Чтение онлайн

Умът ми сякаш се изпразни, когато се опитах да измисля някакъв начин да измъкна от него подробностите за историята, която бях подочул.

Дланите ми се изпотиха.

— Приготвят ли се за празника на жътвата или вече съм го изпуснал? — неуверено продължих аз.

— Още се приготвят — каза плешивият и многозначително ми обърна гръб.

— Чух, че имало някакъв проблем с една сватба по тези места…

Плешивият отново се обърна да ме погледне.

— Ами, не знам как си чул за това. Тъй като новината е съвсем прясна, от миналата нощ, а ние пристанахме тук само преди десет минути. — Той ме изгледа изпитателно. — Не знам какво се опитваш да ни пробуташ, момче. Но не ти вярвам. Разкарай се или ще те ступам.

Върнах се обратно на мястото си, като знаех, че непоправимо бях объркал нещата. Седнах и сложих ръцете си върху масата, за да не треперят. Група от брутално избити хора. Син огън. Странни неща…

_Чандрианите._

Преди по-малко от ден чандрианите са бяха появили в Требон.

* * *

Довърших си напитката повече по навик, отколкото защото ми се пиеше, и се отправих към бара.

Мисълта ми бързо свикваше с реалността на сегашното положение на нещата.

След всичките тези години най-сетне имах възможността да науча нещо за чандрианите. И това не беше просто беглото им споменаване между страниците на някоя книга в Архива. Имах възможността с очите си да видя какво бяха сторили. Това беше възможност, която можеше никога повече да не получа.

Но трябваше бързо да стигна до Требон, докато спомените на хората бяха все още пресни. Преди любопитните или суеверни местни хора да унищожат следите, които бяха останали. Не знаех какво се надявах да открия, но каквото и да успеех да науча за чандрианите, щеше да е повече от онова, което знаех до момента.

И ако исках да имам някакъв шанс да науча нещо полезно, то трябваше да отида там възможно най-бързо. Още днес.

Сутрешната тълпа създаваше работа на кръчмарката, та се наложи да сложа един железен драб на тезгяха, за да ми обърне някакво внимание. След като миналата нощ бях платил за самостоятелна стая, а тази сутрин за закуска и баня, този драб представляваше голяма част от богатството, с което разполагах, така че задържах пръстта си върху него.

— Какво ще желаеш? — попита тя, след като се доближи.

— Колко далеч е до Требон? — попитах аз в отговор.

— Нагоре по реката ли? Два дни.

— Не питам колко дълго се пътува дотам. Искам да знам колко _далече е_…

— Много си докачлив — рече тя, като избърса ръце о мърлявата си престилка. — По реката е около седемдесет километра. Може да ти трябват и повече от два дни, в зависимост от това дали пътуваш с шлеп или е бърза лодка и какво е времето.

— А колко далеч е по пътя? — попитах отново аз.

— Черна да остана, ако знам — промърмори тя и след това се провикна към другия край на бара. — Руд, колко далече е до Требон по пътя?

— Три или четири дни — каза един мъж с обрулено лице, без да вдига поглед от халбата си.

— Попитах колко далече — отряза го тя. — По-дълъг ли е от пътя по реката?

— Бая по-дълъг, пусто да остане. По пътя е около двайсет и пет левги. Освен това пътят е труден и нанагорен.

В името на божието тяло, кой в днешно време измерва разстоянието в левги?

В зависимост от това къде беше отрасъл тоя приятел, една левга можеше да е между четири километра и половина и пет километра и половина. Баща ми винаги казваше, че всъщност левгата никак не става за измерване, а е по-скоро начин фермерите да използват цифри, когато се опитват да отгатнат приблизително някакви разстояния.

Все пак ми стана ясно, че Требон беше на разстояние някъде между осемдесет и сто и трийсет километра на север. Вероятно беше най-добре да предположа в най-лошия случай поне около сто и петнайсет километра.

— Ето ти информацията, която искаше — жената зад бара се обърна отново към мен. — А сега нещо друго ще искаш ли?

— Трябва ми кожен мях за вода, ако имате такъв, а ако нямате — бутилка с вода. И малко храна за из път. Сушени наденички, сирене, самуни хляб…

— Ябълки? — попита тя. — Тази сутрин имам прекрасни червени ябълки. Добри са за из път.

Кимнах.

— И каквото друго евтино и подходящо за път, което можеш да ми предложиш.

— Един драб няма да стигне… — каза тя, като хвърли поглед към тезгяха.

Раздрусах кесията си и с изненада открих в нея четири драба и медно половин пени, за което не знаех, че е там. Оказа се, че бях почти богат.

Тя взе парите и се отправи към кухнята.

Опитах се да не обръщам внимание на моментното усещане, че отново съм изпаднал в крайна нищета, и се заех да прехвърлям наум съдържанието на пътната си торба.

Съдържателката се върна с два плоски самуна хляб, дебела сушена наденица, която миришеше на чесън, малко парче сирене, запечатано във восък, бутилка вода, шест разкошни червени ябълки и малка торбичка с моркови и картофи. Поблагодарих й любезно и напъхах всичко в торбата си.

Сто и петнайсет километра. Можех да стигна още същия ден, ако имах добър кон. Но добрите коне струваха пари…

* * *

Докато чуках на вратата на Деви, вдишах миризмата на гранясала мазнина. Чаках близо минута, като се опитвах да не се въртя нетърпеливо. Нямах представа дали ще е будна в този ранен час, но трябваше да поема този риск.

Отвори вратата и се усмихна, когато ме видя.

— Виж ти, каква приятна изненада. — Отвори вратата по-широко. — Влизай и сядай.

— Деви, аз само… — усмихнах се с най-привлекателната си усмивка.

Тя се намръщи.

— Влизай — каза с по-твърд тон. — Не говоря за работа на прага.

Влязох и тя затвори вратата зад мен.

— Сядай. Освен ако нямаш желание да полегнеш — кимна закачливо към огромното, обградено със завеси легло в ъгъла на стаята. — Няма да повярваш каква история чух тази сутрин — продължи тя с леко насмешлив тон.

Въпреки че имах неотложната нужда да бързам, се насилих да се отпусна. Деви не обичаше да я пришпорват и ако се опитах да го направя, това само щеше да я подразни.

— Какво си чула?

Тя седна от другата страна на бюрото и скръсти ръце.

— Както изглежда, снощи двама грубияни са се опитали да задигнат кесията на някакъв млад студент. За тяхна огромна изненада се оказало, че той притежава уменията на самия Таборлин. Призовал огън и светкавици. Ослепил единия и толкова силно ударил другия по главата, че още не може да дойде на себе си.

Седях неподвижно, докато обмислях чутото.

Само преди час това вероятно щеше да е най-добрата новина, която бих могъл да чуя. Сега ми звучеше просто забавно. От друга страна, въпреки че онова, за което бях дошъл, бе неотложно, не можех да не се възползвам от възможността да събера малко информация за това как се развиват нещата близо до дома ми.