание.

— Мислех, че ще се зарадваш да ме видиш, че очакваш да пристигна…

— От къде, по дяволите, ти хрумна подобна идея?

— В Гщаад… Бяхме така щастливи… — Всеки момент щеше да се разплаче. — Усещах, че ме обичаш. Убедена бях, че когато се оженим…

— Да се оженим? — Александър беше смаян. — Никога не съм ти правил предложение за женитба.

— Разбира се, че не си изрекъл думите, но смятах… — подхвана тя нервно.

Той заобиколи бюрото и я хвана за раменете.

— Това са твои догадки, Мариан. Ако желая да се оженя за някоя жена, аз ще й направи предложението. Не си ли съгласна?

Сълзите й вече се лееха на воля.

— Но в Гщаад…

— В Гщаад прекарахме чудесно. Това бе всичко, Мариан. Приятно беше и за двама ни — уточни той, снишавайки глас. Дожаля му за нея. — Съжалявам, ако някои мои думи са били причина да останеш с погрешно впечатление.

— Съжаляваш?! — Тя се отдръпна, лицето й бе зачервено и изкривено от плач. — Била съм такава глупачка! Била съм сляпа глупачка! Наистина си помислих, че ме обичаш, а ти просто си искал да ме отведеш в леглото си!

— Ние почти не се познаваме — отбеляза той тихо. — Как да се влюбим един в друг?

— Но аз се влюбих! Влюбих се! — извика тя. — Разделих се с всичко скъпо — баща ми, образованието ми, всичко. Да дойда тук, за да съм с теб. Превърнах те в най-важното нещо в живота си, а разбирам, че за теб не представлявам нищо! Добре, Александър, ще се оттегля възможно най-бързо от живота ти!

— Ако те обичах… — подхвана Александър кротко. — Не ти ли се стори странно, че нито веднъж не те потърсих? Минаха повече от два месеца, Мариан. Ако аз бях влюбен, не бих издържал на толкова дълга раздяла, без поне да ти се обадя по телефона.

Тя само кимна.

— Постъпих глупаво… — промълви тя пресипнало.

— Какво ще правиш сега? — попита той, защото продължаваше да се съмнява дали всъщност го е разбрала.

Не беше я подвел. Убеждението й, че е влюбен в нея, беше чиста проба плод на въображението й.

Тя избърса сълзите от очите си.

— Не те засяга — отвърна тя суховато.

— Нужни ли са ти пари да се върнеш в Женева? Ще ти помогна по всякакъв начин…

— Не! — възрази тя. — Достатъчно е, че допуснах да се възползваш от мен. Оставих се глупаво да повярвам, че ще поискаш да стана твоя жена. Това ми стига. Няма да приема парите ти. В момента се чувствам твърде евтина и омърсена Александър. Ако взема парите ти, ще ме преследва чувството, че съм обикновена проститутка! — Погледна го. В очите й имаше болка. — Ще те оставя, щом това е твоето желание. Ще се върна в Швейцария. Обещавам да не те безпокоя повече.