Чтение онлайн

надничаше отгоре, преди да се затича надолу по хребета.

Проблесна ярка светлина, когато една светкавица разцепи небето наблизо. Звукът на

гръмотевицата беше като удар в стомаха. Стреснах се. Темпи се изправи.

— Това прилича на дома — каза той с лека усмивка.

Не се опитваше да пази лицето си от дъжда.

Мартен ни махна и ние се отправихме към върха на хребета. Щом се скрихме от погледа

на онези, които ни следяха, аз бързо се огледах.

— Продължаваме да вървим по следите до онзи изкривен смърч, след което ще направим

кръг, за да се върнем обратно. — Показах мястото с ръка. — Темпи ще се скрие там, а

Мартен — зад онова паднало дърво. Аз ще мина зад онзи камък. Мартен ще нападне пръв.

Действайте по своя преценка, но може би ще е по-добре, ако изчакате, докато подминат този

строшен дънер. Опитайте се да оставите един от тях жив, ако е възможно, но не можем да си

позволим някой да се измъкне, нито пък да вдигаме много шум.

— А ти какво ще правиш? — попита Мартен, докато бързахме да оставим ясни следи до

кривия смърч.

— Ще гледам да не ви преча. Двамата сте по-добре подготвени за нещо такова. Но ако се

наложи, и аз знам някой и друг номер. — Стигнахме до дървото. — Готови ли сте?

Следотърсачът, изглежда, леко се постресна от поредицата заповеди, с които ги засипах,

но и двамата кимнаха и бързо заеха местата си.

Заобиколих и се настаних зад една стърчаща скала. От позицията си виждах как

отпечатъците от стъпките ни в калта се смесват със следата, по която вървяхме. По-нататък

забелязах Темпи, който беше застанал зад дебел, чепат дъб. Вдясно от него Мартен сложи

стрела в лъка си, опъна тетивата до рамото си и зачака, неподвижен като статуя.

Извадих тънко парче желязо и парцала, в който държах щипката пепел, и ги приготвих,

така че да са ми подръка. Стомахът ми се разбунтува, когато си помислих за какво сме

изпратени тук — да преследваме и да убиваме хора. Да, наистина, те бяха разбойници и

убийци, но все пак бяха хора. Започнах да дишам дълбоко и се опитах да се успокоя.

Повърхността на камъка под бузата ми беше леденостудена и грапава. Напрегнах слуха

си, но не успях да чуя нищо през непрекъснатото барабанене на дъжда. Потиснах желанието

си да се наведа по-напред над ръба на камъка, за да разширя полезрението си.

Отново блесна светкавица и докато броях секундите до гръмотевицата, забелязах две

промъкващи се фигури.

В гърдите ми се разля неприятна топлина.

— Застреляй ги, Мартен — извиках силно аз.

Дедан се завъртя и се обърна с лице към мен, извадил меча си, когато се показах от

скривалището си. Хеспе беше малко по-сдържана и спря с меч, наполовина изваден от

ножницата.

Свалих ножа си и се приближих на няколко метра от Дедан. Издържах погледа му, без да

трепна. Над главите ни отекна гръмотевица. Изражението му беше предизвикателно и аз не

си направих труда да скрия гнева си. Мълчанието ни продължи повече от минута и накрая

той извърна поглед, преструвайки се, че иска да избърше водата от очите си.

— Прибери това — кимнах към меча му.

След като се поколеба за секунда, той го направи. Едва тогава и аз прибрах в подплатата

на плаща си ножа, който държах.

— Ако бяхме бандити, вече щяхте да сте мъртви. — Преместих погледа си от Дедан към

Хеспе и после обратно към Дедан. — Върнете се в лагера.

Лицето на Дедан се изкриви в гримаса.

— Омръзна ми да ми говориш като на дете — размаха ми пръст той. — Много по-дълго

съм живял на този свят от теб. Не съм глупак.

Преглътнах няколко гневни отговора, които само щяха да влошат нещата.

— Нямам време да споря с теб. Изпускаме дневната светлина и ти ни поставяш в

опасност. Върнете се в лагера.

— Трябва да приключим с това тази нощ — настоя той. — Вече се справихме с двама от

тях, вероятно са останали още не повече от петима или шестима. Ще ги изненадаме в

тъмнината насред бурята. Прас-тряс. Утре за обяд ще сме обратно в Кросон.

— А ако са цяла дузина? Ако са двайсет човека? Или ако са се скрили в някоя ферма?

Ако намерят лагера ни, докато там няма никой? Всичките ни провизии и лютнята ми ще

изчезнат и когато се завърнем, ще ни очаква клопка. Само защото не можа да останеш да си

седиш на задника един час. — Опасна червенина покри лицето му и аз се обърнах с гръб към

него. — Върнете се в лагера. Тази вечер ще поговорим за това.

— Проклет да съм, ако го направя! Идвам с вас и няма какво да направиш, за да ме

спреш!

Скръцнах със зъби. Най-лошото бе, че това е истина. Нямаше как да наложа авторитета

си. Не можех да сторя нищо, освен да го усмиря с помощта на куклата от восък, която бях

направил. А знаех, че това е възможно най-лошият избор. Не само че Дедан щеше да се

превърне в мой открит враг, но без съмнение щеше да настрои и Хеспе и Мартен срещу мен.

Погледнах към Хеспе.

— А ти защо си тук?

Тя бързо стрелна Дедан с поглед.

— Той щеше да тръгне сам. Помислих си, че ще е по-добре, ако останем заедно. Освен

това обмислихме нещата. Никой няма да се натъкне на лагера ни. Скрихме провизиите и

угасихме огъня, преди да тръгнем.

Мъчително си поех дъх и прибрах безполезната щипка пепел в един джоб на плаща си.

Разбира се, че го бяха направили.

— Но съм съгласна — добави тя, — че трябва да приключим с това тази вечер.

Обърнах се към Мартен.

Той ме погледна извинително.

— Ще излъжа, ако кажа, че не бих предпочел да свършим с това днес — каза той и

побърза да поясни: — Ако можем да го направим умно. — Вероятно щеше да добави още

нещо, но думите заседнаха в гърлото му и той се разкашля.