Чтение онлайн

Опитах се да се потопя в умствените процеси на Белбо, който бе писал, пушейки нервно, пиейки и озъртайки се наоколо.

Отидох в кухнята да си налея малко уиски в единствената чиста чаша, която намерих, върнах се при компютъра, седнах на стола, облегнах се назад, вдигнах крака на масата, като отпивах от чашата на малки глътки (нали така правеше Сам Спейд, не, май че беше Марлоу?) и се оглеждах. Книгите бяха много далеч и заглавията по гърбовете им не можеха да се прочетат. Затворих очи, после ги отворих. Пред мен беше старата гравюра. Типична розенкройцеровска алегория от седемнадесети век, цялата изпълнена със закодирани послания, адресирани до членовете на Братството. Естествено, представяше Храма на Розенкройцерите — кула с купол, по всички правила на ренесансовата иконография, християнска и еврейска, според която Храмът в Йерусалим е изграден по модела на Омаровата джамия.

Пейзажът около кулата беше несъразмерен и населен с най-невероятни същества, също като онези ребуси, на които се виждат дворец, жаба на преден план, магаре със самар, крал, който получава дар от паж. Тук долу, вляво, един благородник се измъкваше от кладенец, заловен за скрипец, който чрез система от абсурдни макари и провирайки се през кръгъл прозорец, бе закачен за някаква точка вътре в кулата. В центъра, един конник и един пешеходец, вдясно, коленичил поклонник, който се подпира на огромна котва, държейки я като тояга. Вдясно, почти срещу кулата, висока скала, от чийто връх пада човек, изпуснал меча и шапката си, а точно от другата страна, в далечината, се виждаше Арарат с Ноевия ковчег, заседнал на върха. Горе, в двата ъгъла, имаше два облака, осветени в центъра от по една звезда, насочваща към кулата сноп лъчи, около които се рееха две фигури: гол мъж с увита около тялото змия и лебед. Горе, в средата, облак, над който се четеше думата „ориенс“ 49 , написана с еврейски букви, и от който се подаваше ръката на Бог, хванала опънат конец, държащ изправена кулата.

Кулата беше на колела, първият етаж имаше квадратна основа, с прозорци, врата и подвижен мост на дясната страна; завършваше с нещо като околовръстна тераса с четири наблюдателници в ъглите, във всяка от които стоеше мъж, въоръжен с щит (с надпис на еврейски) и с палмова клонка в ръка. Всъщност се виждаха само трима, а четвъртият се отгатваше, защото бе скрит зад осмоъгълния купол, над който се издигаше друга, също осмоъгълна куличка, от стените на която се подаваха чифт големи криле. Отгоре се издигаше по-малък купол с квадратна куличка-камбанария, през чиито арки, поддържани от тънки колонки, се виждаше вътрешността с камбаната. И най-сетне идваше ред на последния купол, четиристенен, за който бе прикрепен божественият конец. От двете му страни се четеше думата FAMA 50 , а над последния купол се развяваше лента с надпис: Collegium Fraternitatis 51 .

Но странностите не свършваха дотук, защото от два други кръгли прозореца на кулата се подаваха вляво, огромна ръка, несъразмерна спрямо другите фигури, държаща меч, която сякаш принадлежеше на крилатото същество, затворено в кулата, и вдясно, един голям тромпет. Отново тромпет…

Направи ми впечатление броят на прозорците в кулата: прекалено много и прекалено симетрични в горната част, а долу, при основата, разположени съвсем случайно. От кулата се виждаха само две страни, но човек можеше да предположи, по силата на симетрията, че на другите две има още една врата и още толкова правоъгълни и кръгли прозорци. Следователно: четири арки на камбанарията, осем прозореца на по-долната част, четири наблюдателници, шест отвора на източната и западната фасада, четиринадесет, на южната и северната. Направих сметката — тридесет и шест отвора.

Тридесет и шест. Повече от десет години това число ме преследваше. Заедно със сто и двадесет. Розенкройцерите. Сто и двадесет, разделено на тридесет и шест, даваше, до седмата цифра — 3,333333. Щеше да е прекалено хубаво, но все пак трябваше да опитам. Опитах. Нищо не излезе.

Дойде ми наум, че ако умножа по две това число, се получава приблизително числото на Звяра — 666 52 . Но и това предположение се оказа твърде фантастично.

Изведнъж обаче погледът ми се спря на централния облак, този с божествената ръка. Прекалено ясно личаха еврейските букви, виждах ги дори от стола си. Но Белбо не е могъл да пише еврейски букви на Абулафия. Вгледах се: разбира се, че ги познавах, от дясно на ляво — йод, хе, вав, хе. IAHVEH, името на Бог.

Името на Бог… Ами да, разбира се. Спомних си първия разговор между Белбо и Диоталеви в деня, когато инсталираха Абулафия в редакцията.

Диоталеви беше застанал на вратата на своята стая и демонстрираше снизходителност. Снизходителността на Диоталеви винаги беше обидна, но Белбо сякаш я приемаше именно със снизходителност.

— Няма да ти служи. Да не би да искаш да пишеш на компютър ръкописите, които не четеш?

— Ще служи за класифициране, за подреждане на списъци, за опресняване на библиографии, бих могъл да пиша свои, а не чужди текстове.

— Нали се закле, че няма да пишеш нищо?

— Заклех се, че няма да наказвам света с друг ръкопис. Казах, че тъй като съм разбрал, че не мога да бъда герой…

— … ще бъдеш само интелигентен зрител. Е, какво?

— Такова, че и интелигентният зрител, когато се връща от концерт, си тананика втората част. Значи ли това, че има претенции да дирижира в Карнеги Хол…

— Следователно ще правиш експерименти с тананикано писмо, за да откриеш, че не трябва да пишеш.

— Напълно почтен избор.

— Сиреч?

И Диоталеви, и Белбо бяха по произход пиемонтци и често подчертаваха онази способност, която е присъща на изтъкнатите пиемонтци, да изслушват учтиво събеседника си, да го гледат в очите и да казват „сиреч?“ с тон, който изразява уж любезен интерес, но всъщност те кара да се чувствуваш обект на дълбоко пренебрежение. Аз според тях съм бил варварин и тези тънкости винаги ми били убягвали.

— Варварин ли?, протестирах. — Роден съм в Милано, но семейството ми е от Вал д’Аоста 53 …

— Глупости, отвръщаха те. — Пиемонтецът си личи веднага по скептицизма.

— Аз съм скептик.

— Не. Ти си само недоверчив, това е друго.

Знаех защо Диоталеви се съмняваше в Абулафия. Беше чувал, че с него може да се сменя редът на буквите, така че един текст да се преобрази в собствената си противоположност и да се получат заплашителни предсказания. Белбо се опитваше да ги обясни.

— Това са игри на комбинации, казваше. — Темурата какво е? Нали така действува и набожният равин, за да стигне до Сияйните двери?

— Приятелю мой, отвръщаше Диоталеви, — ти никога нищо не разбираш. Истина е, че Тората, и то видимата, е само една от възможните пермутации на буквите от Вечната Тора, която Бог е създал и поверил на Адам. И ако в продължение на векове се правят комбинации с буквите на Книгата, може да се стигне до откритието на първоначалната Тора. Но не е важен резултатът. Важен е процесът, усърдието, с което ще въртиш до безкрай молитвената мелничка 54 и на писмото, постепенно откривайки истината. Ако тази машина ти каже веднага истината, ти не можеш да я познаеш, защото сърцето ти няма да е било пречистено от безбройните въпроси. При това в една канцелария! Тази Книга трябва да бъде нашепвана в тясна колибка в гетото, където ден след ден човек се научава да се привежда и да движи ръцете си само покрай тялото, където между ръката, която държи Книгата, и ръката, която я разлиства, почти няма празно пространство, където, за да си наплюнчиш пръста, трябва да го вдигнеш вертикално нагоре, както когато дъвчеш късче мац 55 и внимаваш да не падне нито трохичка. Словото се поглъща бавно, можеш да го разтопиш и да го съединиш само ако го омекотиш с езика си, и трябва да внимаваш да не си олигавиш кафтана, защото, ако една буквичка се изпари, се скъсва нишката, която ще те свърже с горните сефири. На това именно посвети живота си Авраам Абулафия 56 , докато вашият свети Тома Аквински се е напъвал да намери Бог със своите пет пътеки. Неговият „Хохма а-Церуф“ 57 е бил едновременно наука за комбинациите на буквите и наука за пречистването на сърцата. Мистичната логика, светът на буквите и на тяхното вихрово движение в безкрайни пермутации е свят на блаженството, науката за комбинациите е музиката на мисълта, но внимавай, трябва да се движиш бавно и предпазливо, защото твоята машина може да те накара да изпаднеш в болезнено бълнуване, а не в екстаз. Много от учениците на Абулафия не са успели да се задържат на този крехък праг, който разделя съзерцанието на имената на Бог от магическата практика, целяща превръщането им в талисман, в оръжие за господство над природата. А не са знаели, както ти и твоята машина не знаете, че всяка буква е свързана с една от частите на тялото и че ако промениш мястото на една съгласна, без да познаваш нейната сила, някой от твоите органи може да се измести, преобрази и ти ще се видиш зверски осакатен, външно доживот, а вътрешно — навеки.

— Прощавай, му бе отвърнал Белбо точно този ден, но ти не ме разубеждаваш, а само ме окуражаваш. Значи всъщност държа в ръцете си и мога да командувам своя персонален Абулафия, както твоите приятели са имали Голем. Така и ще го нарека, Абулафия. За най-близките — Абу. И моят Абулафия ще бъде по-кротък и по-учтив от твоя. По-скромен. Нали въпросът е да се намерят всички комбинации на божието име? Добре, погледни в този наръчник, имам една програмка на „Бейсик“ за комбиниране на всички секвенции от четири букви. Сякаш нарочно е направена за IHVH. Ето я, искаш ли да ти я пусна? — И му бе показал програмата, която за Диоталеви изглеждаше така, както за друг, Кабалата.