Чтение онлайн

Чу се тихо свистене и цял рояк стрели се спусна над източния хребет. Мартен спря да

псува и затаи дъх, след което ме погледна.

— Какво ще правим? — припряно ме попита той.

Откъм лагера изкрещяха някакъв въпрос и след като не получиха никакъв отговор, нов

рояк стрели се понесе над източния хребет в търсене на своята скрита мишена.

— Какво ще правим? — повтори следотърсачът. — Ами ако са ранени?

Ами ако са мъртви? Затворих очи и се плъзнах надолу по хребета, опитвайки се да събера

мислите си. Кракът ми закачи нещо меко и плътно — мъртвия часовой. В ума ми се зароди

една зловеща идея. Поех си дълбоко дъх и се потопих в „сърцето от камък“. Дълбоко. По-

дълбоко, отколкото някога го бях правил. Страхът ме напусна, както и всяко колебание.

Хванах тялото за китката и започнах да го влача към върха на хребета. Мъжът беше едър,

но аз не обръщах внимание на това.

— Мартен, може ли да използвам твоя мъртвец? — разсеяно попитах аз.

Изрекох думите с приятен баритон — никога не бях чувал собствения си глас да звучи

по-спокойно.

Без да дочакам отговор, погледнах над хребета към лагера и видях как един от мъжете

вдига лъка си за нов изстрел. Извадих дългия си тънък нож от хубава рамстонска стомана и

съсредоточих съзнанието си върху образа на стрелеца. Стиснах зъби и намушках мъртвия

часовой в бъбреците. Ножът проникна в тялото бавно, сякаш го забивах в пръст, а не в плът.

Над шума от гръмотевиците се надигна крясък. Мъжът падна, а лъкът изхвърча от ръцете

му. Един бандит спря, за да погледне какво става с другаря му. Съсредоточих се върху него и

намушках часовия в другия бъбрек, като този път използвах и двете си ръце. Разнесе се втори

вик, по-пронизителен от първия. В едно странно, отдалечено кътче от съзнанието си си

помислих, че по-скоро прилича на писък, отколкото на вик.

— Изчакай, недей да стреляш — спокойно предупредих Мартен, без да отмествам поглед

от лагера. — Те все още не знаят къде сме.

Издърпах ножа, съсредоточих се отново и хладнокръвно го забих в окото на часовия.

Един мъж се изправи зад стената. Измежду вкопчените в лицето му ръце бликаше кръв.

Двама от другарите му се изправиха, опитвайки се да го издърпат обратно под дървената

ограда. Ножът ми се вдигна и спусна и единият от тях се строполи на земята още преди да

успее да вдигне ръце към кървящото си лице.

— Господи! — сподавено смотолеви Мартен. — Мили господи!

Допрях ножа до гърлото на часовия и огледах лагера. Боеспособността им се пропукваше

и те започваха да изпадат в паника. Единият от ранените продължаваше да крещи високо и

пронизително и гласът му надделяваше над тътена на гръмотевиците.

Видях, че един от стрелците с лък претърсва със суров поглед хребета. Прекарах ножа

през гърлото на часовия, но сякаш нищо не се случи. Тогава стрелецът смутено докосна с

ръка гърлото си. Ръката му се изцапа с кръв. Очите му се разшириха и той закрещя. Захвърли

лъка си и се затича към другия край на ниската стена и след това обратно. Опитваше се да

избяга, но не знаеше накъде.

Сетне възвърна хладнокръвието си и започна отчаяно да оглежда хребета около целия

лагер. Не даваше никакви признаци, че ще падне. Намръщих се, отново допрях ножа към

гърлото на мъртвия часови и натиснах силно. Ръцете ми трепереха, но ножът бавно започна

да се движи, сякаш режех леден блок. Пръстите на стрелеца се вкопчиха в гърлото му и

между тях бликна кръв. Той се олюля, спъна се и падна в единия огън. Мъжът размаха бясно

ръце и разхвърля навсякъде горящи въглени, като така само увеличи всеобщата бъркотия.

Тъкмо се опитвах да реша къде да нанеса следващия си удар, когато в небето проблесна

нова светкавица и освети тялото до мен. Дъждът се смесваше с кръвта, която беше

навсякъде. Ръцете ми бяха почернели от нея. Тъй като нямах желание да осакатя ръцете му,

го обърнах по корем и с мъка свалих ботушите му. След това се съсредоточих отново и

прерязах дебелите сухожилия над глезените и зад колената. Това осакати още двама мъже.

Но ножът се движеше все по-бавно и от напрягането почувствах болки в ръцете. Трупът беше

отлична връзка, но разполагах единствено с енергията на собственото си тяло. При тези

условия се чувствах така, сякаш режа дърво, а не плът.

Бяха минали не повече от една-две минути, откакто лагерът беше вдигнат под тревога.

Изплюх се и спрях за момент, за да починат треперещите ми ръце и изтощеният ми ум.

Погледнах надолу към лагера, към суматохата и паниката, които бях създал.

От голямата палатка под дъба излезе мъж. Той беше облечен различно от останалите.

Носеше плетена ризница от лъскав метал, която му стигаше почти до коленете, а върху

главата имаше кожен шлем. Отправи се с безстрашна елегантност към възцарилия се хаос и

обхвана случващото се само с един поглед. Сетне рязко започна да раздава заповеди, които

не можех да чуя заради шума от дъжда и гръмотевиците. Хората му се успокоиха, върнаха се

на позициите си и взеха в ръце лъковете и мечовете си.

Докато го наблюдавах как крачи през лагера, внезапно си припомних… нещо. Той

стоеше изправен в цял ръст, без да си прави труда да се прикрива зад някоя от стените.

Махна на хората си и нещо в жеста му ми се стори ужасно познато…

— Квоте — изсъска Мартен и когато вдигнах поглед, видях, че следотърсачът е опънал

тетивата на лъка до ухото си. — Мога да стрелям по шефа им.

— Стреляй.

Лъкът му изсвистя и стрелата се заби в горната част на бедрото на мъжа, пробивайки

ризницата, крака му и бронята. С крайчеца на окото си забелязах Мартен да изважда нова

стрела и с плавно движение да я слага на тетивата, но преди да успее да я изстреля, видях, че