Чтение онлайн

— Хайде да оставим детинщините, спря го Алие. Дайте ми един час време. Защо смятате, че ще проговори тук, пред Махалото?

— Ще проговори в момента на унищожаването си. Човешкото жертвоприношение! — извика Пиер по посока на публиката.

А от кораба в отговор проехтя:

— Човешкото жертвоприношение!

Напред пристъпи Салон.

— Графе, да оставим наистина детинщините, нашият брат е прав. Ние не сме полицаи…

— Вие ли го казвате? — прекъсна го подигравателно Алие.

— Ние не сме полицаи и не смятаме за достойно да се използуват средствата на рутинното следствие. Но също така не смятам, че жертвоприношенията могат да послужат за нещо пред подземните сили. Ако те бяха поискали да ни дадат знак, отдавна да са го направили. Освен затворника още някой е знаел, но се е скрил. Добре, тази вечер имаме възможността да изправим затворника лице в лице с тези, които знаят, и… поусмихна се, присви очи под рошавите си вежди и впери поглед в Алие, да го изправим също така пред нас или пред някои измежду нас…

— За какво намеквате, Салон? — запита Алие с явно несигурен глас.

— Ако господин графът ми разреши, аз бих могла да му обясня, обади се Мадам Олкот. Тя беше, познах я от снимката на афиша. Мъртвешки бледа, облечена в зеленикава дреха, с блестящи от помада коси, събрани на тила, и с глас на прегракнал мъж. Още в книжарница „Слоан“ ми се стори, че и по-рано съм виждал това лице, и се досетих: беше друидката, която онази нощ на поляната се бе затичала към нас. Алекс, Денис, доведете затворника!

Беше извикала властно, множеството в църковния кораб, изглежда, я подкрепяше, двамата великани се подчиниха, поверявайки Лоренца на две от дребните уродчета. Алие стискаше до посиняване дръжките на стола, но не посмя да се противопостави.

Мадам Олкот бе направила знак на своите чудовища и малко по-късно между статуята на Паскал и „Обеисана“ те поставиха три леки кресла, на които тя настани три същества. И трите бяха с мургава кожа, дребни, нервни, с големи бели очи.

— Познавате ги, нали, графе, близнаците Фокс. Тео, Лео, Гео, седнете и се подгответе.

В този момент Великаните от Авалон се появиха отново, водейки под ръка самия Якопо Белбо, който им стигаше едва до раменете. Бедният ми приятел беше бледен, небръснат, ръцете му бяха вързани на гърба, а ризата му, разкопчана на гърдите. Излизайки на тази задимена арена, премига. Не изглеждаше изненадан от приема на множеството, което виждаше пред себе си: през тези дни навярно бе разбрал, че може да очаква всичко.

Не бе очаквал обаче да види Махалото, не на това място поне. Но великаните го завлякоха пред стола на Алие. Така можеше да чува само приглушеното съскане, което Махалото произвеждаше, когато минаваше досами гърба му.

Един-единствен път се обърна за миг и забеляза Лоренца. Развълнува се, направи опит да я извика, помъчи се да се изтръгне от великаните, но Лоренца, която го наблюдаваше безмълвна, сякаш не го позна.

Белбо явно се готвеше да запита Алие какво са й направили, но вече беше късно. От дъното на църковния кораб, откъм касата и витрините с книги се чуха барабанен бой и няколко пискливи ноти на флейта. Вратите на четири от автомобилите рязко се отвориха и отвътре изкочиха четири същества, които също вече бях виждал на афиша на „Малкият Цирк“.

С филцови шапки без периферии, подобни на фесове, широки черни плащове, закопчани само на врата, Ревящите Дервиши изскочиха от автомобилите като възкръснали от гробница мъртъвци и приклекнаха край магическия кръг. В дъното флейтите вече свиреха нежна музика и те, също нежно, отмерваха ритъма с длани по пода и клатеха глави.

От кабината на аероплана на Брьоге като мюезин на минаре се появи пети, който започна да пее молитва на непознат език, стенейки, ридаейки, надавайки пискливи викове, докато барабаните отново се обадиха, ускорявайки все повече темпото.

Мадам Олкот се бе навела зад гърбовете на братята Фокс и им шепнеше окуражителни думи. Тримата се бяха облегнали в креслата, с ръце на дръжките и затворени очи, капки пот избиваха по челата им, а всички мускули на лицата им играеха непрекъснато.

Мадам Олкот се обърна към множеството на посветените:

— Сега моите мили близнаци ще доведат сред нас три лица, които са знаели.

— Направи пауза, после обяви: Едуард Кели, Хайнрих Кунрат и… След още една пауза добави: — Граф Сен-Жермен.

За първи път виждах Алие да губи самообладание. Стана от стола и направи грешен ход. Нахвърли се върху жената, избягвайки само по случайност кълбото на Махалото, и закрещя:

— Усойница, лъжкиня, знаеш много добре, че не е вярно… — После се обърна към публиката: — Клевета, клевета! Спрете я!

Но никой не помръдна, нещо повече, Пиер дори зае мястото му на стола и каза:

— Продължавайте, Мадам.

Алие се укроти. Възвърна си самообладанието и се дръпна настрани, смесвайки се с тълпата.

— Хайде, продължавайте, предизвикателно подхвърли той, да видим тогава.

Мадам Олкот махна с ръка, сякаш обявяваше старта на надбягване. Музиката ставаше все по-оглушителна и скоро се превърна в какофония от дисонанси, барабаните биеха без определен ритъм, танцьорите, които вече бяха започнали да движат горната част на тялото си напред и назад, наляво и надясно, станаха, отхвърляйки плащовете си и разпервайки ръце, сякаш се готвеха да полетят. За миг се задържаха неподвижни, после започнаха да се въртят на място, подпирайки се само на единия крак, с лица, обърнати нагоре, съсредоточени и отсъствуващи, докато плисираните им туники, подчинявайки се на техните пируети, се разперваха като камбани, тъй че телата им заприличваха на пясъчни стълбове, вдигнати във въздуха от ураган.

Междувременно медиумите се бяха някак свили, лицата им изглеждаха напрегнати и разкривени, сякаш се мъчеха безрезултатно да се изходят, дишаха с хъркане. Отблясъците от мангала бяха отслабнали, а привържениците на Мадам Олкот бяха угасили всички фенери, разположени на пода. Църквата беше осветена само от фенерите, запалени в кораба.

И бавно-бавно се извърши чудото. От устните на Тео Фокс започна да излиза някаква белезникава пяна, която постепенно се втвърдяваше; същата пяна, но малко по-късно, избликна и от устата на неговите братя.