Чтение онлайн

Отпи от виното си.

— Същата — отвърна накрая. — Предполагам, че беше по-млада, но не мога да кажа, че сега изглежда по-възрастна. Тя винаги е изглеждала по-възрастна за годините си — Той се намръщи. — Не точно _по-възрастна_, по-скоро…

— Зряла? — предположих аз.

— Не — Деох поклати глава. — Не зная подходяща дума, за да го опиша. То е като да погледнеш някой огромен дъб. Не те впечатлява това, че е по-стар от останалите дървета или по-висок от тях. Просто има нещо, което останалите млади дървета нямат. Сложност, солидност, значимост. — Той раздразнено се смръщи. — Проклет да съм, ако това не е най-лошото сравнение, което някога съм правил.

Не можах да сдържа усмивката си.

— Хубаво е да разбера, че не съм само аз този, който не може да я опише с думи.

— Тя не подлежи много на описание — съгласи се Деох и допи остатъка от виното си.

След това взе бутилката и допря леко гърлото й до чашата ми. Изпих я и той наля отново и на двама ни.

— Още тогава си беше необуздана и буйна — продължи Деох. — Все така красива, способна да прикове погледа и да спре сърцето ти. — Той отново сви рамене. — Както казах — почти същата като сега. С очарователен глас и остър език, пъргава и предизвикваща с еднаква сила обожание у мъжете и презрение у жените.

— Презрение ли?

Деох ме изгледа така, сякаш не разбираше въпроса ми.

— Жените мразят Дена — простичко отвърна той, все едно повтаряше нещо, което и двамата вече знаехме.

— Мразят я, така ли? — Мисълта ме изненада. — Защо?

Деох ме изгледа невярващо и след това избухна в смях.

— Бога ми, ти май наистина не знаеш нищо за жените, а?

Обикновено такъв коментар би ме накарал да се наежа, но думите на Деох бяха изречени с добродушен тон.

— Помисли само. Тя е очарователна и красива. Мъжете се тълпят около нея като разгонени бичета. — Той махна небрежно с ръка. — В природата на жените е да негодуват срещу това.

Спомних си какво ми каза Сим за Деох преди по-малко от цикъл.

_Успял е отново да доведе тук най-красивата жена. Това е достатъчно, за да го намрази човек._

— Винаги съм имал усещането, че тя се чувства по-скоро самотна — казах аз. — Може би причината е тази.

— В това има доза истина — сериозно кимна Деох. — Никога не съм я виждал в компанията на други жени, а късметът й с мъжете е толкова… — Той спря, търсейки подходящата дума. — Толкова… Да му се не види. — Въздъхна обезсърчен.

— Знаеш ли какво казват: „Да намериш подходящото сравнение е толкова трудно, колкото…“ — Направих замислена физиономия. — Толкова трудно, колкото… — Размахах ръка, все едно се опитвам да сграбча нещо във въздуха.

Деох се разсмя и отново наля вино в чашите ни. Започнах да се отпускам. Между мъжете, които са се били в едни и същи битки и са познавали едни и същи жени, съществува един особен вид другарство.

— И тогава ли имаше навика да изчезва по същия начин? — попитах аз.

— Без предупреждение, просто внезапно изчезва — кимна той. — Понякога за месеци.

— „Няма нищо по-непостоянно от вятъра и прищевките на жените“ — цитирах аз.

Искаше ми се да прозвучи дълбокомислено, но вместо това в думите ми имаше горчивина.

— Имаш ли представа защо го прави?

— Мислил съм върху това — философски отвърна Деох. — Донякъде мисля, че такава е природата й. Може би просто й е в кръвта да се скита.

Думите му леко поуспокоиха раздразнението ми. Когато живеех в трупата, понякога баща ми ни караше да напускаме някой град без причина, макар да бяхме добре дошли и тълпите да бяха щедри. По-късно често ми бе обяснявал каква беше причината — някой ядосан поглед от пристава, твърде много закачливи намеци от младите жени в града…

Но понякога просто нямаше причина.

_„Ние от Рух сме родени да пътуваме, сине. Когато кръвта ми казва да се скитам, аз й се доверявам.“_

— За повечето случаи вероятно са виновни обстоятелствата в живота й — продължи Деох.

— Обстоятелствата ли? — попитах аз с любопитство.

Когато бяхме заедно, тя никога не ми бе разказвала за миналото си и аз винаги внимавах да не настоявам. Знаех какво означава да не искаш да говориш много за миналото си.

— Ами, тя няма семейство, нито постоянни доходи. Няма дългогодишни приятели, които да й помогнат в нужда.

— И аз също нямам — промърморих аз, вкиснат от изпитото вино.

— Има разлика — каза Деох с лек упрек в гласа. — Мъжът разполага с много възможности да намери своя път в света. Ти си намерил мястото си в Университета и ако не го беше направил, пак щеше да имаш някакъв избор. — Той ме погледна многозначително. — А какъв избор има едно младо, красиво момиче без семейство? Без зестра? Без дом? Може да проси, да стане уличница. — Той започна да изброява на пръстите на ръката си. — Или любовница на някой лорд, което е горе-долу същото. А ние и двамата знаем, че Дена не би могла да бъде нечия държанка или собственост.

— Има и друга работа за вършене — казах аз и също започнах да изброявам: — Шивачка, тъкачка, сервитьорка…

— Хайде, момче, по-умен си, за да говориш така. — Деох изсумтя и ме погледна възмутено. — Знаеш какво става по тези места. И също така знаеш, че мъжете биха се възползвали от едно красиво момиче без семейство по същия начин, както и от една уличница, като единствената разлика е, че биха плащали по-малко за това да ги обслужва.

Упрекът му ме накара да се изчервя повече от нормалното, защото и виното си казваше думата. То караше устните и върховете на пръстите ми леко да изтръпват.

— Не можем да очакваме от нея да върви срещу вятъра. — Деох напълни отново чашите ни. — Тя трябва да се възползва от възможностите, когато те се открият. Ако има шанса да пътува с хора, които харесват пеенето й, или с търговец, който се надява, че хубавото й лице ще му помогне да продава дрънкулките си, кой би могъл да я обвини, че рискува и напуска града? И ако понякога се възползва от женския си чар, аз не бих я осъдил и за това. Младите благородници я ухажват, купуват й подаръци, рокли, бижута. — Той сви широките си рамене. — Ако тя продава тези неща, за да има пари, с които да живее, то в това няма нищо лошо. Това са подаръци, които са й направени по желание, и тя може да прави с тях каквото си поиска. — Деох ме погледна втренчено. — Но какво става, когато някой кавалер започне да фамилиарничи прекалено? Или се ядоса, че му е било отказано онова, което мисли, че е купил и платил? Какво би могла да стори тя? Без семейство, приятели и обществено положение. Без възможност за какъвто и да е избор, освен да му се отдаде, макар никак да не го желае… — Лицето на Деох стана мрачно. — Или да си тръгне. Да си тръгне бързо и да чака по-добри времена. Учудващо ли е тогава, че е по-трудно да я хванеш, отколкото носен от вятъра лист?

Той поклати глава и сведе поглед към масата.

— Не, не й завиждам за живота. Нито пък я съдя. — Дългата му тирада, изглежда, го беше изтощила и го караше да се чувства малко неудобно. Когато продължи, той не вдигна поглед към мен. — Въпреки това бих й помогнал, стига тя да ми позволи. — Той ме погледна с огорчена усмивка. — Тя не е човек, който би искал да се чувства задължен на когото и да е. Дори и съвсем малко.

Той въздъхна и раздели по равно в чашите ни последните капки вино от бутилката.