Чтение онлайн

— Така е — съгласи се Глицки. — А също така се боят, когато смятат, че ще ги заловят заради деянията им. Виждал съм подобни неща. А освен това не ми отговори на първия въпрос — защо се преструваш, че не знаеш.

Внезапно очите й наистина заблестяха.

— Защото има неща, които не бива да казвам на никого — затова. Дори на теб, дори на Дизмъс. Имам право на лични тайни. Точно като теб, Ейб. Какво ще кажеш? — Франи се отдалечи на няколко крачки, после неочаквано спря и се обърна. — И след като ще си задаваме въпроси, и аз имам един към теб: за какво дойде? Не е за да ме видиш, а ми каза така. Защо ме излъга?

Глицки вдигна ръце. Тя имаше право. Беше съпруга на Харди, една от най-близките му приятелки с изключителни качества, а обстоятелството, че е в затвора, не я превръщаше в престъпник, в заподозряна, в човек, с когото той би трябвало да се държи като полицай. Пак си оставаше жената, грижила се за момченцата му цял месец след смъртта на жена му.

— Много съжалявам, извини ме.

Тя поомекна. Донякъде. Но ръцете й все така бяха скръстени.

— Извинението върши работа. Като начало. — Но и не се отказваше от въпросите си: — И тъй, защо дойде при мен?

— Не можах да заспя. Помислих си, че може би ще ми кажеш за Брий нещо, което да не зная. Хрумна ми, че в цялата тази бъркотия никой не се е сетил да те попита.

— Но аз не зная нищо за Брий.

— И нямаш никаква представа кой я е убил? И Рон ли няма?

— Каквото е знаел, казал го е на заседателите, сигурна съм.

Глицки се помъчи да се усмихне.

— Аз съм на твоя страна, Франи. Както и да е. Имаш ли нещо против да ти задам няколко въпроса, да видя дали няма да ме насочат към още някого?

Раменете й се превиха, цялото й тяло издаваше изтощение.

— Имаш ли нещо против да седнем?

Минаха навярно двайсет минути. На Глицки му се струваше, че току-що са започнали, когато пазачът почука, вратата се отвори и се появи Дизмъс Харди.

— Купон в първа класа, а? — подхвърли той. Но Глицки си помисли, че няма вид на купонджия. По-скоро на изтормозен от безсъние.

Франи стана и се запъти към него. Глицки се изправи, осъзнал, че за днес беседата му е приключила. Заобиколи масата.

— Добре, гълъбчета. Схващам намека.

— Ейб, не се притеснявай, ние само…

Но лейтенантът вече беше на вратата.

— Зная ви аз вас. Диз, известно време ще бъда в службата. — Понечи да си върви, но се сети нещо: — А, и още нещо, Франи!

— Да?

— Да се храниш — заплаши я той с показалец.

И те останаха сами, прегърнати. Харди идваше направо от хотела „Хилтън“ на летището, защото искаше подробно да й разкаже всичко. Даде й бележката от Рон, но тя, изглежда, не й направи особено впечатление. „И наистина — помисли си той, — защо да се впечатлява?“ Тя нямаше да й послужи, ако изобщо й свърши работа, още дни наред. Нещо повече обаче — Франи бе доста по-загрижена от друг проблем.

— Преди всичко — каза тя — нека ти обясня за мен и Рон.

— Добре. — Дъхът му секна и успя да изцеди само тази дума.

— Харесвахме се, харесваме се. — Помълча. — Може би и нещо повече.

Харди се помъчи в гласа му да не проличи никаква болка или обвинение:

— Колко повече?

Жена му въздъхна.

— Струва ми се, че аз известно време се увличах по него. Като че ли и с него ставаше същото. — Франи долови нещо в изражението на мъжа си и пусна ръката му. — Сега ще ме намразиш, нали?

— Не — отвърна той. — Изобщо не съм способен да те мразя. Обичам те.

Тя се втренчи в него за миг.

— Не сме… — Замълча. — Но той беше край мен, Дизмъс. Беше ми приятел. Изслушваше ме. Просто искам да ме разбереш правилно.

— Аз не те ли изслушвам?

— Да. Тоест не, знаеш, че не ме слушаш. За някои неща. Очите ти се плъзгат над децата, училището им, над всичко, което наричаш глупави еснафски занимания. Всъщност не те обвинявам, наистина. Зная, че не са най-вълнуващото нещо на света, но това е моят живот и понякога той просто е ужасно самотен и затъпяващ, и внезапно изниква този приятен мъж, който не намира всичко това за досадно.

— И той те слушаше, нали, миличкият Рон?

Тя кимна и продължи:

— И двамата имахме толкова общи проблеми край децата…

Харди не можеше да издържа повече:

— Един момент, Франи. Ами ние с теб? Май и ние имаме доста общи неща — живеем в една и съща къща, грижим се за децата, каним приятели — такива работи. Или това не се брои?

— Зная, зная, прав си. — В нейния глас също се долавяше болка — навярно слаб отзвук от обзелото я отчаяние. — Но сам разбираш колко са се променили нещата при нас с теб. Различаваме се. Надявам се, че ти все още се чувстваш отговорен…

— Разбира се, че все още се чувствам отговорен. Иначе щях ли да седя тук и да слушам всичко това?

— Добре де, зная. Но романтиката… — Тя замълча. И двамата разбираха накъде клони. Ежедневието до капка бе погълнало романтиката, а някога животът им бе преизпълнен с нея.

И Харди знаеше защо е така.

— И двамата работим. Непрекъснато сме заети.

— Е, каквато и да е причината, съзнаваме, че нещата не са като преди. В живота и на двама ни има страни, за които не ни остава нито време, нито сили.

Харди покри очи с длан — преумората от последните няколко часа внезапно се стовари отгоре му с цялата си сила. Думите на Франи бяха верни. Животът и на двама им вече не бе същият. Но му бе намерил лесното, изключвайки тази мисъл от съзнанието си. Работеше, печелеше пари. Тя имаше своите задължения по къщата и ежедневните грижи по децата. Поделяха си възпитанието им и част от съвместния отдих. Всъщност не се караха — и двамата бяха достатъчно сведущи, така че нямаше за какво толкова да се карат. Това е то да си възрастен и често не е много весело. И какво от това?

Но тя очевидно бе стигнала до друг извод: имала е нужда от нещо, което той не й предоставя, и го е намерила другаде.

— За какво мислиш? — попита Франи. — Кажи ми.

— Мисля си, че всички… — Опита отново: — Искам да кажа, женените хора… Не зная. — Потърка пламналите си очи. — Не зная.

— Поотделно ли ще продължим?

Той поклати глава.

— Може би. Но през последните няколко години се опитвам да издържам всички нас. Това ми отнема доста време. Господи, изобщо не ми остава време. Смяташ ли, че нямам нужда от развлечения? Не мислиш ли, че и на мен също не ми е много весело? Но какъв избор имам? Да мизерстваме, децата да гладуват ли?