Чтение онлайн

Завъртях се и притиснах ухо към гръдната й кост.

— Как звучи сърцето ми?

— Бавно, но силно — отвърнах аз. — Имаш добро сърце.

— Казва ли ти нещо?

— Нищо, което да мога да чуя.

— Слушай по-внимателно.

— Поеми си дълбоко въздух няколко пъти и недей да говориш. Трябва да чуя дишането ти.

Слушах. Въздухът влетя вътре и аз почувствах как едната й гърда се притисна в ръката ми. Тя издиша и аз усетих топлия й дъх върху врата си. Цялото ми тяло настръхна.

Можех да си представя неодобрителния поглед на Аруил. Затворих очи и опитах да се съсредоточа в онова, което правех. Вдишване, издишване — беше като да се вслушваш във вятъра между дърветата. Вдишване, издишване — успях да чуя слабо пукане като шумолене на хартия, като тиха въздишка. Но нямаше влага, нито кипене.

— Косата ти ухае наистина приятно — каза тя.

Седнах.

— Добре си. Ако стане по-зле или започнеш да се чувстват различно, трябва непременно да ми кажеш.

Тя кимна любезно и се усмихна унесено.

Раздразнен от това, че дракусът, изглежда, не бързаше да се появи, нахвърлях още дърва в огъня.

Погледнах към северните зъбери, но там нямаше нищо за гледане освен очертанията на дърветата и скалите на слабата светлина.

Дена внезапно се разсмя.

— Нарекох ли лицето ти захарница или нещо подобно? — попита ме тя, леко примижала. — Въобще и в момента говоря ли смислено?

— Просто малко бълнуваш — успокоих я аз. — Ще се унасяш в бълнуване и ще излизаш от него, докато накрая не заспиш.

— Надявам се, че и на теб ти е толкова забавно, колкото и на мен — каза тя и уви одеялото по-плътно около себе си. — Прилича на сънища от памук, но не е толкова топло.

Изкачих се по стълбата до върха на сивия камък, където бяхме скрили вещите си. Взех шепа денерова смола от мушамения чувал, свалих я долу и я хвърлих в края на огъня. Тя изгоря бавно, като изпусна лютив дим, който вятърът разнесе на север и на запад към невидимите зъбери. Надявах се дракусът да усети миризмата и бързо да дотича.

— Когато бях съвсем малко бебе, се разболях от пневмония — каза Дена без някакво особено вълнение. — Затова дробовете ми не са добри. Ужасно е, когато понякога не можеш да дишаш — когато продължи, очите й бяха полупритворени, сякаш говореше по-скоро на себе си. — Спрях да дишам и бях мъртва в продължение на две минути. Понякога се чудя дали това не е било някаква грешка, дали всъщност не трябва да съм мъртва. Но ако не е грешка, тогава трябва да съм тук по някаква причина. Но ако има такава причина, аз не знам каква е тя.

Беше твърде вероятно тя дори да не осъзнаваше, че в момента говори, и дори още по-голяма беше вероятността част от съзнанието й вече да спеше и на другия ден тя да не си спомня изобщо за онова, което се случваше сега. Тъй като не знаех какво да отговоря, просто кимнах.

— Това е първото нещо, което ми каза — _Просто се чудех ти какво правиш тук?_ Моите седем думи. И аз отдавна се чудя същото.

Слънцето, вече скрито от облаци, накрая залезе зад западните планини. Докато околният пейзаж потъваше в мрак, върхът на този малък хълм изглеждаше като остров сред огромния океан на нощта.

Дена започваше да клюма на мястото, където беше седнала. Отпускаше глава върху гърдите си и после пак я вдигаше. Отидох при нея и протегнах ръка.

— Хайде, дракусът скоро ще бъде тук. Трябва да се качим върху камъните.

Тя кимна и се изправи с одеялото, все още увито около нея. Последвах я до стълбата и тя бавно, неуверено се изкачи до върха на сивия камък.

Горе върху скалата и далеч от огъня беше хладно. Духаше вятър, който правеше лекия хлад още по-неприятен. Постлах едното одеяло върху камъка и тя седна върху него, завита в другото одеяло. Изглеждаше, че студът я беше поразбудил и тя раздразнено се оглеждаше наоколо, докато трепереше.

— Проклета кокошка! Ела си изяж вечерята. Студено ми е.

— Надявах се досега вече да те бях напъхал в някое топло легло в Требон — признах аз. — Дотук бяхме с блестящия ми план.

— Винаги знаеш накъде отиват нещата — каза тя смутено. — Гледаш ме важно със зелените си очи, така сякаш означавам нещо. Добре е, че имаш по-добри неща за правене. Достатъчно е, че понякога мога да получа частица от теб. От време на време. Знам, че съм голяма късметлийка — дори и за малко да те имам.

Кимнах любезно, докато наблюдавах хълма за появата на дракуса. Поседяхме още известно време, загледани в мрака.

Дена кимна леко, след това събра сили да се изправи отново и да се пребори със силното треперене.

— Знам, че не мислиш за мен… — Тя не довърши.

Най-добре е човек да угажда на хората, изпаднали в делириум, за да не започнат да буйстват.

— Мисля за теб през цялото време, Дена.

— Не се дръж снизходително с мен — каза тя ядосано, а след това тонът й отново омекна. — Не мислиш за мен по този начин. Разбирам това. Но ако и на теб ти е студено, ще дойдеш при мен и ще ме прегърнеш. Поне малко.

Сърцето ми се качи в гърлото. Приближих се, седнах зад нея и я обгърнах с ръцете си.

— Така е хубаво — каза тя и се отпусна. — Имам чувството, че винаги ми е било студено.

Седяхме така и гледахме на север. Тя се облегна върху мен. Изглеждаше възхитителна в прегръдките ми. Боях се да си поема дъх от страх да не я обезпокоя по някакъв начин.

Дена леко се размърда и прошепна:

— Толкова си деликатен. Никога не настояваш… — Отново не довърши изречението си и се отпусна по-тежко върху гърдите ми.

После внезапно се раздвижи.

— Знаеш ли, би могъл да бъдеш по-настоятелен. Съвсем малко повече.

Седях така в мрака и държах спящото й тяло в прегръдките си. Тя беше мека и топла, неописуемо скъпа за мен. Никога преди не бях държал в ръцете си жена. След известно време гърбът започна да ме боли от напрежението да поддържам нейното тегло и моето собствено. Единият ми крак започна да изтръпва. Косата й гъделичкаше носа ми. И въпреки това не смеех да помръдна от страх да не разваля този най-прекрасен момент от живота си.