Чтение онлайн

— Никой няма да гладува, Дизмъс. Не става дума за това. И ти го знаеш.

— Всъщност не съм убеден, че зная. Имам чувството, че ако спра да работя, някой може да умре от глад. Че ще дойде свършекът на света.

— Но нито веднъж не си ми говорил за това, нали? За своя страх. — Той вдигна рамене, но тя не го остави намира: — Защото ти вече не разговаряш с мен за подобни неща.

Той отхвърли думите й, свивайки рамене.

— Никога не съм постъпвал така, Франи. Никой не би искал да слуша подобни неща — за смътните ми страхове.

— Напротив. А също и за смътните надежди и за дребните, незначителни тревоги, от които просто трябва да се разведриш, и понякога за мечтата, просто за постоянната ни мечта: какво ще правим, като остареем, когато децата излязат от къщи.

— Франи, ти говориш поне за десетилетие напред. Дори не сме сигурни, че ще сме живи дотогава. Защо да го обсъждаме?

Тя скръсти ръце.

— Точно това имам предвид. Щом не сме сигурни за нещо, то не влиза в листата за класации сред належащи въпроси за обсъждане.

— Обаче Рон влиза, така ли? Имаш надежди и страхове, които можеш да споделяш с Рон, но не и с мен? — Чувстваше се уязвен и бесен и понечи да се развърти с все сила, може би дори да я зашлеви. — И какви мечти по-точно споделяхте и обсъждахте с Рон?

— Не съм имала никакви общи мечти с Рон, Дизмъс. Имам общи мечти само с теб.

Това го възпря. Очите й се насълзиха. Той се пресегна и я придърпа към себе си.

— Не искам да ти крещя — каза й. — Просто в момента не те разбирам. Опитвам се да те разбера. — Отдръпна се, за да я вижда. — Цял живот се опитвам, знаеш. Мъча се да съм край вас — край теб и децата. Не се дистанцирам нарочно.

— Зная. Не биваше да се сприятелявам с Рон, във всеки случай не по този начин. Защото нищо друго не е имало, но… струваше ми се толкова невинно наистина да направиш първите стъпки. Нали знаеш, най-сетне да се сближиш с някого.

Харди знаеше. Точно преди да се роди Винсънт бе изпитал същото — сближаване, увлечение. Огън, от който бе избягал, преди той да изпепели и него, и Франи. Знаеше.

— Не биваше да допускам да се превръща в нещо съществено — продължи тя. — Трябваше да го предвидя и да сложа край, но ние само разговаряхме. Струваше ми се, че не нанасям никаква вреда.

— Само дето се докара дотук.

Тези думи ги върнаха към изходната точка, макар, разбира се, да не бяха стигнали доникъде. Вече бе почти полунощ и утре сутринта собствените им деца ще се събудят при баба, а родителите им няма да са при тях.

Франи трепереща огледа оранжевия си комбинезон. Този път сълзите рукнаха с все сила.

— Толкова съжалявам, Дизмъс. Толкова съжалявам.

Харди отново я притегли към себе си, ръката му се плъзна нагоре-надолу по гърба й, а той самият също ужасно съжаляваше.

Глицки седеше на бюрото си, отпиваше хладък чай и се опитваше да извлече от думите на Франи нещо, което да не му е известно, но то не бе много. Брий и петролната война. И какво от това? Отдавна бе инспектор по убийствата и представата, че нейното е свързано с бизнеса, според него бе прекалено пресилена, за да я взема под внимание.

Като размисли по същество и се запита кой би имал изгода от смъртта на Брий, на преден план излезе Рон. А и все същият инстинкт на полицай, забравил за миг само защото Франи бе зад решетките, че тя е невинна, същевременно му проглушаваше ушите, че никой не се държи така отбранително като нея, ако няма какво да крие. В истинския живот това може би не бе безусловна истина, но ако човек си има непрекъснато работа с престъпния свят като Глицки, направо ще се обзаложи, че е вярно.

И тъй, независимо колко му се иска Шарън Прат и Скот Рандъл да грешат, сметна, че не е разумно напълно да изключва Рон. Би било прекрасно да открие друг заподозрян, но ако разследването избере по-неутъпкания път и не намери никого, след като Областната прокуратура е указала посоката на дирене, предчувстваше, че има да му го напомнят поне едно-две десетилетия.

Смътно съзнаваше, че двама инспектори пишат доклади оттатък в отдела. Внезапно на вратата му изникна сянка и той вдигна поглед.

— Бях само наполовина убеден, че ще се появиш.

— Коя половина? — попита Харди. Пристъпи в кабинета му и се промуши покрай бюрото му, което едва се побираше в помещението, за да се добере до един от дървените столове, натикан в оскъдното свободно пространство. — Франи ми каза, че си имал чудничък разговор с нея.

Лейтенантът въртеше ли, въртеше чашата си, борейки се с някаква мисъл.

— Онова, което чух, не ме зарадва много, Диз. Мисля си, че в края на краищата може и да го е извършил Рон.

Лицето на Харди не издаде нищо и запази обичайното си изражение.

— Как е могъл да го направи? Кога и къде, искам да кажа.

— Зная. Проблематично е.

— Например, че не е бил там. Това ли е единият от проблемите? — Изрече го сдържано. Но изобщо не желаеше да насочва разследването към Рон. Защото щяха яко да се потрудят да го открият, което отново щеше да изправи него и децата му под ударите на закона. А това изключваше личния замисъл на Харди — единствения според него, който би сложил задоволителен край на тази бъркотия. Затова попита: — Какво знаеш за Брий? Какво е намерил Грифин?

Чашата спря на половината път към устата на Глицки и се върна обратно. Обикновено изражението на лейтенанта беше нещо средно между намръщване и навъсване, но този път той надмина себе си.

— Карл може би е щял да приключи случая за два часа, ако не беше умрял. Така или иначе, нямаше навика да записва докладите си. Никакъв го нямаше в писането.

— А в какво?

Глицки присви очи.

— За какво намекваш?

— Ами сигурно е постигнал нещо. Това, че в папката няма кой знае какво, не означава, че няма нищо. — Събуди интерес у Глицки и продължи да настъпва: — Грифин женен ли е? Разказвал ли е на жена си? На някого тук в отдела? Кой е оглеждал местопрестъплението? Сигурно са открили някакви веществени улики в жилището на Брий. Имам предвид, че Грифин се е занимавал и с това, нали? Все е разполагал с нещо.

Този път на Харди му се видя доста по-лесно да проникне в надстройката с ключа, който Рон му бе дал.

Щом се озова вътре, заключи вратата зад себе си и запали осветлението. Наглед нищо не се бе променило, след като двамата с Канета излязоха миналата нощ, но Харди усети смътно сепване, когато се запъти към кабинета с телефонния секретар.

От какво ли?

Закова се намясто, каза си, че може би в това е разликата между обикновената умора от миналата вечер и сегашното му полубезсъзнание, но все пак реши за момент да се ориентира и се заоглежда наоколо.