Чтение онлайн

Почти бяхме излезли, когато един мъж зад бара се развика:

— Ей! Вие двамата!

Очите на Дена трепнаха. Тя стисна уста и продължи да върви към вратата, все едно не беше чула нищо.

— Ще се оправя с него — меко й казах аз. — Изчакай ме. Ще дойда след малко.

Отправих се към мястото, където стоеше намръщеният кръчмар.

— Значи това е братовчедка ти? — попита ме той. — Приставът каза ли, че тя може да си върви?

— Мислех, че не искаш да имаш нищо общо с това — казах.

— Точно така е. Но тя използва стаята ми, храни се тук и изпратих доктор да я закърпи.

— Ако в този град има доктор, който да си заслужава повече от половин пени, то тогава аз съм кралят на Винт — изгледах го студено аз.

— Похарчих половин талант за всичко това — настоя той. — Превръзките не са безплатни и оставих една жена да стои при нея и да чака, докато се събуди.

Много се съмнявах, че му беше струвало и половината от тази сума, но със сигурност не исках да си имам неприятности с пристава. Честно казано, изобщо не исках да се бавя. Като знаех навиците на Дена, се безпокоях, че ако я изпусна от погледа си за повече от минута, тя ще изчезне като сутрешна мъгла.

Извадих пет йота от кесията си и ги хвърлих върху тезгяха.

— Само мошениците се възползват от чуждото нещастие — язвително казах аз и си тръгнах.

Почувствах невероятно облекчение, когато видях, че Дена ме чака навън, облегната на кола за връзване на конете. Очите й бяха затворени, а лицето й беше обърнато към слънцето. Тя въздъхна доволно и се обърна по посока на звука от приближаващите ми стъпки.

— Толкова зле ли беше? — попитах я аз.

— В началото бяха доста любезни — призна Дена и махна с бинтованата си ръка. — Но онази старица продължаваше да ме наблюдава. — Тя се намръщи и отмахна дългата си черна коса, което ми позволи да видя ясно моравото натъртване, простиращо се от слепоочието й нататък по цялото чело. — Знаеш за какво ти говоря — от онези стари моми с уста, стисната като кокоше дупе.

Избухнах в смях, а неочакваната усмивка на Дена беше като слънцето, което надниква иззад някой облак. След това лицето й отново потъмня, когато продължи:

— През цялото време тя ме гледаше особено. Сякаш е трябвало да имам благоприличието да умра заедно с всички останали. Сякаш аз бях виновна за всичко случило се.

Дена поклати глава.

— Но тя беше по-добра от ония старци. Приставът сложи ръка на бедрото ми! — Тя потрепери. — Дори и кметът дойде. Суетеше се около мен, уж е загрижен, но единствената причина беше, за да ме обсипва с въпроси: „Какво правеше там? Какво се случи? Какво видя…?“

Презрението в гласа на Дена ме накара толкова бързо да преглътна въпросите, които аз самият напирах да задам, че почти си прехапах езика. В природата ми е да задавам въпроси, да не говорим, че основната цел на лудото ми препускане до полите на планината беше да проуча какво се бе случило.

Въпреки това тонът на Дена даваше ясно да се разбере, че точно в момента тя не беше в настроение да дава каквито и да е отговори. Наместих пътната торба по-високо върху рамото си и точно тогава нещо ми дойде наум.

— Чакай. Нещата ти. Ти остави всичко в стаята си.

Дена се поколеба за миг.

— Не мисля, че нещо мое остана там — каза тя, сякаш тази мисъл изобщо не й бе минала досега.

— Сигурна ли си, че не искаш да се върнем и да проверим?

Тя твърдо поклати глава.

— Когато не съм добре дошла, си тръгвам — сухо отвърна тя. — Каквото ми трябва, ще го намеря по пътя.

Дена тръгна надолу по улицата и аз закрачих заедно с нея. Тя зави по една тясна уличка, която отиваше на запад. Подминахме жена, която окачваше шамбъл от снопи овес. Чучелото имаше груба шапка от слама и панталони, съшити от чувал.

— Накъде отиваме? — попитах.

— Трябва да видя дали са ми изнесли нещата от фермата на Маутхен — отвърна тя. — След това съм отворена за предложения. Къде планираше да отидеш, преди да ме намериш?

— Честно казано, и аз самият бях тръгнал за фермата на Маутхен.

— Добре тогава. — Дена ми хвърли кос поглед. — До фермата има около километър-два. Можем да стигнем дотам доста преди да се е стъмнило.

Местността около Требон беше неравна — предимно гъсти гори, пресечени на места от скали. И след това зад завой на пътя се озовавате пред някое съвършено малко поле от златно жито, скрито между дърветата или закътано в долина, заобиколена от отвесни черни скали. Нивите бяха осеяни с фермери и техните помощници, които бяха покрити с плява и се движеха с онази бавна умора, която идва, когато знаеш, че все още ти предстои работата за половината ден.

Вървяхме не повече от минута, когато чух зад гърбовете ни познатия звук от тропота на копита. Обърнах се и видях малка открита каруца, която бавно се друсаше по пътя. Двамата с Дена отстъпихме встрани в шубраците, защото пътят беше не по-широк от колата. Прегърбен над поводите, в каруцата седеше уморен костелив фермер, който ни изгледа подозрително.

— Тръгнали сме към фермата на Маутхен — извика Дена, когато той ни наближи. — Би ли ни взел с теб?

Мъжът ни изгледа неприветливо, след това кимна към задната част на каруцата.

— Отивам до Борорил. Оттам нататък сами се оправяйте.

С Дена се качихме и седнахме на задната дъска, обърнати обратно на посоката на движение и с крака, увиснали над пътя. Не беше кой знае колко по-бързо от ходенето, но и двамата бяхме доволни, че не се налага да вървим.

Пътувахме мълчаливо. Дена очевидно не искаше да говорим пред фермера, а аз бях доволен, че имам малко време да обмисля положението. Бях планирал да казвам всякакви лъжи, само и само да получа нужната ми информация. Това, че свидетелят се оказа Дена обаче, усложняваше нещата. Не исках да я лъжа, но в същото време не можех да рискувам да й кажа твърде много.

Последното, което исках да се случи, бе да я накарам да си мисли, че съм полудял, щом събирам безумни истории за чандрианите…

Затова никой не нарушаваше тишината. Беше ми приятно просто да бъда близо до нея. Не бихте си помислили, че момиче с превръзки и посинено око може да е красиво, но Дена беше. Очарователна като луната. Може би си имаше своите недостатъци, но все пак беше съвършена.

Гласът на фермера ме изтръгна от мислите ми:

— Ето го Борорил.

„Рил“ в края на името означаваше поток, та се огледах да го видя, но не можах да го открия. Което беше жалко, защото не бих имал против да пийна малко студена вода или да се поизмия.

След часовете уморителна езда бях потен и миришех на кон.

Поблагодарихме на фермера и скочихме от каруцата.

Дена ме поведе по един черен път, който се виеше нагоре по хълма, между дърветата и появяващите се от време на време оголени и протрити тъмни камъни. Дена изглеждаше по-стабилна от преди, когато напуснахме странноприемницата, но погледът й беше забит в земята и тя бавно и внимателно избираше къде да стъпи, сякаш не бе съвсем сигурна, че ще запази равновесие.

Внезапно ми мина мисъл.