Чтение онлайн

Глицки срещна погледа му.

— Според мен моментът не е подходящ да споря с теб, не смяташ ли? — Смъкна се от колата и сложи ръка върху рамото на приятеля си.

Харди имаше сили, колкото да кимне. Глицки стисна рамото му за последен път, отдалечи се няколко крачки, извърна се и с видимо усилие погледна къщата.

— Ако ти трябвам, ще бъда в центъра. Отивам на работа.

Флорес стоеше до него, а Харди се бе върнал в къщата, в килерчето зад кухнята, където държеше сейфа си. Флорес не искаше да го пусне вътре, за да не замажат евентуалните останали улики. Капитанът ясно му даде да разбере, че докато не приключат с разследването си, с тази къща ще разполага отделът по пожарите, а не той. Но пристигането на Глицки — високопоставен полицай, който очевидно бе личен приятел на собственика — вдъхна на Флорес известно доверие към Харди и той му поотпусна края. Можеха да влязат през задната врата и Харди да вземе каквото му трябва, но макар да му показа разрешителното си за оръжие, пролича, че като видя за какво е влязъл, на Флорес му дойде нанагорно.

Сега Харди не усети пристъп на нежелание, както последния път, когато бе взел пистолета си. Там бе и старата му значка от времето, когато бе помощник на областния прокурор. Не му мисли много-много и я грабна. После затъкна полицейския си пистолет в колана, спусна сакото отгоре му и се върна сред опустошения си преден двор.

Моузес най-сетне пристигна — пет минути след заминаването на Глицки — и сега стоеше отпред край комина, който бе оцелял. Зет му вдигна нещо и го подаде на Харди, щом те двамата с Флорес изгазиха калта.

— Започвай да събираш новата си колекция — мрачно каза Моузес. Бе едно от изключително крехките слончета от венецианско стъкло, които пасяха, лудуваха и тръбяха на полицата над камината през последните десетина години, а Моузес ги пренареждаше почти при всяко посещение. До миналата вечер те бяха петнайсет — Харди току-що бе купил последното за годишнината от сватбата им с Франи. И ето че въпреки минималните шансове, едно бе оцеляло, изхвърлено навярно на двора от напора на водната струя.

Харди го взе, повъртя го в ръка и го върна на Моузес с молба зет му да го пази у себе си.

След като още десет минути оглежда щетите, Харди се извини. До отварянето на „Шамрок“ имаше цели четири часа. Моузес се съгласи, че Харди трябва да отиде в затвора и да съобщи новината на Франи. А после и на децата. Моузес щеше да остане тук с Флорес и да се погрижи за първия подробен оглед. Радваше се, че може да помогне с нещо.

Но Харди не отиваше в затвора. Спря на първата бензиностанция и позвъни на домашния телефон на Фил Канета.

Отговори изморен, разтревожен женски глас.

— Ало? Фил?

Харди се представи на госпожа Канета и й съобщи, че работи с мъжа й. Можело ли да се свърже с него тази сутрин? Важно било.

— Не зная къде е Фил. Излезе снощи след вечеря и не се прибра. Винаги се обажда по телефона. Ако говорите с него…

Харди й обеща да накара Фил да й се обади и затвори намръщено. Неочаквано и неприятно. Канета бе излязъл от кабинета на Фримън, отишъл е някъде, вероятно във връзка с тяхното разследване, и не се е прибрал у дома!

Вятърът връхлетя телефонната будка и той се сгуши още повече в сакото си. Пусна още двайсет и пет цента и набра друг номер.

— Дано да е за добро.

— Джеф, Дизмъс Харди се обажда. Извинявай, че те събудих, но трябва да разбера къде отсяда Ал Валънс, когато е в града.

— Това ти трябвало, а? Ами аз кога да спя? Колко е часът между другото?

— Рано е, но имам страхотна новина за теб. Намини край къщата ми по някое време преди обяд.

— След като стана.

— Добре. И това стига. И тъй, Валънс!

Джеф се замисли за миг.

— Май в „Клифт“. Какво има? Нещо за Бомонтови ли?

— Добро попадение — отвърна Харди, — но напоследък май няма друго.

— Прав си, друго няма. — Гласът на репортера действително звучеше изтощено. — Колко е часът? — повторно попита той.

— Не зная, Джеф. Какво има, късно ли се прибра снощи?

— Всъщност поостанах още малко, след като ти си тръгна, поговорих с един колега все за същото, най-после се прибрах, вечерях, не можах да заспя и реших да посетя Деймън.

— В дома му ли?

— Аз съм благосклонен репортер, не забравяй. А той е нощна птица. И би ме приел. Като миналия път.

— И кога това?

— Късно, малко след полунощ. Струваше ми се, че за нищо на света няма да заспя, ако не чуя един-два отговора около тая история.

— И?

— И него го нямаше.

— И в колко си дойде?

— Аз си тръгнах в един, а той още не се беше прибрал.

— И все пак заспа.

— Но не ми стига. Ще го хвана днес… — Джеф въздъхна. — А това у вас… сигурно можеш да ми кажеш по телефона още сега, не мислиш ли?

Но на Харди не му се щеше, защото знаеше, че реалната гледка е къде по-въздействаща.

— Намини към къщи — отвърна. — Ще ти бъде интересно, обещавам ти.

Било нарушение на правилника, но служебната значка убедила администратора да съобщи на господин Харди от Областната прокуратура номера на апартамента на господин Валънс.

С асансьора се качи на петнайсетия етаж и по дългия коридор стигна до последната врата.

Харди чу някой да мънка: „Добре, добре, само секунда“ и се приготви за действие. Събра цялото си самообладание, за да не извади пистолета. Когато Валънс открехна вратата, той я подпря с рамо и настъпи.

— Какво, по… — Валънс беше по панталони и с обувки, но наметнат с белия хотелски халат и го загърна пред него.

Харди бързо затвори вратата след себе си.

— Извинете, че съм толкова настойчив, но се налага да поговорим.

— Кой, по дяволите?…

— Дизмъс Харди. Може би си спомняте. Вчера се видяхме бегло покрай господин Кери. Казахте, че не сте се обаждали на Рон Бомонт по телефона. Спомняте ли си поне нещичко?

Валънс отстъпваше, ала един стол го спря. Едва не падна, но се задържа.

— Да. Господин Харди. Спомням си.

Сграбчи хавлията си, която се бе разтворила. Започваше да се съвзема, опитвайки се да завърже колана, но все още видимо се пазеше от този луд, който нахълта в апартамента му.

— Още снощи ви звъннах, за да поправя тази неточност. Забравил бях, че всъщност се обадих на Рон. Под натиска на вчерашните събития временно ми се изпари от главата. Не сте ли получили съобщението ми?

— Не, не съм. Знаете ли защо? Защото телефонният ми секретар е изгорял в пожар заедно с цялата ми къща.