Чтение онлайн

Беше твърде нелогично да се намира в залата на стъклото, а не при оптическите уреди, а това означаваше, че е важно погледът навън да е именно от това място, в тази посока. Не разбирах обаче причините за този избор. Откъде-накъде тази кабина, позитивистична и жулверновска, е поставена при символичното изображение на лъва и змията?

Във всеки случай, ако намерех сили и смелост да остана тук още десет-двадесет минути, може би пазачът нямаше да ме открие.

Останах в тази подводница известно време, което ми се стори много дълго. Чувах стъпките на закъснелите посетители, стъпките на последните пазачи. В един момент ми се прииска да се сгуша под екрана, за да убягна по-сигурно от някой разсеян поглед, но се въздържах, защото, ако останех прав и ме откриеха, винаги можех да се престоря на посетител, заплеснал се да съзерцава чудото.

Малко по-късно светлините угаснаха и залата потъна в полумрак, а кабината на перископа стана по-светла, тъй като се озаряваше от екрана, от който не откъсвах поглед, защото беше последният ми контакт със света.

От предпазливост трябваше да остана прав или ако ме заболяха краката, клекнал, в продължение на най-малко два часа. Часът, в който затварят музея за посетители, не съвпада с часа, в който си тръгват служителите. Ужасих се при мисълта за чистачите: а ако започнат сега да чистят всички зали, педя по педя? После се сетих, че сутрин музеят се отваря късно и чистачите вероятно работеха на дневна светлина, а не вечер. Трябва да беше така, поне за горните зали, защото не чувах никой да се движи. Само далечно бръмчене и от време на време по-рязък шум, може би затваряха вратите. Мъчех се да стоя неподвижен. Щях да имам време да стигна до църквата между десет и единадесет, а може би и по-късно, защото Властелините щяха да пристигнат едва в полунощ.

В този момент група младежи излизаха от „Ла Ротонд“. Едно момиче мина по улица Конте и зави по Монголфие. Кварталът не беше много оживен, как щях да издържа да гледам с часове този скучен свят, който беше зад гърба ми? Но щом Перископът беше тук, дали пък не трябваше да ми носи послания с някакво тайнствено значение? Усетих, че ми се ходи по малка нужда. Не трябваше да мисля за това, беше на нервна почва.

Колко неща ти минават през главата, когато си сам и си останал нелегално в един Перископ! Навярно човек изпитва същото чувство, когато се крие в трюма на кораб, за да емигрира в далечна страна. Всъщност наистина крайната цел трябва да е Статуята на Свободата и панорамата на Нюйоркския залив. Може и да ме налегне дрямка и няма да е зле. Не, имаше опасност да се събудя твърде късно…

Най-ужасното щеше да бъде, ако ме обземеше страх: в такъв момент човек е сигурен, че всеки миг може да закрещи. Перископ, подводница, блокиран на дъното, наоколо вече плуват огромни черни риби, изскочили от дълбините, а ти не ги виждаш и знаеш само, че въздухът не ти достига…

Вдъхнах дълбоко няколко пъти. Съсредоточаване. Единственото, което в такива моменти може да ти помогне, е изброяването на конкретни неща. Да се върна към фактите, да ги изреждам, да назовавам причините, следствията. Стигнах до това и това поради това и това…

Нахлуха спомените, отчетливи, ясни, подредени. Спомените от последните три трескави дни, после от последните две години, примесени със спомените от преди четиридесет, както ги бях открил, прониквайки в електронния мозък на Якопо Белбо.

Обръщам се към спомените, за да осмисля безпорядъка на нашето сгрешено мироздание. Сега, както и онази вечер в Перископа, се свивам в едно отдалечено ъгълче на мисълта си, за да измъкна оттам един разказ. Като Махалото. Диоталеви ми го беше казал — първата сефира е Кетер, Короната, началото, първичното нищо… Бе създал отначало една точка, която се превърна в Мисълта, и в нея изписа всички знаци… Беше и не беше, затворен в името и убягнал от името. Нямаше още друго означение освен „Кой?“, чистото желание да бъде назован с някакво име… В началото бе изписал знаци в светлината, един тъмен пламък блъвна от най-тайните му глъбини като безцветна мъгла, която да даде форма на безформеното, и едва що тя започна да се разсейва, в средата се образува огнен вихър, който се изля надолу и освети по-нисшите сефири чак до последната — Царството.

Но може би в този цимцум, в това оттегляне, в това усамотение, както казваше Диоталеви, вече се криеше нещо, което обещаваше великия тиккун, завръщането.

Това се случи преди два дни. В четвъртък сутринта още се излежавах и все не се решавах да стана. Бях пристигнал преди седмица и веднага се обадих в издателството. Диоталеви още беше в болницата, а Гудрун не изглеждаше оптимистично настроена: чувствувал се все така, с други думи, по-зле. Не смеех да отида да го посетя.

Колкото до Белбо, той не беше на работа. Гудрун ми каза, че се обадил по телефона и съобщил, че трябвало да остане вкъщи по семейни причини. Какви пък бяха тези семейни причини? Най-странното беше, че взел със себе си текстообработващата машина Абулафия, както вече я наричаше, заедно с принтера. Гудрун ми каза още, че я отнесъл със себе си, за да завърши някаква работа. Защо така спешно? И не можеше ли да пише в редакцията?

Чувствувах се бездомен. Лия и детето щяха да се върнат едва след седмица. Първата вечер след пристигането си отскочих до „Пилад“, но не намерих никого.

Стресна ме телефонът. Беше Белбо, но гласът му се чуваше приглушено, отдалече.

— Какво става? Откъде звъните? Вече мислех, че сте хванали гората.

— Не се шегувайте, Казобон, работата е сериозна. Аз съм в Париж.

— В Париж ли? Нали аз трябваше да замина и да отида в Музея?

— Не се шегувайте, пак ви казвам. Обаждам се от една кабина… Не, от едно кафене. Но както и да е, не зная дали ще мога дълго да говоря…

— Ако нямате жетони, идете в централата. Вкъщи съм и ви чакам.

— Не става дума за жетони. Имам неприятности. — Заговори по-бързо, за да не ми позволи да го прекъсна. — Планът. Планът е действителен. Моля ви, не ми възразявайте. Търсят ме.

— Кой ви търси? — Мъчех се да разбера.

— Тамплиерите, разбира се. Казобон, зная, че не искате да ми повярвате, но всичко беше истина. Мислят, че притежавам картата, притиснаха ме, принудиха ме да дойда в Париж. В събота в полунощ искат да бъда в Музея, в събота, разбирате ли? Нощта срещу Свети Йоан… — Говореше на пресекулки и аз едва схващах какво ми казва. — Не искам да отивам, опитвам се да избягам. Казобон, те ще ме убият. Трябва да предупредите Де Анджелис, не, Де Анджелис не може да помогне, но в никакъв случай не полицията…

— А какво да направя?

— Не знам, прочетете дискетите. На Абулафия. Последните дни записах там всичко, най-вече това, което стана този месец. Вас ви нямаше и не знаех на кого да разкажа, писах три дни и три нощи… Слушайте, идете в издателството, в чекмеджето на бюрото ми има плик с два ключа. Големият не ви трябва, от вилата е. Но малкият е от апартамента в Милано. Идете и прочетете всичко. И решавайте тогава, за бога, не знам какво да правя…

— Добре, ще го прочета. Но после къде да ви търся?

— Не знам, тук всяка вечер сменям хотела. Да направим така, вие прочетете всичко днес, а утре сутрин ме чакайте у дома, ще се опитам да ви се обадя пак, ако мога. Чакайте, кодът е…

Чух шум, гласът на Белбо се приближаваше и отдалечаваше ту по-силен, ту по-слаб, сякаш някой се мъчеше да му изтръгне слушалката.

— Белбо! Какво става?

— Откриха ме! Кодът е…

Чу се пукот, като изстрел. Сякаш слушалката падна и се удари в стената или в поставката. Ново изпукване. После щракването на вилката. Някой бе поставил обратно слушалката. Но явно не беше Белбо.