Чтение онлайн

всички ни и още повече забави търсенето.

След това започна да вали.

89.

Да изгубиш светлината

През последните четири дни времето постоянно беше облачно и често валеше. В

началото дърветата ни осигуряваха някакъв подслон, но скоро открихме, че листата над

главите ни едва задържат дъжда и при най-малкия порив на вятъра ни обливаха със струи от

тежки капки, които се бяха насъбирали горе с часове. Това означаваше, че независимо дали в

момента вали, или не, върху главите ни постоянно капеше и бяхме мокри през цялото време.

Вече нямаше истории след вечеря. Мартен настина и с влошаването на състоянието му

стана навъсен и саркастичен. А два дни по-рано хлябът бе започнал да се овлажнява. Това

навярно не ви се струва нещо сериозно, но ако някога сте опитвали да ядете влажен хляб,

след като цял ден сте вървели в дъжда, тогава знаете как това може да ви вкисне.

Дедан стана неконтролируем. Дърпаше се и се оплакваше и от най-простите задачи.

Последния път, когато ходи до града за провизии, донесе бутилка дрег вместо картофи,

масло и тетива. Хеспе го беше зарязала в Кросон и той се върна в лагера чак към полунощ,

като вонеше на алкохол и пееше толкова силно, че можеше да накара и мъртвите да си

запушат ушите.

Не си направих труда да го нахокам. Колкото и остър да беше езикът ми на член на трупа,

Дедан очевидно беше имунизиран срещу него. Вместо това изчаках, докато задреме, изсипах

останалия дрег в огъня и оставих бутилката върху въглените, така че да я види. След това той

спря с постоянното си пренебрежително мърморене по мой адрес и потъна в ледено

мълчание. Макар тишината да беше приятна, знаех, че това е лош знак.

Като се има предвид, че групата ни ставаше все по-избухлива, реших всеки от нас сам да

търси следи. Отчасти причината бе, че ако ходехме един след друг във влажния торф,

стъпките ни със сигурност щяха да се отбелязват в почвата и щяхме да оставяме следи. Но

основната причина бе, че знаех, че ако изпратя Дедан и Хеспе заедно, накрая техните

караници ще предупредят всички бандити в радиус от петнайсет километра.

* * *

Върнах се в лагера подгизнал и отчаян. Оказа се, че ботушите, които бях купил в

Северин, изобщо не бяха непромокаеми и попиваха водата като гъби. Вечер можех да ги

изсуша на топлината на огъня и с малко внимателно използвана симпатия. Но веднага щом

направех и три крачки, те отново подгизваха.

И така, на всичкото отгоре и краката ми бяха студени и мокри от дни наред.

Беше двайсет и деветият ни ден в Елд и когато превалих малкия хребет, скриващ

последния ни лагер, забелязах Дедан и Хеспе да стоят от двете срещуположни страни на

огъня, без да си обръщат внимание един на друг. Хеспе смазваше меча си. Дедан разсеяно

мушкаше земята пред себе си с една заострена пръчка.

Аз самият също не бях в настроение за разговор. Надявайки се мълчанието да продължи,

се отправих безмълвно към огъня.

Само дето нямаше огън.

— Какво стана с огъня? — глупаво попитах аз.

Онова, което се бе случило, беше очевидно. Бяха го оставили да догори до купчина

овъглени съчки и мокра пепел.

— Не е мой ред да събирам дърва — многозначително отвърна Хеспе.

Дедан продължаваше да ръчка с пръчката си в пръстта. Забелязах, че високо на бузата му

започва да се оформя синина.

Онова, което най-много исках в момента, бе да хапна нещо топло и да постоя десет

минути със сухи крака. Това нямаше да ме направи напълно щастлив, но щях да съм по-

щастлив, отколкото се бях чувствал през целия ден.

— Ще съм изненадан, ако вие двамата можете да се изпикаете без чужда помощ — ядно

рекох аз.

— Какво искаш да кажеш? — Дедан ме погледна ядосано.

— Когато Алверон ме помоли да свърша тази работа, той ме увери, че ще ми помагат

възрастни хора, а не шепа ученици.

— Не знаеш тя какво… — сопна се Дедан.

— Не ме е грижа — отсякох. — Не ме е грижа за какво се карате. Не ми пука какво ти е

подхвърлила. Това, което ме интересува, е, че огънят е изгаснал. В името на Техлу, който бди

над нас! Едно обучено куче би свършило повече работа от вас!

Лицето на Дедан замръзна и на него се появи познатото войнствено изражение.

— Може би, ако…

— Млъкни! — прекъснах го аз. — По-скоро бих слушал рева на магаре, отколкото да си

губя времето с твоите приказки. Когато се върна в лагера, очаквам да има огън и храна. Ако

не можеш да се справиш с това, ще уредя да дойде някое петгодишно хлапе от Кросон, за да

се грижи за вас двамата.

Дедан се изправи. Внезапен порив на вятъра огъна дърветата над главите ни и по земята

затрополиха тежки капки.

— Готвиш се да захапеш залък, който е твърде голям за твоята уста, момче. — Той стисна

ръце в юмруци и аз бръкнах в джоба си, за да хвана неговата кукла, която бях направил

преди два дни.

Усетих как стомахът ми се свива от страх и ярост.

— Дедан, ако направиш и една крачка към мен, ще ти причиня такава болка, че ще ме

молиш да те убия. — Погледнах го право в очите. — В момента съм раздразнен, гледай само

да не ме ядосаш истински.

Той спря и аз почти чух мислите за Таборлин Великия, за огън и за светкавици, които

минаваха през главата му. Настъпи продължително мълчание, докато двамата се гледахме

втренчено, без да примигнем.

За щастие точно в този момент Темпи се върна в лагера и натрупаното напрежение се

разсея. Чувствах се малко глупаво, но се отправих към жаравата, останала от огъня, за да

видя дали ще мога да го разпаля отново. Дедан се запъти с тежка крачка към дърветата —

надявах се, че отива да събира дърва. В този момент не ме беше грижа дали съчките ще са от