Чтение онлайн

— Давайте, близначета, шепнеше насърчително Мадам Олкот, давайте, още едно усилие, точно така…

Танцьорите пееха дрезгаво и истерично, клатеха глави, после ги залюляха по-силно, виковете, които надаваха, отначало бяха конвулсивни, но по-късно се превърнаха в хрипове.

Телата на медиумите сякаш излъчваха някакво вещество, отпърво газообразно, после по-гъсто, нещо като лава, някаква белтъкоподобна течност, която се разгъваше бавно, надигаше се и спадаше, пълзеше по раменете, по гърдите, по бедрата им с вълнообразните движения на влечуго. Вече не можех да установя откъде излиза — дали от порите на кожата им, от устата, от ушите или от очите им. Тълпата напираше и все повече се приближаваше до медиумите и танцьорите. Страхът ме бе напуснал: сигурен, че ще се смеся с останалите, излязох от наблюдателницата си, като с това се излагах още повече на въздействието на изпаренията, изпълващи пространството под сводовете.

Около медиумите витаеше някакво сияние с неясни млечни очертания. Веществото беше на път да се отдели от тях и добиваше все по-амебовидни форми. От масата, обвиваща един от братята, се откъсна нещо като острие, което се виеше и катереше по тялото му, сякаш беше хищна птица, която искаше да го клъвне. На върха на острието постепенно се образуваха два израстъка, готови да се приберат като рога на охлюв…

Танцьорите, затворили очи, с разпенени уста, без да престават да се въртят около себе си, бяха започнали, доколкото позволяваше пространството, едно кръгово движение около Махалото, като само по чудо избягваха траекторията му. В този усилващ се вихър бяха захвърлили шапките си, тъй че дългите им черни коси се развяваха, а главите им сякаш се отделяха от телата. Крещяха както онази вечер в Рио: „Хухухууу, хухухууу…“

Белите форми се открояваха вече по-рязко. Една от тях беше добила очертанията на човешка фигура. Другата напомняше фалус, колба, аламбик. Третата съвсем ясно заприлича на птица, на кукумявка, с големи очни кръгове, щръкнали уши и крив клюн на стара учителка по естествена история.

Мадам Олкот запита първата:

— Кели, ти ли си?

И от формата се чу глас. Но говореше не Тео Фокс, а някакъв далечен глас, който с труд произнасяше:

— Now… I do reveale, a… a mighty Secret if you marke it well… 428

— Да, да, настояваше Мадам Олкот.

И гласът продължи:

— This very place is call’d by many names… Earth… Earth is the lowest element of All… When thrice yee have turned this Wheele about… thus my greate Secret I have revealed… 429

Тео Фокс вдигна ръка, сякаш искаше милост.

— Почини си малко, задръж пяната, каза му Мадам Олкот. После се обърна към кукумявката:

— Познах те, Кунрат. Какво искаш да ни съобщиш?

Кукумявката отвърна:

— Алелу… ия, алелу… ия… Was…

— Was?

— Was helfen Fackeln Licht… oder Briln… So die Leut… nicht sehen… wollen… 430

— Ние искаме, каза Мадам Олкот. Кажи ни това, което знаеш.

— Символон козму… та антра… ке тин енкозмион… динамеон еритендо… и теологи 431 .

Лео Фокс също беше напълно изтощен, гласът на кукумявката почти заглъхна накрая. Лео сведе глава и с мъка поддържаше говорящата форма. Безмилостна, Мадам Олкот му викаше да не се отпуска. После се обърна към последната форма, която беше добила човешки образ:

— Сен-Жермен, Сен-Жермен, ти ли си? Какво знаеш?

Формата започна да тананика. Мадам Олкот заповяда на музикантите да свирят по-тихо, а танцьорите вече не виеха, макар и да продължаваха да подскачат вяло. Формата пееше:

— Gentle love this hour befriends me… 432

— Ти си, познах те, приканваше го Мадам Олкот. Говори, кажи ни къде, какво…

А формата отвърна:

— Il etait nuit… La tete couverte du voile de lin… j’arrive… je trouve un autel de fer, j’y place le rameau mysterieux… Oh, je crus descendre dans un abime… des galeries composees de quartiers de pierre noire… mon voyage souterrain… 433

— Лъжец, лъжец! — извика Алие. Братя, всички знаете този текст. Той е от моята „Пресвета Тринософия“. Аз я написах. Всеки може да я прочете срещу шестдесет франка! Спусна се към Гео Фокс, сграбчи го за ръката и го разтърси.

— Спри, измамнико! — изкрещя Мадам Олкот. Ще го убиеш!

— И какво от това? — отвърна Алие и събори медиума от стола.

Гео Фокс опита да се задържи, като се хвана за собствената си еманация, която, изтеглена при падането, се източи, разливайки се по пода. Гео се строполи в лепкавата маса, която продължаваше да бълва, и остана така, неподвижен, бездиханен.

— Спри, безумецо! — крещеше Мадам Олкот, сграбчила Алие. После се обърна към другите двама близнаци: — Дръжте се, малки мои, те трябва още да говорят. Кунрат, Кунрат, кажи им, че сте истински!

За да оцелее, Лео Фокс се мъчеше да си всмуче обратно кукумявката. Мадам Олкот беше застанала зад него и притискаше слепоочията му, за да му наложи своята воля. Кукумявката забеляза, че е на път да изчезне, и се обърна към своя създател.

— Фу, Фу, Сатана, съскаше тя, мъчейки се да го клъвне по очите.

Лео Фокс изхърка, като че му бяха прерязали сънната артерия, и падна на колене. Кукумявката изчезна, превръщайки се в гнусна локва („фиу, фиу“ пискаше), а медиумът рухна в нея и застина вцепенен и неподвижен.

Обезумяла от яд, Мадам Олкот се обърна към Тео, който още се държеше:

— Говори, Кели, чуваш ли ме?

Кели повече не се обади. Опитваше се да се отдели от медиума, който се развика, сякаш му изтръгваха вътрешностите, и се помъчи да погълне обратно пяната, която бе произвел, размахвайки ръце.

— Кели, безухи, не ни измамвай отново, викаше Мадам Олкот.

Но Кели, като не бе успял да се откъсне от медиума, се опитваше сега да го удуши. Беше се превърнал в нещо като дъвка, от която последният близнак напразно се мъчеше да се отлепи. След това и Тео падна на колене, закашля се, започна да се слива с агресивното вещество, което го поглъщаше, и се търколи на пода, мятайки се, сякаш бе обвит в пламъци. Това, което по-рано представляваше Кели, отначало го обви като саван, после се превърна в течност и го остави проснат на пода, изсмукан, смален наполовина — мумия на дете, балсамирано от Салон. В същия миг четиримата танцьори замръзнаха едновременно на място, замахаха с ръце като удавници, останали без въздух, после се отпуснаха, квичейки като кученца, и закриха главите си с длани.

В това време Алие се бе върнал на мястото си в притвора и бършеше потта от челото си с кърпичката, която преди това украсяваше джобчето на сакото му. На два пъти пое дълбоко дъх и погълна някакво бяло хапче. После даде знак за тишина.

— Братя рицари. Вие видяхте сами на какво долно зрелище искаше да ни подложи тази жена. Нека сега се върнем към реда и към моя план. Дайте ми един час да отведа оттук затворника.

Мадам Олкот вече не участвуваше в играта — стоеше наведена над своите медиуми и мъката й беше почти човешка. Но Пиер, който бе проследил всичко все така седнал на стола, се опита да овладее положението.