Чтение онлайн

Докато бе на посещение при Франи и после при Глицки, прибра пистолета си в багажника. Като се върна в колата, отново го затъкна на колана си. И макар за втори път през последните пет часа да се почувства много глупаво, пак го извади.

Картините, гледката, трапезарията — всичко си бе все същото. Заключи, че няма нищо. В момента бе като ходещ мъртвец, който вижда призраци, може би си играе с тях.

Но ето!

Миналата вечер бе излязъл на балкона, а преди това бе разтворил завесите на около половин метър. Помнеше го съвсем точно, защото от мястото, където се намираше сега, не бе в състояние да види френските прозорци, водещи към балкона, от който е била хвърлена Брий. Тогава нямаше представа, че се намират там.

А ето че сега бяха скрити, завесите бяха спуснати плътно.

Прекоси дневната, трапезарията с кътчето за сядане, опитвайки се да си припомни, а убедеността му нарастваше. Миналата нощ и той, и Канета изобщо не бяха приближавали насам. А на излизане Харди хвърли последен поглед към стаите — френските прозорци се открояваха в съзнанието му, а това означаваше, че завесите не са били плътно спуснати.

Повторно ги разтвори, бутна вратата и излезе на балкона, пристъпи до края му. Беше си все така високо. Борейки се със световъртежа, отстъпи една крачка назад. Нищо не бе докосвано, нищо не се бе променило.

Значи някой бе спуснал завесите, предпазвайки се от нищожната вероятност да го видят, че се разхожда из местопрестъплението на дванайсетия етаж.

Последен поглед и Харди се прибра вътре, но този път спусна завесите. Все още държеше пистолета в ръка.

— Ей — провикна се. — Има ли някой?

Тишина.

Палейки пред себе си лампите в преддверието и стаите, обиколи останалите помещения, както бяха направили с Канета миналата нощ. Всичко изглеждаше непокътнато. Дори кабинетът — предполагаемото местонахождение на важните папки на Брий — изглеждаше, както го видя за последен път.

С изключение на едно-единствено нещо. Броячът на телефонния секретар, сочещ тогава осем, сега бе на нула.

Всички съобщения бяха изтрити.

Част втора

14

Събота сутрин в празна къща.

През изминалите няколко години Харди постепенно започна да не се чувства добре у дома, но през последните месеци това състояние като че ли се превърна в хронично. Хлапетата непрекъснато му се пречкаха в краката, а Франи и приятелките й разговаряха предимно за децата. Детски разправии, възпитание. Детски спортове, игри, училище, домашни, уроци, храни, които не искат да ядат, домашни любимци, за които не се грижат. Децата, децата, децата…

Винаги щом му зададяха въпроса право в очите, той неизменно отговаряше, че обича децата си, а и така му се струваше. Но ако се наложи да повтори всичко отначало — честно казано, съмняваше се.

На първо време те с Франи изчетоха всички възможни книги как бракът да се нагоди към промените, настъпващи с увеличаване на семейството. Оттогава Харди все се питаше защо никой не е написал правдивата книга, наречена „Деца ли? В никакъв случай!“

Защото накрая стигна до извода, че семейството не просто променя нещата — то _слага край_ на предишното ти съществуване. Може да пристъпиш към него, смятайки, че запазваш най-същностното от предишния си живот и просто допълваш богатството и разнообразието му. Но след няколко години вече водиш изцяло нов живот и сякаш и единият, и другият всъщност не са твои.

Накрая прие като безусловен факта, че раят — това е да се успиш в събота и да се събудиш в празна, тиха къща. И може би тя да си остане такава.

А сега, когато това внезапно му се случи, не бе толкова убеден.

Слънцето светеше в очите му. Прикрити с ръка, после хвърли бегъл поглед през прозорците на спалнята. Къде се намира все пак? Спомни си, че е заспал облечен, строполявайки се на леглото. Пистолетът лежеше на нощното шкафче, където часовникът показваше осем и двайсет. Навярно е изглеждал като зомби на колела. Изобщо нямаше спомен да е карал към къщи, къде е паркирал и как си е влязъл.

Господи, каква тишина наистина.

Ставите му изпукаха — насили се да седне в леглото, видя пистолета и се пресегна за него.

Стана и отиде в банята, наплиска лицето си със студена вода, като през цялото време се мъчеше да се събуди. Прекоси стаите, отиде до външната врата, която бе заключил, после по дългия коридор се върна в кухнята. Къщата изглеждаше куха, сякаш й бяха изтръгнали душата. „Децата — осъзна Харди. — Франи.“

Убедително откритие — същинско откровение. Застанал до яката, грубо издялана маса в добре обзаведената и красива кухня в това прекрасно утро на циганското лято, той изпитваше единствено спотаен ужас, проникващо надълбоко безпокойство.

Такава бе другата възможност.

Чакаше го обаче работа, а вчерашният ден му служеше като напомняне, че моторът няма да работи без гориво. Почернелият му, вехт чугунен тиган си стоеше на мястото на задния котлон. Каквото и да готвеше в него, никога не залепваше за дъното му. Почистваше го само със сол и го бършеше с парцал. Откак за пръв път го сложи на огъня, тиганът не беше виждал препарати и вода и дъното му бе заприличало на гладък черен седеф.

Запали газта под него, поръси го с тънък пласт сол от солницата, после отиде при хладилника. Грабна две яйца. Очевидно в четвъртък Франи е мариновала филе миньон за вечеря, когато я е прекъснало заседанието на разширения състав. Харди взе едно парче от керамичната купа, пусна го в тигана, а после счупи по едно яйце от двете му страни.

До кутията за хляб имаше плик с ферментирало тесто и той си отряза около една трета от него, сряза го в средата, намаза едната му страна със зехтин и го сложи до цвъртящото филе.

Докато всичко се пържеше от едната страна, постави на огъня кафеник с кафе, после обърна хляба и месото, разстла яйцата върху запържената страна, промуши жълтъците, изключи котлона и отиде да си вземе душ.

Когато потегли по улицата, денят се оказа невъобразимо ведър, топъл, уханен. Почувства се обнадежден и мотивиран, съвсем различен от събуждането, когато не можеше да измисли поне един ход, а после, неспособен да се съсредоточи, загуби десет минути, докато намери колата си.

Но карайки автоматично, знаеше, че каквото и да прави, първо трябва да се отбие у Ерин, да се покаже там и да види Винсънт и Ребека, за да се увери, че им е добре при баба. А това посещение му донесе награда, както и обичайните препирни за надмощие.

Миналата вечер Ед и Ерин ги бяха завели в Планетариума и те му разказваха за всичко научено, за страхотния начин, по който се появява нощното небе. Винсънт не вярваше, че това е оптична илюзия. Убеден бе, че това е _истинското_ нощно небе.

— Така беше. Самото небе беше, татко. Просто отвориха покрива и видяхме и луната и звездите, и всичко друго. — И стрелна с поглед Ребека буквоядката, приканвайки я да му възрази.

Но Харди ги прекъсна:

— И аз съм го виждал, Вин. Наистина е самото небе. И на мен ми хареса. — Предупредителен поглед към момичето да си мълчи. Нека брат й да си вярва.

Най-сетне стигна и до нея.

— И тъй, Бек, ти какво видя?

Дъщеря му, винаги готова да се поперчи с някой факт, вече не я бе грижа за установяване на истината за нощното небе. Баща й бе проявил деликатност към Винсънт и й бе дал думата, а само това имаше значение.