Чтение онлайн

определиха такса за обучение от двайсет и четири таланта. Не е нужно да казвам, че бях

ужасно смутен.

След това се върнах в кабинета на касиера. Представих официално на Рием кредитното

писмо от Алверон и неофициално прибрах договорения си дял — половината от всичко над

десет таланта. Сложих седем таланта в кесията си и разсеяно се зачудих дали някой някога е

бил толкова добре платен за арогантност и невежество.

Отправих се към „При Анкер“, където бях доволен да науча, че никой не е информирал

собственика за моята смърт. Ключът за стаята ми беше някъде на дъното на морето Сентхе,

но Анкер имаше резервен. Качих се по стълбите и усетих как се отпускам при вида на

наклонения таван и тясното легло. Всичко беше покрито с тънък слой прах.

Може да си помислите, че малката ми стая с наклонен таван и тясно легло ми се е

сторила прекалено неудобна след огромните ми покои в имението на Алверон. Но нищо

няма да е по-далеч от истината от това. Заех се с разопаковането на багажа си и с

почистването на паяжините в ъглите.

След около час успях да отворя ключалката на сандъка до леглото ми и да извадя оттам

нещата, които бях прибрал. Открих отново полуразглобения си хармоничен часовник и

започнах разсеяно да го поправям, чудейки се дали съм се готвел да го разглобя, или да го

сглобя.

След това, тъй като нямах други неотложни ангажименти, отидох от другата страна на

реката. Отбих се в „Еолиан“, където Деох ме посрещна с възторжена мечешка прегръдка,

като ме повдигна от земята. След толкова пътуване и време, прекарано между непознати и

врагове, бях забравил усещането да бъдеш заобиколен от сърдечността на приятелски лица.

Тримата с Деох и Станчион пийнахме заедно и си разказвахме истории, докато навън не

стана тъмно, след което ги оставих да се погрижат за заведението си.

Известно време обикалях града, като се отбих в няколко познати пансиона и кръчми, в

две-три обществени градини и поседях на една пейка, скрита под дърво в двор. Деох ми каза,

че цяла година не е мяркал дори и сянката на Дена. Но дори и това, че я търсех и не я

намирах, ми действаше някак успокояващо. Изглежда, че донякъде това беше в основата на

нашата връзка.

* * *

По-късно същата нощ се качих върху Мейнс и минах през познатия лабиринт от комини,

разместени покривни плочи, глина и калай. Заобиколих един ъгъл и видях Аури, която

седеше на комин, а дългата и тънка коса се рееше около главата и така, сякаш тя плуваше под

вода. Момичето гледаше луната и люлееше босите си крака.

Прокашлях се леко и Аури се обърна. Тя скочи от комина, затича се по покрива и спря на

няколко крачки от мен. Усмивката и беше по-ярка от луната.

— В Щурчово поточе живее цяло семейство таралежи! — развълнувано ми съобщи тя.

Направи още две крачки и хвана ръката ми в своите.

— Има бебета, големи колкото жълъди! — Тя леко ме задърпа. — Ще дойдеш ли да ги

видиш?

Кимнах и Аури ме поведе по покрива към ябълковото дърво, което можехме да

използваме, за да слезем в двора. Когато накрая стигнахме там, тя погледна към дървото,

след това сведе поглед към загорялата ми ръка, която все още държеше между двете си

малки и бели ръце. Не ме стискаше силно, но хватката и беше здрава и нямаше никакво

намерение да ме пусне.

— Липсваше ми — тихо каза тя, без да вдига поглед. — Не си тръгвай отново.

— Нямам намерение да си тръгвам — меко я уверих аз. — Имам твърде много неща за

правене тук.

Аури наклони глава настрани и ме погледна през облака на косите си.

— Като да ме посещаваш ли?

— Като да те посещавам — съгласих се аз.

143.

Безкръвен

Имаше една последна изненада, която ме очакваше при завръщането ми в Университета.

Бяха изминали едва няколко дни, откакто се бях прибрал, когато отидох на работа в

Рибарника. Макар вече да не се нуждаех така отчаяно от пари, заниманията там ми

липсваха. Имаше нещо дълбоко удовлетворяващо в това да създаваш нещо с ръцете си.

Правилното изобретяване е като песен, направена от материални неща. То е акт на

съзидание.

Затова отидох в Ателието, като мислех да започна с нещо просто, тъй като бях загубил

форма. Докато се приближавах до гишето, забелязах познато лице.

— Здравей, Базил — казах аз. — Какво направи този път, за да се озовеш тук?

Той сведе поглед.

— Неправилна работа с реагенти — промърмори.

— Не е толкова зле — засмях се. — Ще излезеш след около цикъл.

— Да. — Той вдигна поглед и се усмихна стеснително. — Чух, че си се върнал. Да не би

да си дошъл за парите?

Спрях насред списъка, който правех наум, за нещата, нужни за направата на комин.

— Не те разбрах?

Базил наклони глава настрани.

— Сумата, която имаш да получаваш — обясни той — за Безкръвния. — Погледна ме за

момент, сетне на лицето му внезапно се изписа разбиране. — Точно така, ти няма как да

знаеш…

Той се отдалечи от гишето за момент и после се върна с нещо, което приличаше на

осемстенна лампа, направена изцяло от желязо.

Различаваше се от „уловителя на стрели“, който бях направил. Онзи, който аз бях

конструирал, беше изработен от отпадъци и беше доста груб. Този беше гладък и лъскав.

Всички части прилепваха плътно една към друга и беше покрит с тънък слой прозрачен

алхимичен емайл, който щеше да го предпазва от дъжд и прах. Беше хитро — трябваше да го

включа в първоначалната си схема.

Макар донякъде да бях поласкан, че някой е харесал достатъчно изобретението ми, за да

го изкопира, повече се подразних, че виждам „уловител на стрели“, който е толкова по-