Чтение онлайн

— Получих бележката ти — казах аз и извадих от джоба на наметалото си сгънатото листче хартия. — Кога си ми я оставила?

— Преди близо два цикъла.

— Видях я едва вчера — направих гримаса аз.

Тя кимна сякаш на себе си.

— Безпокоях се, че е станало така, когато ти не се появи. Помислих си, че може да е паднала или да се е намокрила и да не можеш да я прочетеш.

— Просто скоро не бях използвал прозореца.

— Всъщност беше глупаво да си помисля, че ще го направиш. — Дена сви безгрижно рамене.

Опитах се да измисля какво друго да кажа — нещо за обяснение на онова, което бе видяла, когато Фела ми подари плаща в „Еолиан“. Не можах да се сетя за нищо подходящо.

— Съжалявам, че пропуснах нашия обяд — рекох накрая.

— Деох ми каза, че си попаднал в пожар или нещо подобно. — Дена вдигна развеселен поглед. — Каза ми, че си изглеждал съвсем окаян.

— Така и се чувствах. По-скоро заради това, че те бях изпуснал, а не толкова заради пожара…

— Сигурна съм, че си бил _ужасно_ смутен. Донякъде така ми направи услуга. Докато си седях там и висях… сама…

— Казах, че съжалявам.

— … се запознах с един по-възрастен благородник. Разговаряхме, опознахме се… — Тя сви рамене и ме погледна почти засрамено. — Оттогава се срещаме. Ако нещата продължат да се развиват гладко, мисля, че той може да стане мой покровител преди края на годината.

— Наистина ли? — казах аз и бях залян от вълна успокояващо облекчение. — Това трябваше да стане отдавна. Кой е той?

— Не мога да ти кажа. — Тя поклати глава и тъмната й коса падна върху лицето й. — Той е вманиачен по отношение на запазването в тайна на личността му. Повече от цикъл не искаше да ми каже името си. Дори и сега не знам дали името, което ми даде, е истинско.

— Ако не си сигурна кой е той наистина — бавно казах аз, — как си сигурна, че е благородник?

Въпросът беше глупав. И двамата знаехме какъв е отговорът, но все пак тя отвърна:

— Пари. Дрехи. Обноски — сви рамене тя. — Дори и да е само заможен търговец, от него пак ще стане добър покровител.

— Но не и отличен. Търговските фамилии не осигуряват същата стабилност…

— … и имената им не носят същата тежест — довърши тя с многозначително свиване на рамене. — Половин самун хляб е по-добре от никакъв, а ми омръзна за мен все да няма никакъв. — Тя въздъхна. — Много се постарах да му замая главата, но той е толкова предпазлив… Никога не се срещаме на обществени места. Понякога ми определя среща и така и не идва на нея. Не че това е нещо ново за мен…

Дена залитна, когато един камък под крака й се измести. Аз се протегнах да я подхвана и тя се хвана за ръката и рамото ми точно преди да падне. За момент бяхме притиснати един към друг и докато тя успее да възстанови равновесието си, усетих тялото й върху своето.

Помогнах й да се закрепи на краката си и телата ни се разделиха. Но след като се изправи, задържа ръката си върху рамото ми. Движех се внимателно, все едно там беше кацнала птица, която аз отчаяно се опитвах да не подплаша да отлети.

Обмислих дали да сложа ръката си около нея, донякъде за да я подкрепям и донякъде поради други очевидни причини. Бързо отхвърлих тази идея. Още не бях забравил израза на лицето й, когато беше споменала, че приставът бе докоснал бедрото й. Какво щях да направя, ако реакцията й към мен беше подобна?

Мъжете се тълпяха около Дена и от нашите разговори аз знаех за колко отегчителни ги намираше тя. Не можех да понеса мисълта да направя същите грешки, просто защото нямах представа какво по-добро да направя от всички тях. Беше по-добре да не рискувам да я обидя и да съм предпазлив. Както вече споменах, има голяма разлика между това да бъдеш безстрашен и това да бъдеш смел.

Следвахме пътя, който се виеше нагоре по хълма. Беше тихо, с изключение на шума от вятъра във високата трева.

— Значи той е потаен? — подканих я меко аз, обезпокоен, че мълчанието между нас скоро ще стане неловко.

— _Потаен_ е много слаба дума — каза Дена, като вдигна очи към небето. — Веднъж една жена ми предложи пари, за да й дам информация за него. Не го направих и по-късно, когато му разказах, той ми призна, че това е било изпитание, за да види доколко може да ми се има доверие. При друг случай бях заплашена от двамина. Предполагам, че това е било поредното изпитание.

Онова, което чух за мъжа, ми се стори доста зловещо — изглеждаше като човек, който бяга от закона или от семейството си. Мислех да го кажа, когато видях, че Дена ме гледаше неспокойно. Тя се безпокоеше, безпокоеше се дали отношението ми към нея няма да се промени, защото поощрява прищевките на някакъв параноичен благородник.

Замислих се за разговора ми с Деох, за това, че колкото и трудна да беше моята съдба, нейната без съмнение бе по-трудна. С какво ли бих се примирявал аз самият, ако можех да спечеля покровителството на могъщ благородник?

През какво ли бих преминал, за да намеря някой, който да ми дава пари за струни за лютнята, да се грижи да съм облечен и нахранен и да ме защитава от злобни малки копелета като Амброуз?

Преглътнах коментарите, които мислех да направя, и се усмихнах разбиращо.

— Дано да е достатъчно богат, за да си заслужава неприятностите — казах. — Да има чували и делви с пари.

Ъгълчето на устата й се изви нагоре и усетих как тя се отпусна, доволна, че не я осъждам.

— Това би било доста убедителен аргумент, нали? — Очите й играеха и казваха: _да_. — Той е причината да съм тук — продължи тя. — Каза ми, да се появя на тази сватба. Беше много по-провинциално, отколкото мислех, но… — Тя отново сви рамене в израз на мълчалива критика към необяснимите желания на благородниците. — Очаквах бъдещият ми покровител да бъде там… — Тя замълча и се разсмя. — Май в това няма никакъв смисъл?

— Измисли някакво име, с което да го наричаш — предложих аз.

— Ти избери — каза тя. — В Университета не ви ли учат за имената?

— Анабел — предложих аз.

— Няма — каза тя през смях — да наричам потенциалния си покровител Анабел.

— Тогава Дукът на Богаташево.

— Сега пък се държиш пренебрежително. Пробвай пак.

— Кажи ми, като улуча някое име, което ти харесва… Федерик Пренебрежителния. Франк. Феран. Форю. Фордейл…

Тя клатеше отрицателно глава, докато се изкачвахме по хълма. Когато накрая стигнахме билото, ни посрещна силен порив на вятъра.

Дена се вкопчи в ръката ми, за да запази равновесие, а аз вдигнах ръка да заслоня очите си от прахта и листата. Закашлях се от изненада, когато вятърът набута едно листо право в устата ми и ме накара да се задавя и плюя.

Дена намери това за особено забавно.

— Много добре — казах аз, след като успях да извадя листото от устата си. Беше жълто, с формата на връх на копие. — Вятърът реши вместо нас. Господарят Ясен.

— Сигурен ли си, че не е господарят Бряст? — попита тя, оглеждайки листа. — Често ги бъркат.