Чтение онлайн

Когато тя приключи, Валънс внесе ред в мислите си. Сега не биваше да отблъсква Брий. Ако хукне да обяснява на Деймън, ако го убеди да заговори за откритието й, ще настъпи катастрофа. Въздъхна престорено:

— Ужасно. Направо отвратително. Чудя се как не е гръмнало в новините.

Но Брий имаше готов отговор:

— Това е само купчина от отделни документи, експерименти, мнения. Така работим ние учените — пощипваме оттук-оттам дребни проблеми, сами по себе си привлекателни и предизвикателни.

Както и аз с МТБЕ. В началото, казано дилетантски, работата ми бе да докажа, че той допринася за пречистването на въздуха. И всяка проба излизаше успешна. А после някак си работата ми се промени и постепенно престанах да бъда учен. Превърнах се в говорител, който защитава онова, което е направил, онова, в което вярват в „Калоко“, в което вярвах самата аз. Така че не се интересувах от подпочвените води, от пречистването им, дори от тази нова формула на бензина. Работата ми, животът ми се заключаваше в МТБЕ. Останалото не беше моя грижа. — Погледна го с надежда. — Разбираш ли?

Той кимна.

— Естествено. Естествено, че разбирам.

Брий сгъна листовете на доклада си, облегна се и го сложи в скута си.

— Но сбърках.

— Не, не мисля така. Според мен си вярвала на работодателите си. — Валънс протегна ръка и докосна коляното й с пръсти. Бегло. Жегна го дори през дънките. — Брий, постъпила си правилно, като се обади на мен. Искам да го знаеш.

Тя въздъхна дълбоко.

— Не знаех какво друго да направя. Струва ми се, че съм длъжна да кажа на Деймън, но той трябва да мисли за толкова други неща…

— Точно така.

— Но ако не…

Валънс я прекъсна, за да й даде необходимия й отговор:

— Той ще те разбере, ако не му кажеш. Всъщност след изборите ще ти благодари, че си постъпила така. Главното във всяка кампания на този етап дори при доста по-незначителна разлика от сегашната, Брий, е съсредоточаването. Ако кандидатът се разконцентрира, избирателите се объркват и той е свършен. А трябва да признаеш, че тази материя е сложничка.

Тя се усмихна.

— Предполагам, че е малко сложна.

— Недей да предполагаш. Повярвай ми! — Вече бяха повече от съюзници, бяха истински приятели. Сега бе моментът да опипа почвата. — Брий, имаш ли този доклад и в компютъра си?

— Да.

— Знаеш ли, материалът е доста опасен. Ако попадне в недобросъвестни ръце, може би на съпруга ти…

— Какво?

— Може да го изтрие. Да го заличи от дискетата. И целият ти усилен труд отива по дяволите. Ако съобрази за теб с Деймън…

— Не — възрази тя. — Рон никога не би направил подобно нещо. — Подвоуми се. — Рон приема създалото се положение.

Той сви рамене. Не биваше да настоява.

— Е, твоя работа, но бих могъл да взема всички материали, дискетите ти — всичко. Да ги пазя на сигурно място, докато минат изборите.

Ала тя бе непреклонна.

— Тук са на сигурно място. Не искам Деймън да ги види, преди да съм му казала, докато не намерим време да му обясня, а също и защо съм решила да не му съобщя веднага.

— След изборите ли? — Валънс държеше на недвусмислен отговор, макар че всъщност искаше единствено всички копия от доклада, а най-добре и Брий да изчезне заедно с тях.

— Да, мисля — отвърна тя. — Както решихме.

Но щом вратата се затвори зад гърба му, Ал осъзна, че не бе настоявал докрай. Стоеше на площадката пред асансьорите и се питаше дали да не почука пак, докато тя все още е сама, да влезе и да вземе необходимото — лично, както се полага на професионалист. Защото, доколкото познаваше Брий, а той я познаваше, тя изобщо не бе в състояние да запази откритието само за себе си. Някоя нощ ще се гушне до Деймън и просто ще трябва да му каже, а Деймън ще реши, че най-правилно е да го съобщи на обществеността.

Едно е да бъдеш Белия рицар, предприел кръстоносен поход срещу един нечестив корпоративен замърсител, и съвсем друго е да си вманиачен левичар фанатик, който вярва, че Агенцията за защита на природата е съучастник във Великия правителствен заговор за бензина. Това, макар и вероятно вярно, нямаше да мине и Валънс го знаеше.

Това можеше да струва на Деймън изборите. А на Ал — евентуалните доходни взаимоотношения със СКО за в бъдеще. Щеше да изкара от кожата опасния и непредсказуем Бакстър Торн.

Не. Не става.

От бездънната си фокусническа торба Бакстър Торн извади телефонния номер на Дизмъс Харди и предложи Валънс да му се обади и да замаже лъжата си, че не е звънял на Рон.

Тъй като Харди не си бе у дома, Валънс му остави съобщение на телефонния секретар, после пак се върна при диваните, където Торн пиеше четвъртата си бутилчица след първото питие от чист етанол.

— Би трябвало да свърши работа — забеляза Торн с напълно трезвен глас. — Но не ми допада, че си навира носа в нашите дела. Не му е мястото там, а? Не зная откъде изникна.

Валънс откри, че се бои да отговори. Имаше нещо изцъклено в очите на Торн — навярно не само от алкохола, — което го стряскаше.

Бакстър се облегна, кръстоса крака и пак отпи голяма глътка.

— Загрял е, че го будалкаш. Щом е ходил в жилището на Брий, може да знае нещо за доклада. — Възцари се тишина, която се стори злокобна на Валънс. — А ако е така, току-виж решил да съобщи на Деймън или на пресата.

Измина доста време. Внезапно Торн остави чашата си, тупна се по коленете и стана.

— Е, Ал, благодаря ти за коктейлите. — Пое към вратата. — Струва ми се, че господин Харди разполага с прекалено много свободно време. Мисля, че някое… разсейване точно сега ще му се отрази добре. Казваш, че не си е у дома в момента, а?

— Нямаше го, когато му звънях.

— Да, така е, така е.

Торн погледна през шпионката, открехна вратата, извърна се с лице към Валънс, очевидно взе някакво решение, после отвори широко вратата и си тръгна, без да каже нито дума.

Част трета