Чтение онлайн

Конят беше великолепен и заради цвета си струваше най-малко двайсет таланта. Все пак щях да се опитам да притисна мъжа да ми го даде за деветнайсет. Така поне щяха да ми останат малко пари за храна и спане, когато пристигнех в Требон.

— Много добре — рече Каерва — Шестнайсет тогава.

Единствено годините сценично обучение ми помогнаха да не зяпна учудено при внезапното му сваляне на цената.

— Петнайсет — казах, като се престорих на раздразнен — и това ще включва седло, юзда и чувал овес. — Започнах да вадя парите от кесията си, все едно сделката беше вече приключена.

Не беше за вярване, но Каерва кимна и извика на едно от момчетата да донесе седло и юзда.

Отброих парите в ръката на търговеца, докато помощникът му оседлаваше големия черен кон. Кеалдишецът избягваше погледа ми.

Ако не познавах толкова добре конете, щях да си помисля, че ме е измамил. Може би конят беше откраднат или мъжът отчаяно се нуждаеше от пари.

Каквато и да беше причината, тя не ме интересуваше. Време беше и на мен да ми излезе малко късметът. Най-хубавото беше, че щях да мога да продам коня с малка печалба, след като стигнех до Требон. Честно казано, щях да го продам веднага щом ми се отдадеше случай, дори и да загубех пари от сделката. Конюшнята, храната и грижите за кон като този щяха да ми струват по едно пени на ден. Не можех да си позволя да го задържа.

Пристегнах пътната си торба към дисагите, проверих ремъците и стремената и се метнах на гърба на Кетх-Селхан. Той затанцува насам-натам, нетърпелив да препусне. Дръпнах юздите и се отправихме на път.

* * *

Повечето проблеми с конете нямат нищо общо със самите коне. Те произтичат от невежеството на ездача. Хората не подковават както трябва конете си, оседлават ги неправилно, хранят ги лошо и след това се оплакват, че са им продали полусакати, раздразнителни кранти с изкривен гръбнак.

Познавах конете. Родителите ми ме бяха научили да ги яздя и да се грижа за тях. Макар да имах повече опит с по-яките породи, отглеждани по-скоро за впрегатни животни, отколкото за състезания, знаех как да препускам бързо, когато се налага.

Когато бързат, повечето хора пришпорват конете си твърде ненавреме и твърде силно. Препускат в пълен галоп и след това за по-малко от час се оказват с кон, който е окуцял или полумъртъв.

Това е голяма дивотия. Само абсолютен глупак би постъпил с коня си по този начин.

Но ако трябва да съм съвсем честен, бих яздил Кетх-Селхан до смърт, за да ме закара навреме до Требон. Понякога се налага да постъпваш гадно. Бих убил и десет коня, стига това да ми помогнеше да получа повече информация за чандрианите и да ми помогне да разбера защо те убиха родителите ми.

Но в крайна сметка нямаше смисъл да разсъждавам по този начин. Един мъртъв кон не може да ме отведе до Требон. Докато живият можеше да го направи.

Затова подкарах Кетх-Селхан в спокоен, бавен ход, за да го загрея. Той беше нетърпелив да препуска по-бързо, вероятно усещайки моето собствено нетърпение, и това щеше да е чудесно, ако трябваше да измина само четири-пет километра. Но той ми трябваше за пътуване от най-малко осемдесет, а може би дори и над сто километра, и това означаваше, че бе нужно търпение. Трябваше да опъвам на два пъти юздите, та да го накарам да върви по-бавно, преди да се примири с това.

След близо два километра го пришпорих в лек тръс. Походката му беше плавна дори и за кершаенски кон, но независимо от това тръсът доста друсаше и опъваше новите шевове по ребрата ми. След някой и друг километър го пуснах в лек галоп. Едва след като бяхме изминали шест-седем километра извън Имре и стигнахме до равен и прав участък, го пришпорих в пълен галоп.

Когато накрая получи възможност да препусне, конят се втурна напред. Слънцето тъкмо беше пресушило сутрешната роса и фермерите, които жънеха пшеница и ечемик в полята, вдигаха погледи, когато профучавахме покрай тях. Кетх-Селхан беше бърз, толкова бърз, че вятърът разгъна плаща зад гърба ми като знаме. Придърпването около врата ми бързо ме умори и макар да знаех, че това щеше доста да развали драматичния ми външен вид, откопчах наметалото и го прибрах в дисагите.

Когато навлязохме в една горичка, накарах Селхан отново да премине в тръс. Така щеше да си почине малко и нямаше да рискуваме след някой завой да се натъкнем на повалено дърво или на някоя бавна каруца. Когато излязохме на полето и можехме да виждаме ясно пътя напред, отново му отпуснах юздите и той направо полетя.

След час и половина такава езда Селхан започна да се поти и да диша тежко, но въпреки това се справяше по-добре от мен. Краката ми бяха станали като гумени. Бях млад и в добра форма, но не бях яздил от години. Ездата натоварва различни мускули в сравнение с ходенето, а язденето в галоп е точно толкова трудно, колкото и тичането, освен ако не искаш да накараш коня си да се уморява двойно повече на всеки изминат километър.

Достатъчно е да кажа, че следващата гориста местност беше добре дошла за мен. Скочих от седлото и закрачих пеша, за да осигуря и на двама ни заслужена почивка. Разрязах на две една от ябълките и дадох на коня по-голямото парче. Пресметнах, че сме изминали около петдесет километра, а слънцето още дори не бе стигнало до зенита.

— Това беше по-лесната част — казах аз на Селхан и нежно го потупах по шията. — В името на Бога, ама ти си просто прекрасен. Още не си се уморил и наполовина, нали?

Повървяхме така около десетина минути и след това имахме късмета да попаднем на малка рекичка, над която минаваше дървен мост. Оставих го да пие цяла минута, след което го дръпнах, преди да е поел твърде много вода.

Възседнах го и постепенно го отпусках във все по-бърз галоп. Краката ми горяха и ме боляха, докато се навеждах над врата му. Тропотът на копитата му контрастираше с бавната песен на вятъра, който свиреше безспир покрай ушите ми.

Първото неочаквано препятствие се появи след около час, когато се наложи да пресечем широк поток. Потокът не криеше никаква опасност, но се наложи да разседлая коня и да пренеса всичко сам на другия бряг, вместо да рискувам да намокря нещата си. Не можех да го яздя в продължение на часове с влажна сбруя.

От другата страна на реката подсуших Селхан с одеялото си и го оседлах наново. За това ми беше нужен половин час, което означаваше, че конят вече не беше отпочинал, а изстинал, тъй че се наложи да го подгрявам полека отново — от бавен ход през тръс до лек галоп. В крайна сметка преминаването на потока ми коства един час. Безпокоях се, че ако това се наложи пак, мускулите му ще се вкочанят от студ. Ако това се случеше, и самият Техлу нямаше да може да го накара да галопира отново.

Час по-късно минавах през малък град, в който единственото по-забележително беше малка църква и кръчма, които бяха разположени една до друга. Спрях само колкото да напоя Селхан от близкото корито. Протегнах вдървените си крака и погледнах с безпокойство към слънцето.

След това обработваемите полета и фермите станаха все по-редки и по-отдалечени едни от други.

Дърветата ставаха все по-големи и все по` на гъсто. Пътят се стесни и не беше в добро състояние — на места осеян с камъни, а на други отмит от дъждовете.

Това ме принуди да се движа все по-бавно и по-бавно. Но право да си кажа, нито на мен самия, нито на Кетх-Селхан ни бяха останали много сили за галопиране.

Накрая стигнахме до друг поток, който пресичаше пътя.

Беше дълбок не повече от трийсетина сантиметра. От водата се носеше остра, неприятна миризма, която ми подсказа, че нагоре по течението има работилница за щавене на кожи или рафинерия. Нямаше мост и Кетх-Селхан бавно мина през реката, като поставяше предпазливо копитата си върху каменистото дъно. Разсеяно се зачудих дали за него усещането е приятно, както би било за човек, потопил крака във водата след дълъг ден ходене пеш.