Чтение онлайн

Ник хвана Мередит за рамото.

— Най-добре да си вървим — предложи той тихо.

— Не, Ник. Не още.

Той не бе готов да отстъпи.

— Имахме споразумение. Забрави ли?

Тя го изгледа за миг. В погледа му прочете неодобрение.

— Е, добре… — Протегна ръка към Том и му подаде плика. Той не го пое и тя го остави върху бюрото. — Моля ви, господин Райън, прочетете ги. Помислете си и ако промените решението си, се обадете.

Двамата с Ник излязоха, но Том Райън не забеляза. Взираше се в една от изрезките, които тя остави.

— Добре, увлякох се, признавам — промърмори Мередит в колата. — Увлякох се и провалих всичко.

— Имахме споразумение — отбеляза Ник тихо.

— Така е — отвърна тя и се обърна към него. — Но, по дяволите, Ник…

— Отиде прекалено далеч, Мередит! Казах ти какво изпитва.

— Не го ли е грижа какво са писали за него, за семейството му? — попита тя. — Не се ли терзае от грешните предположения?

— Според мен вече не — отвърна Ник искрено. — От трагедията насам за него всичко върви наопаки. Вътрешно е мъртъв. Вече почти нищо няма значение за него.

— Дори паметта на Елизабет?

Ник я погледна.

— Мисля, че с това привлече вниманието му — отбеляза той.

— Дали ще го накара да промени решението си?

— Съмнявам се. Но и да не го стори — спомни си за споразумението ни.

Тя кимна.

— Добре. Ако не приеме, ще се откажа. Колкото и да ми е неприятно, ще се откажа — обеща тя. — А сега, хайде да прекратим тази тема.

Мередит почти бе спряла да се надява, че ще чуе гласа на Том Райън. Ала седмица по-късно той й звънна в службата и я покани да го посети. На път към Бел Еър тя се питаше дали е променил становището си. Когато пристигна, Том я чакаше в библиотеката и се държа доста по-приветливо в сравнение с предишния път.

— Премислих нещата, които ми каза — призна той.

— И промени ли решението си за репортажа? — попита тя, докато икономката й наливаше чаша леден чай.

Усмихна се и Мередит си даде сметка, че за пръв път го вижда в такова настроение. Дори на снимките изглеждаше винаги сериозен, тъжен.

— Да кажем, че в момента го обмислям. След посещението ви прегледах изрезките. — Посочи плика върху масичката в средата на стаята. — Спрях да чета каквото и да било в пресата за Лиз и себе си, когато се върнах в Щатите след…

Млъкна внезапно.

— След трагедията ли? — попита тя предпазливо.

Той кимна.

— Нямах представа колко са изопачени събитията. Премислих и реших да ти дам шанс. Склонен съм да говоря с теб, да ти сътруднича до известна степен — обясни той. — И ако се убедя, че се получава както трябва…

— Тогава вероятно ще склониш да ми кажеш какво е станало със съпругата и сина ти?

— Да.

— Чудесно — зарадва се тя.

Погледна към камината. Над нея висеше голяма картина с маслени бои на жена и дете. Жената бе изключителна, с дълги гъсти черни коси и фини аристократични черти. Имаше най-невероятните очи, които Мередит бе виждала: тъмни и странно тайнствени. Детето забележително приличаше на майка си; имаше същите очи и деликатни черти.

— Елизабет и Дейвид — поясни Том Райън. — Портретът е завършен само три месеца преди…

Тя кимна и отново погледна картината.

— Била е много красива.

Той се усмихна тъжно.

— Истинската красота на Елизабет не можеше да се пресъздаде върху платно — промълви той и също вдигна поглед към портрета. — Тя бе специална във всяко отношение. Никога не съм познавал друга като нея. Винаги съм си мислил, че като порасне, Дейвид ще прилича на нея. Както сама виждаш, приликата е изключителна.

— Така е — съгласи се Мередит.

— Никога няма да забравя как я видях за първи път — продължи Том. — Думите не са достатъчни, за да я опишат. Тя представляваше рядка комбинация от невинност и чувствителност. Сияйна, но и невероятно уязвима. В това, предполагам, се криеше тайната на успеха й — събираше дузина различни жени в една. През петте години съвместен живот не престана да ме изненадва. Никога не знаех какво да очаквам от нея.

— Мнозина смятат, че ти си „създал“ Елизабет Уелдън — обади се Мередит.

— Лиз щеше да е голяма звезда, дори да не се бяхме срещнали — отвърна Райън искрено. — Когато играеше, тя създаваше вълшебство, което трудно се удава дори на най-добрите актриси. Притежаваше качества на звезда. Имаше присъствие не само на сцената, но и в живота.

Мередит погледна лъскавата златна фигурка върху полицата над камината — „Оскар“, спечелен от Елизабет посмъртно за последния й филм. Ако можеше да говори, помисли си тя, какви ли истории щеше да разкаже.

— Родом бе от Тексас — обясняваше Райън. — Баща й бил един от богатите петролни барони и Лиз израснала в Сан Анджело. Избягала от дома си на осемнадесет. Още тогава искала да играе, но родителите й смятали, че актрисите са само на едно стъпало над проститутките. Били предначертали цялото й бъдеще, затова решила да избяга. Планирала го месеци наред. Пристигнала тук с междуградски автобус по време на войната, записала се в актьорска школа и едва не умряла от изтощение, защото работела в ресторант за хамбургери в западната част на Холивуд, докато не започнала редовно да получава роли. Забелязах я съвсем случайно един ден. Познат агент искаше да видя негов клиент с второстепенна роля в някакъв филм. Клиентът му нищо не струваше, но Елизабет се оказа невероятна.

— Толкова добра ли беше?

Той се засмя за пръв път.

— Не това имах предвид. Неопитността й се долавяше във всяко движение, всеки жест. Но достатъчно дълго бях в бранша, за да съм наясно, когато се сблъскам с потенциал. А у нея определено имаше нещо специално. Вярно — беше красива, но ставаше дума за нещо много по-значимо. Не беше просто актриса, която играе роля. Тя се сливаше изцяло с героинята, която пресъздаваше.

— Срещнахте ли се, след като видя филма?

Той се усмихна тъжно.

— Чак седмица по-късно. Толкова дълго ми отне да я открия, да разбера коя е и как да вляза във връзка с нея — припомни си той. — Накарах секретарката си да й се обади и да я покани на обяд. Никога не беше ходила в „Браун дерби“ преди. По онова време то бе модното заведение. Влезе през вратата, огледа се и аз помислих, че ще припадне.

— В този момент ли се влюби в нея? — попита Мередит, като се молеше въпросът й да не прозвучи неделикатно.

— Май да, но си дадох сметка едва няколко месеца по-късно — призна той. — Беше толкова красива през онзи ден. Беше горещо, средата на лятото. Носеше бяла лека рокля с волани и бродирани цветя… И голяма бяла шапка с широка периферия. Спомням си как си помислих: жалко, че се е родила толкова късно и не може да изиграе Скарлет О’Хара! Беше истинска южняшка красавица. Дори в град, известен с красивите си жени, тя бе забележителна.

— Съжаляваше ли, че няма да се снима повече във филми, след като се роди синът ви? — попита Мередит предпазливо.

— Да съжалява? — Той се присмя на предположението. — Определено не. Оттеглянето и бе нейна идея. След като Дейвид се роди, тя не можеше да си представи, че нещо ще я отдели от него. За всички ни щеше да е много по-добре, ако се бе съгласила да не го взимаме с нас поне веднъж…

— За Европа ли говориш?

Той само кимна, понеже усети, че гласът ще му изневери.

— Как се случи? — попита Мередит предпазливо.