Чтение онлайн

— Показа ми я в една нова светлина — искрено признах аз. — Срамувам се, че сам не бях забелязал това.

— Е, аз имам преднина пред теб — отвърна той непринудено. — Познавам я по-отдавна.

— Въпреки това ти благодаря — казах и вдигнах чашата си.

Деох вдигна своята.

— За Дианае — каза той. — Най-прелестната.

— За Дена, възхитителната.

— Млада и упорита.

— Умна и красива.

— Към която всички се стремят, но е винаги самотна.

— Толкова мъдра и толкова безразсъдна — казах аз. — Толкова весела и толкова тъжна.

— Богове на предците ми — почтително рече Деох, — запазете я винаги такава — непроменлива, непонятна за мен и далеч от всякакво зло.

И двамата пихме и оставихме чашите си на масата.

— Позволи ми аз да купя следващата бутилка — казах аз.

Това щеше да намали кредита, който бавно бях натрупал на бара, но Деох ми изглеждаше все по-симпатичен и мисълта да не го почерпя ми се стори направо унизителна.

— Реки, камъни и небеса — изруга той и потри лицето си. — Не смея. Още една бутилка и до залез-слънце ще лежим в реката с прерязани от мъка вени.

Махнах на сервитьорката.

— Глупости — рекох аз. — Просто трябва да минем на нещо не толкова сълзливо като виното.

* * *

Когато се връщах в Университета, не забелязах, че ме следят. Вероятно мислите ми са били толкова заети с Дена, че не е било останало място за нищо друго. А може би бях водил цивилизован живот толкова дълго, че започвах да губя рефлексите, изградени с толкова усилия в Тарбеан.

Вероятно донякъде причината беше и в къпиновото вино. Деох и аз разговаряхме дълго и заедно изпихме половин бутилка. Бях взел остатъка със себе си, защото знаех, че Симон го харесва.

Предполагам, че това, дето не ги бях забелязал, не беше от особено значение. Така или иначе крайният резултат щеше да е същият. Вървях по една зле осветена част от Нюхол Лейн, когато нещо тъпо ме удари по тила и бях завлечен в полусъзнание в близка уличка.

Бях зашеметен за кратко, но докато успея да събера мислите си, една тежка ръка вече притискаше устата ми.

— Добре, глупако. — Огромният мъж зад мен говореше в ухото ми — Ножът ми е опрян в теб. Ако опиташ да се съпротивляваш, ще те намушкам. Това е всичко, което трябва да знаеш. — Почувствах леко бодване в ребрата под лявата ми ръка. — Провери търсача — обърна се той към съучастника си.

Всичко, което можех да видя на слабата светлина в уличката, беше висока безформена фигура.

Мъжът наклони глава и погледна към ръката си.

— Не съм сигурен.

— Запали клечка кибрит тогава. Трябва да сме сигурни.

Тревогата ми започна да прераства в истинска паника. Това не беше просто ступване в съмнителна уличка. Дори не бяха претърсили джобовете ми за пари. Беше друго.

— Знаем, че е той — каза високият нетърпеливо. — Да го направим и да приключваме с него. Замръзнах.

— Как не. Провери го сега, когато ни е подръка. Вече два пъти го изпускахме. Няма пак да се забъркваме в някоя каша като в Анилин.

— Мразя това — каза високият мъж и започна да рови в джобовете си вероятно за кибрит.

— Ти си идиот — рече онзи зад гърба ми. — Така е по-чисто. По-просто. Няма объркващи описания, имена или пък нужда да се безпокоим за дегизировка. Следвай посоката, увери се дали е нашият човек и толкоз.

Делничният тон на разговора им ме ужаси. Тези мъже бяха професионалисти. Осъзнах с внезапна сигурност, че Амброуз накрая е предприел необходимите стъпки, за да е сигурен, че никога повече няма да го безпокоя.

Мисълта ми запрепуска лудо и аз направих единственото, за което можех да се сетя — пуснах полупразната бутилка с вино. Тя се разби на парчета върху паветата и нощният въздух внезапно се изпълни с аромат на къпини.

— Няма що — изсъска високият мъж. — Що не вземеш да го оставиш да бие и камбаната?

Мъжът зад гърба ми стегна хватката си върху врата ми и ме раздруса силно само веднъж. Точно както бихте направили с някое немирно кутре.

— Нямай грижа — отвърна той раздразнено.

Отпуснах се, като се надявах да приспя бдителността му, след това се съсредоточих и промърморих обвързване под тежката ръка на мъжа, затиснала устата ми.

— Здрави гърди имаш — рече мъжът. — Ако стъпиш в стъклата, ще си е твоя _грешкатааааа_! — Мъжът изкрещя уплашено, когато алкохолът около краката ни се запали.

Възползвах се от моментното му разсейване и се извъртях, за да се измъкна от ръцете му. Но не бях достатъчно бърз. Ножът му изтръгна нажежена линия от болка по дължината на ребрата ми, докато се измъквах. Все пак успях да побягна надолу по уличката.

Но бягството ми се оказа краткотрайно. Улицата завършваше с отвесна тухлена стена. Нямаше врати и прозорци, нищо, зад което да се скрия или да използвам, за да се покатеря. Бях в капан.

Обърнах се и видях, че двамата са препречили входа на уличката.

Едрият трескаво тупаше с крак в опит да изгаси пламъците.

Моят крак също гореше, но не му обърнах внимание. Лекото изгаряне щеше да е най-малкият ми проблем, ако бързо не направех нещо. Огледах се трескаво, но уличката беше печално пуста. Нямаше дори и купчинка приличен боклук, който да използвам за импровизирано оръжие. Започнах да пребърквам като обезумял джобовете на наметалото си и същевременно отчаяно се опитвах да измисля някакъв план. Няколкото парчета медна тел бяха безполезни. Сол — можех ли да я хвърля в очите им? Не. Изсушена ябълка, перо и мастило, канап, восък…

Едрият угаси частично пламъците и двамата, извадили ножове, чиито остриета проблясваха на остатъците от огъня, бавно тръгнаха надолу по уличката. Продължих да ровя из безбройните си джобове и намерих една бучка, която не можах да разпозная. После се сетих — това беше торбичката с басалови стърготини, които бях купил, за да ги използвам в симпатичната си лампа.

Басалът е лек сребрист метал, полезен в някои сплави, които щях да използвам за конструирането на своята лампа. Манет, който винаги беше внимателен учител, се беше погрижил да опише опасностите, свързани с всеки материал, който използвахме. Ако се нагрееше достатъчно, басалът гореше с нажежен, ослепително бял пламък.

Бързо развързах кесийката. Неприятното беше, че не знаех дали ще се справя. Фитилите на свещите и алкохола бяха лесни за запалване. Единственото, от което имаха нужда, беше припламване от фокусирана топлина. Басалът обаче беше различен. Беше много трудно да бъде възпламенен и точно затова не се притеснявах да го нося в джобовете си.

Мъжете бавно се приближиха още няколко стъпки и аз хвърлих шепа от басаловите стърготини във въздуха във формата на широка дъга. Опитах се да достигна лицата им, но не се надявах много това да стане. Стърготините нямаха почти никакво тегло и беше все едно да хвърлиш шепа много пухкав сняг.