Чтение онлайн

Нямах много време, в пет и половина щяха да затворят музея. Побързах да се върна при обиколната пътека. Нито един от двигателите не можеше да ми послужи за убежище, нито пък, вдясно, огромните корабни механизми, останали от някоя потънала „Лузитания“; не ми служеше и гигантският газов двигател на Льоноар 20 със своето обилие от зъбчати колела. Не, светлината отслабваше и проникваше някак водниста през сивите прозорци и отново ме обземаше страх при мисълта, че ще се озова сред тези зверове и в светлинния сноп на електрическото фенерче ще видя в тъмното как те изникват от мрака, пъхтят с тежкото си недрено дихание, кости и вътрешности без кожа, скърцащи, вонящи на маслена слуз. Как щях да оцелея в тази изложба, която ми се струваше все по-отвратителна, на дизелови гениталии, турбинни влагалища, метални тунели, които навремето са бълвали (а може би и тази нощ щяха да бълват?) огнени езици, пари, свистения, или пък щяха да шумолят лениво като книжни хвърчила, да свирукат като щурци; как щях да оцелея между тези скелети, проява на чисто абстрактна функционалност, между тези автомати, способни да мачкат, режат, преместват, цепят, ускоряват, възпират, преглъщат с бутала и хълцат с цилиндри, да се разчленяват като зловещи марионетки, да въртят барабани, да преобразуват честоти, да превръщат енергии, да въртят волани? Те щяха да ме нападнат, насъскани от Властелините на Света, които ги бяха създали, за да свидетелствуват за грешките на Сътворението, ненужни уреди, идоли на господарите на земния свят. Как бих могъл да устоя, без да се огъна?

Да си вървя, да си вървя, истинска лудост върша, аз, недоверчивият, се уплитам в играта, която лиши от разсъдък Якопо Белбо…

Не зная дали направих добре, но тогава останах. Ако не бях останал, днес щях да узная началото, а не края на историята. Или пък щях да стоя тук, както сега, самотен на този хълм, докато кучетата лаят долу в равнината, и щях да се питам дали наистина това е краят, или краят ще настъпи едва по-късно.

Реших да продължа. Излязох от църквата, кривнах наляво покрай статуята на Грам и навлязох в една галерия. Озовах се в отдела за железниците и многоцветните умалени модели на локомотиви и вагони ми се сториха като развлекателни джунджурии, като играчки, като частици от някаква приказна миниатюрна страна… Вече започвах да свиквам с редуването на тревога и доверчивост, на ужас и блаженство (а не е ли именно това началото на болестта?) и си казах, че виденията в църквата са ме смутили, защото дойдох тук очарован от страниците, написани от Якопо Белбо, които бях разчел с цената на множество тайнствени лутания и за които при това знаех, че са фалшиви. Намирам се в музея на техниката, повтарях си, намираш се в музея на техниката, почтено място, може би малко тъпо, но все пак царство на кротки безобидни двигатели, нали знаеш какви са музеите, никой досега не е бил разкъсан от Джокондата — двуполово чудовище, Медуза само за естетите, а още по-малка опасност имаше да бъда нападнат от парната машина на Уат, която може да изплаши само аристократите, подвластни на Осиан 21 и на неоготиката, и затова изглежда тъй трогателно търсеща компромиси, едновременно функционална и украсено по древногръцки, манивела и капител, котел и колона, колело и фронтон. Якопо Белбо, макар и отдалеч, се мъчеше да ме повлече в клопката на халюцинациите, които го бяха погубили. Дръж се като учен, казвах си. Нима специалистът по вулканите е изгорял като Емпедокъл? 22 Нима Фрейзър е избягал в леса край езерото Неми? 23 Хайде, нали си Сам Спейд 24 ? Трябва само да изучиш престъпния свят, това ти е занаятът! Жената, която те е омотала, накрая трябва да умре, възможно е дори от твоята собствена ръка. Сбогом, Емили, хубаво беше, но ти се оказа безсърдечна кукла!

След галерията на Транспорта обаче идва залата „Лавоазие“, предхождаща голямото стълбище, което води към горните етажи.

Тази игра на шкафове от двете страни, този вид алхимичен олтар в центъра, тази литургия на цивилизовано свещенодействие от осемнадесети век не изглеждаха случайни, напротив, бяха резултат от някаква символична стратегия.

Първо, изобилието на огледала. Ако е едно, значи се намираме в областта на човешкото, иска ти се да се огледаш. А тук не се виждаш. Търсиш се, търсиш да откриеш своето място в пространството, където огледалото да ти каже „ти си тук и си ти“, и много страдаш, измъчваш се, защото огледалата на Лавоазие, вдлъбнати или изпъкнали, те разочароват, подиграват ти се: дръпваш се назад и се откриваш, преместваш се, и вече те няма. Този театър на отраженията е бил разположен тук, за да те накара да се почувствуваш несигурен за мястото си. Сякаш ти казват: „Ти не си Махалото, нито на мястото на Махалото“. И изпитваш неувереност не само по отношение на себе си, но и по отношение на всички предмети, разположени между теб и едно друго огледало. Разбира се, физиката може да ти обясни явлението и неговата причина: вземи едно вдлъбнато огледало, което фокусира в себе си лъчите, идващи от предмета, в случая аламбик, поставен върху меден съд, и огледалото ще отрази падащите лъчи по такъв начин, че няма да видиш предмета, който стои точно срещу огледалото, но интуитивно се догаждаш, че е извън огледалото, призрачен, въздушен, висящ сред пространството и обърнат. Естествено, достатъчно е да се преместиш, и ефектът изчезва.

Но после виждаш себе си наопаки, в друго огледало.

Непоносимо.

Какво е искал да каже Лавоазие, какво са искали да ни внушат създателите на Музея? Познаваме всички магии на огледалата още от арабското средновековие, още от Алхазен 25 . Струвало ли си е да се създават Енциклопедията на Дидро и векът на Просвещението, да се прави Революцията само с цел да се докаже, че е достатъчно да изкривиш повърхността на едно огледало, за да потънеш във въображаемото? А не е ли по-голяма илюзията на обикновеното огледало, всяка сутрин, когато се бръснеш, да виждаш отсреща другия, осъден да бъде вечно левак? Заслужаваше ли си да ти кажат това в тази зала и не ти ли го казват само за да ти внушат да виждаш по друг начин всичко останало, витрините или инструментите, които се преструват, че възхваляват предимствата на физиката и химията от века на Просвещението?

Предпазна кожена маска за опити с огън. Дали обаче е за това? Наистина ли господинът със свещите под стъкления звънец си е слагал тази муцуна на канален плъх, тази украса на подземен обитател само за да не си раздразни очите? О, колко си бил изнежен, доктор Лавоазие! Ако си искал да изследваш кинетичната теория на газовете, защо тъй педантично си възстановил парната въртележка, това кълбо с човчица, което като се нагрее, започва да се върти и да бълва пара? Нали първият подобен уред вече е бил създаден от Херон 26 по времето на Гносиса 27 като допълнение към говорящите статуи и другите чудеса на египетските жреци?

А какъв е онзи апарат за изследване на ферментацията при гниенето, от 1781-ва, чудесна алюзия за вонящите чудовища на Първосъздателя? Безкраен низ от стъклени тръби, които свързват една круша с цял ред сфери и улеи, прикрепени на вилки между две колби и пренасящи от едната към другата някаква течност през серпантини, които се губят в празното… Ферментация при гниене ли? По-скоро balneum Mariae 28 , сублимация на mysterium conjunctionis 29 , производство на Еликсир!

А апаратът за ферментация на вино (отново ферментация!)? Нима наистина е само редуване на стъклени спирали, които преминават от атанор 30 до атанор и свързват един аламбик с друг? Или пък онези очилца, миниатюрното пясъчно часовниче, малкият електроскоп, лещата, лабораторното ножче, което прилича на буква от клинообразно писмо, шпатулката с пружинка, стъкленото острие трисантиметровото тигелче от огнеупорна глина за зачеване на хумункулус с размерите на гном, миниатюрна матка за микроскопични уродчета, махагоновите кутийки, пълни с бели пергаментови пликчета, подобни на лечебните прахове на селски аптекар, изпъстрени с неразгадаеми знаци и съдържащи не минерални проби (както е обяснено), а частици от савана на Василид 31 или кивоти с крайната кожица на Хермес Трисмегист 32 , или пък тапицерското чукче с дълга и тънка дръжка, с което ще бъде обявено началото на краткия ден на Страшния съд: цял набор квинтесенции от някаква разпродажба при Дребното племе на Авалонските елфи и накрая, тайнственото приборче за анализ на изгарянето на маслените субстанции с неговите стъклени колбички, наредени във формата на четирилистни детелини, от своя страна свързани помежду си едни чрез златни, други чрез стъклени тръбички, последните пък водещи към меден цилиндър, от който се спуска отвесно друг цилиндър от злато и стъкло, следван от висящи апендикси, брадавици, тестиси, израстъци, сливици… Нима това е модерната химия? И нима трябваше да бъде гилотиниран авторът, доказал, че в природата нищо не се губи, а само преминава от един вид в друг? Или пък са го убили, за да му запушат устата, та да не издаде тайните, които всъщност е разкривал, както Нютон, който издигнал науката така високо на крилете си, а продължавал да размишлява върху Кабалата и същините на качествата.

Залата „Лавоазие“ в Музея беше изповед, шифровано послание, сбит израз на цялата експозиция, гавра с горделивата мисъл на модерния разум, нашепване на незнайни тайни. Якопо Белбо беше прав, Разумът грешеше.

Бързах, времето напредваше. Ето ги метъра, килограма и другите еталони, все гарантиращи фалшива сигурност. Бях научил от Алие, че тайната на пирамидите се разбулва, ако ги измерваш не в метри, а в древни лакти.

Ето ги сметачните машини, привидно тържество на количественото, а в действителност прозрение за окултните качества на числата, връщане към Нотарикона 33 на равините, които бягали по европейските поля. Астрономия, часовници, автомати… Не биваше да се спирам при тези нови открития. Навлизах в сърцевината на едно тайно послание във вид на рационалистичен Театрум и набързо щях да разгледам после, след затварянето и преди полунощ, всички тези предмети, които при косата светлина на залеза добиваха истинския си образ на символи, а не на уреди.

Напред, през залите на занаятите, на енергията, на електричеството, все едно не бих могъл да се скрия между тези стъклени шкафове. Колкото по-ясно съзирах същността на изложените предмети, толкова по-силно ме обхващаше тревогата, че няма да успея да намеря скривалище, от което да проследя среднощните прояви на техния съкровен смисъл.

Вече се движех като подгонен, от часовника и от ужасното приближаване на Цифрата. Земята се въртеше безпощадно, часът наближаваше, след малко щяха да ме изпъдят.

Най-сетне, след като прекосих галерията с електрическите уреди, стигнах до малката зала на стъклото. Каква странна логика беше наредила тъй, че отвъд най-напредничавите и скъпи машини, сътворени от модерната мисъл, трябваше да следва една зона, посветена на способи, познати още от хилядолетия на финикийците? Това беше сборна зала, в която се редуваха китайски порцелан и грънчарски изделия, майолики и фаянс, хермафродитни вази на Лалик 34 и произведения от Мурано, а в дъното, зад огромна витрина, триизмерен и в естествена големина, се виждаше лъв, убиващ змия. Привидната причина за присъствието на тази фигурална група беше, че тя е изработена изцяло от стъкло, но истинската причина навярно беше друга… Помъчих се да си спомня къде съм виждал този образ. И си спомних. Демиургът, противната рожба на Мъдростта, първожрецът, Илдабаот, виновникът за света и за неговия основен недостатък, бе приел формата на лъв и на змия и неговите очи бълваха огнена светлина. Може би целият Музей изобразяваше ужасяващия процес, чрез който от целостта на изначалния принцип, Махалото, и от блясъка на Плеромата, от еон към еон, Огдоад се разсипва, тъй че се достига до космическото царство, където властвува Злото. Но в такъв случай лъвът и змията, които виждах, ми казваха, че моето посвещаване, което, уви, се извършваше в обратна посока, вече приключва, че след малко щях да видя света вече не какъвто трябва да бъде, а какъвто е.

И тогава забелязах в десния ъгъл на залата, опряна до прозореца, кабината на Перископа. Влязох. Намерих се пред стъклен екран, подобен на командно табло, по който се движеха картините на някакъв филм, много неясни, разрез на някакъв град. После забелязах, че филмът се прожектира от друг екран, окачен над главата ми, където образите се виждаха обърнати, а този втори екран беше окулярът на първобитен перископ, направен в общи линии от две кутии, съединени под тъп ъгъл, от които едната, по-дългата, стърчеше като тръба извън кабината, над главата ми и зад гърба ми, достигайки един по-висок прозорец, от който вероятно чрез система от вътрешни лещи, осигуряващи по-широк обхват, улавяше пейзажа отвън. Като изчислих колко съм се изкачил, установих, че перископът ми позволява да виждам околността от такава височина, от каквато се виждаше през витражите на „Сен Мартен“, сякаш увиснал на Махалото, аз съзерцавах последната гледка, която се разкриваше пред един обесен. Пригодих фокуса на зениците си към този смътен образ: сега вече разпознавах улица Вокансон, към която беше обърната апсидата, и улица Конте, която по мислена линия продължаваше църковния кораб. Улица Конте се вливаше вдясно в улица Монголфие, а вляво, в улица Тюрбиго; на двата ъгъла имаше кафенета — „Уикенд“ и „Ла Ротонд“, а насреща, върху фасадата на сграда, с мъка разчетох една фирма — „МОДЕЛИ ЖАКСАМ“. Перископът.