Чтение онлайн

Най-лошото от всичко беше, че ако опитах да направя това, нямаше как да разбера дали съм успял. Не можех да понеса мисълта да си седя безучастно край огъня и да забивам игли в някаква си восъчна кукла, докато на километри разстояние един полудял от наркотика дракус се търкаля в обхванатите от пламъци развалини на фермата на някое невинно семейство.

— Не — рекох аз. — Не мога да се сетя за такава магия.

— Можем да идем да кажем на пристава, че трябва да си намери една дузина помощници с лъкове и да дойдат да убият подлудения от наркотик и голям колкото къща дракон кокошка — предложи тя.

Внезапно ми просветна.

— Отрова — казах аз. — Трябва да го отровим.

— Имаш ли подръка няколко килограма арсен? — попита тя скептично. — И дали и това би било достатъчно за нещо толкова голямо?

— Не арсен — побутнах мушамения чувал с крака си.

Тя погледна надолу към него.

— О — рече тя унило, — а какво ще стане с понито ми?

— Вероятно ще трябва да се лишиш от него. Но ще ни останат достатъчно пари, за да ти купим полуарфата. Всъщност обзалагам се, че от тялото на дракуса ще мога да изкарам дори повече пари. Люспите ще струват доста. А естествениците в Университета биха умрели от желание да могат…

— Не е нужно да ме убеждаваш — прекъсна ме тя. — Знам, че това трябва да направим. — Тя вдигна поглед към мен и се ухили. — Освен това ще станем герои и ще убием дракона. Съкровището, което ще спечелим от него, е допълнителен бонус.

— Добре тогава — засмях се аз. — Мисля, че трябва да се върнем при сивия камък и да накладем огън там, та да подмамим дракуса.

— Защо? — Дена изглеждаше озадачена. — Знаем, че той ще се върне тук. Защо просто не направим лагер тук и да чакаме?

— Погледни колко денерови дървета са останали — поклатих глава аз.

— Всички ли ги е изял? — Тя се огледа.

Кимнах.

— Ако го убием тая вечер, през нощта можем да се върнем обратно в Требон — казах аз. — Омръзна ми да спя на открито. Искам да се изкъпя, да ям топла храна и да спя в истинско легло.

— Отново послъгваш — весело рече тя. — Ставаш по-добър в опитите си, но за мен си прозрачен като плитък поток. — Тя мушна гърдите ми с пръст. — Кажи ми истината.

— Искам да те върна обратно в Требон — признах аз. — За всеки случай, ако си изяла повече смола, отколкото е добре за теб. Не бих се доверил на никой от местните доктори, но вероятно те имат някои лекарства, които бих могъл да използвам. Просто за всеки случай.

— Моят герой — усмихна се Дена. — Много си мил, но се чувствам чудесно.

Протегнах се и силно пернах ухото й с върха на пръста си.

Тя сложи ръка отстрани на главата си с възмутен вид.

— Оу… ох — изглеждаше объркана.

— Изобщо не те заболя, нали?

— Не — призна тя.

— Ето каква е истината — сериозно казах аз. — Мисля, че ще бъдеш добре, но не го знам със сигурност. Не знам колко от онова нещо е останало в организма ти. След един час ще имам по-добра представа, но предпочитам да съм с един час по-близо до Требон. Което би означавало, че няма да се наложи да те нося от по-отдалеч. — Погледнах я право в очите. — Не бих рискувал живота на хората, на които държа.

Тя ме слушаше с мрачно изражение. След това на лицето й отново разцъфна усмивка.

— Харесвам мъжественото ти перчене — каза тя. — Покажи ми още от него.

> 79.

> Сладки приказки

Бяха ни необходими около два часа, за да се върнем на хълма със сивия камък. Щяхме да стигнем по-бързо, но маниакалното поведение на Дена ставаше все по-обсебващо и цялата й допълнителна енергия по-скоро пречеше, отколкото помагаше. Тя се разсейваше твърде лесно и бе склонна да тръгне в някаква нейна си посока, щом забележи нещо интересно.

Пресякохме малкия поток, през който бяхме минали и преди, и макар той да беше дълбок едва до глезените, Дена настоя да се изкъпем. Аз се поизмих, след това се преместих на дискретно разстояние и се заслушах в няколкото доста цветисти песни, които тя изпя. После ми отправи и няколко не дотам изтънчени покани да се присъединя към нея във водата.

Излишно е да казвам, че останах резервиран. Има определени думи, назоваващи хората, склонни да се възползват от жените, които не са способни да се контролират напълно, и нито една от тези думи никога няма да бъде използвана с основание за мен.

* * *

Щом стигнахме до върха на хълма със сивия камък, се възползвах от енергията, която Дена имаше в излишък, и я изпратих да събере дърва, докато аз направя огнище още по-голямо от предишното. Колкото по-голям беше огънят, толкова по-бързо щеше да привлече дракуса.

Седнах до мушамения чувал и го отворих. От смолата се носеше миризма на пръст, нещо като сладникав, опушен мирис на тор.

Дена се върна на върха на баира и хвърли на земята наръч дърва.

— Колко от смолата смяташ да използваш? — попита ме тя.

— Още не съм решил. Ще трябва да налучквам.

— Сложи я всичката. По-добре да си сигурен, отколкото да съжаляваш после.

— Не е нужно да слагам чак толкова много — поклатих глава аз. — Това ще е просто прахосничество. Освен това смолата е силно болкоуспокояващо, когато се пречисти както трябва. Хората биха могли да я използват като лекарство…

— … а на теб биха ти свършили добра работа парите — довърши Дена.

— Така е — признах аз. — Но, честно казано, по-скоро си мислех за твоята музика. Изгуби лирата си в онзи пожар. Знам какво е да останеш без инструмент.

— Чувал ли си историята за момчето със златните стрели? — попита Дена. — Като малка винаги съм се чудела на тази история. Трябва наистина много да искаш да убиеш някого, та да стреляш по него със златна стрела. Защо просто да не задържиш златото и да не се прибереш у дома?

— Това несъмнено поставя историята в различна светлина — казах аз и погледнах надолу към чувала.

Предположих, че такова количество денерова смола би струвало поне петдесет таланта при някой аптекар. Може би дори и сто, в зависимост от това колко пречистена е.

Дена сви рамене и се отправи обратно към дърветата, за да потърси още съчки, а аз започнах внимателно да обмислям колко денер ще е нужен, за да отровя един петтонен гущер.

Беше ужасно трудно да се отгатне това, като нещата се усложняваха допълнително от факта, че нямах точна мярка. Започнах със зърно с големината на върха на малкия ми пръст — предположих, че в действителност Дена е погълнала горе-долу толкова.

Обаче после получи и щедра доза въглен, който ефективно беше намалил количеството денер наполовина. Значи оставаше топче черна смола малко по-голямо от грахово зърно.