Чтение онлайн

В първите ми години с трупата се научих как да преценявам един град. Доста прилича на това да усещаш желанията на публиката в някоя кръчма. Разбира се, залозите са по-високи — ако в кръчмата изсвириш погрешната песен, хората ще те освиркат, а ако не прецениш както трябва цял един град, нещата могат да загрубеят повече.

Така че аз прецених внимателно Требон. Беше встрани от оживените пътища — нещо средно между миньорски и фермерски град. Най-вероятно жителите му не приемаха с подозрение непознатите, но мястото беше достатъчно малко, за да може всеки още щом те погледне, да разбере, че не си от местните.

С изненада видях, че има хора, които слагат шамбъли от слама пред домовете си. Това означаваше, че въпреки близостта си до Имре и Университета Требон всъщност беше затънтено място. Всеки град има някакъв празник на жътвата, но напоследък повечето хора се задоволяват с това да запалят голям огън на открито и да се напият. Това, че местните жители следваха старите народни поверия, означаваше, че хората в Требон бяха по-суеверни, отколкото нормално бих очаквал.

Въпреки това чучелата на шамбълите ми харесаха. Обичах традиционните празници на жътвата, суеверията и всички тези неща.

Всъщност те бяха един вид театър.

Храмът на техлините беше най-хубавата сграда в града — висока три етажа и построена от дялан камък. В това нямаше нищо странно, но над входа й високо над земята беше закачено едно от най-големите железни колела, които някога бях виждал. Беше направено от истинско желязо, а не просто боядисано дърво. Беше високо повече от три метра и сигурно тежеше цял тон. Обикновено такава показност би ме накарала да се почувствам неспокоен, но тъй като Требон беше миньорски град, предположих, че това е по-скоро проява на гражданска гордост, отколкото на фанатична набожност.

Повечето от останалите сгради в града не бяха високи и бяха построени от дърво с покриви от кедрови плочи. Все пак странноприемницата беше доста голяма, висока два етажа, с измазани стени и керемиди от червена глина на покрива. Там все щях да открия някого, който да знае повече за сватбата.

Оказа се, че вътре има едва шепа хора, което не бе изненадващо, тъй като жътвата беше в разгара си и оставаха още пет-шест часа дневна светлина. Сложих най-загриженото изражение на лицето си, което успях да си докарам, и се отправих към тезгяха, където стоеше съдържателят.

— Извинете ме — казах аз. — Извинете, че ви безпокоя, но търся един човек.

Кръчмарят беше тъмнокос мъж, който изглеждаше постоянно намръщен.

— И кой ще да е този човек?

— Братовчедка ми беше тук за сватбата — рекох аз. — А чух, че имало някакви неприятности.

При думата „сватба“ намръщеното лице на съдържателя се вкамени. Усетих как двамата мъже, които седяха малко по-нататък на бара, демонстративно извърнаха поглед встрани, за да не гледат в моята посока. Значи бе истина. Беше се случило нещо ужасно.

Видях как кръчмарят се протегна и притисна пръстите си върху тезгяха. Отне ми известно време, докато разбера, че докосва желязната глава на пирона, забит в дървото.

— Лоша работа — каза той. — Нямам какво друго да кажа.

— Моля ви — казах аз с изпълнен с безпокойство глас. — Бях на гости на мои роднини в Темфолс, когато се разчу, че нещо се е случило. Там всички са заети да прибират последното останало жито и аз обещах да се кача дотук и да видя какво е станало.

Съдържателят ме измери с поглед. Можеше да отпрати човек, който разпитва от празно любопитство, но не би могъл да откаже на член от семейството правото да разбере какво се е случило.

— Горе можеш да намериш един, който е бил там — рязко отвърна той. — Не е местен. Може да е твоята братовчедка.

Свидетел! Отворих уста да задам още някой въпрос, но онзи само поклати глава.

— Не знам нищо за това — твърдо рече. — А и не ме интересува. — Обърна се внезапно, загрижен за запушалките на бъчвите с бира. — Горе, в дъното на коридора, вляво.

Прекосих залата и се качих по стълбите. Усетих как всички извръщат очи от мен. Мълчанието им и тонът на съдържателя ми подсказаха, че който и да бе човекът горе, не беше _от многото останали_ сред присъстващите, а _единственият_. Единственият оцелял.

Отидох в дъното на коридора и почуках на вратата.

Първо тихичко, после отново, по-силно. Отворих вратата бавно, за да не стресна човека вътре.

Стаята беше миниатюрна, с тясно легло. На него лежеше жена, изцяло облечена, а едната й ръка беше превързана. Главата й беше извърната към прозореца, така че можех да видя само профила й.

Все пак я познах. Беше Дена.

— Чух, че имаш неприятности — казах безгрижно. — Затова реших да дойда и да помогна с каквото мога.

Очите й се разшириха за миг и след това се присвиха.

— Лъжеш — каза тя с иронично извита уста.

— Така е — признах аз. — Но пък лъжата е красива.

Пристъпих в стаята и тихо затворих вратата.

— Ако знаех, щях да дойда.

— Всеки може да дойде, след като научи новините — каза тя, без да обръща внимание на думите ми. — Но трябва да си особен тип човек, за да се появиш, без да знаеш за бедата.

Тя седна, спусна краката си отстрани на леглото и се обърна с лице към мен.

Сега, когато я погледнах по-отблизо, забелязах, че освен превръзката на ръката имаше и натъртване високо върху едното слепоочие. Направих още една крачка към нея.

— Добре ли си?

— Не — отвърна тя без заобикалки. — Но можеше да съм и дяволски по-зле.

Тя се изправи бавно на крака, сякаш не беше сигурна в стабилността си. Направи една-две крачки и, изглежда, резултатът, общо взето, я задоволи.

— Добре. Мога да вървя. Да се махаме оттук.

> 72.

> Борорил

Когато излезе от стаята, Дена зави наляво вместо надясно. В началото помислих, че просто се е объркала, но когато ме поведе към едно задно стълбище, разбрах, че всъщност иска да напусне странноприемницата, без да минава през общото помещение. Стигнахме до задната врата, но беше заключена.

Така че се наложи да минем отпред. Веднага щом влязохме в кръчмата отпред, усетих, че вниманието на всички се насочи към нас.

Дена се отправи по най-прекия път към входната врата, като се движеше с бавната решителност на буреносен облак.