Чтение онлайн

На слабата червеникава светлина дракусът беше едва различима сянка. Виждах обаче, че е загубил интерес, тъй като ярките пламъци бяха изчезнали. Масивната му клиновидна глава се люлееше нагоре-надолу, нагоре-надолу. Изругах през зъби. Не беше достатъчно близо…

Тогава дракусът изпухтя толкова силно, че го чух ясно дори от мястото си трийсетина метра по-нагоре. Главата му започна да се стрелка насам-натам, надушил беше сладникавата миризма на горящата смола. Без следа от предишното си колебание дракусът се нахвърли директно върху димящия чувал и го захапа с огромната си широка уста.

Поех дълбоко въздух и разтърсих глава, за да се отърва от вцепенението. На два пъти в разстояние на съвсем кратко време бях използвал доста сериозна симпатия и сега чувствах, че мислите ми текат мудно.

Но както се казва, третият път е най-важен. Разделих съзнанието си на две, а след това, с известно затруднение, и на още една, трета част. Само тройното обвързване можеше да ми свърши работа.

Докато дракусът дъвчеше и се опитваше да погълне лепкавата смола, аз изрових от пътната си торба тежката черна люспа, а от плаща си — магнита. Изрекох обвързванията с ясен глас и фокусирах Алара си. Доближих люспата и камъка пред гърдите си, докато усетих, че започнаха да се притеглят взаимно.

Концентрирах се и насочих цялото си внимание.

Пуснах магнита. Той се изстреля към желязната люспа.

Камъните под краката ми се раздробиха на парчета, когато голямото желязно колело се откърти от стената на храма.

Един тон ковано желязо се сгромоляса надолу. Страничен наблюдател без съмнение щеше да забележи, че колелото пада със значително по-голяма скорост от онази, която би се очаквала при неговата тежест. Също и че пада под такъв ъгъл, сякаш привлечено от дракуса. Сякаш самият Техлу с отмъстителната си ръка насочваше колелото към звяра.

Но нямаше кой да види истината. И нямаше Бог, който да ръководи. Там бях единствено аз.

> 81.

> Гордост

Погледнах надолу и видях, че дракусът е затиснат под огромното колело от ковано желязо. Той лежеше неподвижен и тъмен пред храма и макар да знаех, че това е неизбежно, почувствах известно съжаление, че бях убил бедния звяр.

Дълго време просто стоях изтощен и се наслаждавах на усещането за облекчение, което изпитвах. Есенният въздух беше свеж и сладостен въпреки дима от изгорялото дърво, а каменният покрив на църквата под краката ми беше хладен. С усещане на известно самодоволство напъхах люспата и камъка от Лоден в торбата си. Поех си дълбоко дъх и погледнах към града, който бях спасил.

След това чух стържещ звук и почувствах как покривът под краката ми потрепери. Предната част на сградата хлътна и рухна, а аз се олюлях, когато опората под краката ми пропадна. Огледах се за някой безопасен покрив, към който да скоча, но нямаше нито един, който да е достатъчно наблизо. Затичах се назад, докато покривът се разпадаше в безформена маса от натрошен камък.

Изпаднал в отчаяние, скочих към обгорените клони на дъба.

Хванах се за един от тях, но той се счупи под тежестта ми. Започнах да се премятам между клоните, ударих главата си и тъмнината ме погълна.

> 82.

> Ясен и бряст

Събудих се в легло. В стая. В странноприемница. Повече от това не можах да разбера. Чувствах се така, все едно цялата църква се беше стоварила върху главата ми.

Бях почистен и превързан. Превързан много внимателно.

Някой бе решил, че трябва да се погрижи за всичките ми скорошни наранявания — независимо колко незначителни бяха те. Главата, гърдите, коляното и единият ми крак бяха обвити в бяло ленено платно. Някой дори беше почистил и превързал леките ожулвания по ръцете ми и раната от нож отпреди три дни, когато главорезите на Амброуз се бяха опитали да ме убият.

От всичко най-лошото, изглежда, беше цицината на главата ми. Тя пулсираше и ми причиняваше замайване, когато повдигнех глава. Всяко движение предизвикваше болки в цялото ми тяло. Свалих краката си отстрани на леглото и направих гримаса — _дълбоко нараняване в тъканта на десния крак_. Седнах — _косо разтягане на хрущяла между долните ребра_. Изправих се — _леко навяхване на… Проклет да съм — как се наричаше това?_ Представих си намръщеното лице на Аруил зад кръглите му очила.

Дрехите ми бяха изпрани и закърпени. Облякох ги, като се движех бавно, за да се справя с всички развълнувани съобщения, които изпращаше тялото ми. Бях доволен, че в стаята нямаше огледало, защото знаех, че сигурно изглеждам напълно очукан. Превръзката около главата ми беше доста дразнеща, но реших да я оставя. От начина, по който се чувствах, изглежда, че тя беше единственото нещо, което предпазваше главата ми да не се разпадне на няколко различни парчета.

Приближих се до прозореца. Той беше в сянка. Градът изглеждаше ужасно — навсякъде имаше сажди и пепел. Магазинът от отсрещната страна на улицата беше смачкан като кукленска къщичка под ботуша на някой войник. Хората вървяха бавно и претърсваха развалините. Облаците бяха достатъчно гъсти, та да не мога да отгатна кое време на деня беше.

Усетих лекото раздвижване на въздуха, когато вратата се отвори, и се обърнах, за да видя една млада жена, която стоеше на прага. Беше млада, красива и скромна — от онзи тип момичета, които винаги работят в малки странноприемници като тази — някоя Нели или Нел. От момичетата, прекарващи живота си в постоянен страх, защото съдържателят има лош нрав, остър език и навик да пошляпва с опакото на ръката. Когато ме видя, тя зяпна, очевидно изненадана, че съм станал от леглото.

— Някой беше ли убит? — попитах я аз.

Тя поклати глава.

— Момчето на Лирам си счупи ръката доста лошо. И някои хора са обгорени… — Почувствах как цялото ми тяло се отпуска и тя продължи: — Не трябва да ставате, господине. Докторът каза, че най-вероятно изобщо няма да се събудите. Трябва да си почивате.

— Братовчедка ми… Върна ли се в града? — попитах аз. — Момичето, което беше във фермата на Маутхен. Тя тук ли е също?

— Само вие сте, господине — поклати глава младата жена.

— Кое време е?

— Вечерята още не е съвсем готова, господине. Но ако желаете, мога да ви донеса нещичко.

Пътната ми торба беше оставена отстрани на леглото. Метнах я на рамото си, стори ми се странно лека, без нищо друго вътре освен люспата и магнита. Огледах се за ботушите си, когато си спомних, че ги бях свалил за по-добро сцепление, когато тичах по покривите миналата нощ.

Излязох от стаята с момичето по петите ми и се отправих към общата стая. Зад тезгяха беше същият все така намръщен мъж като преди.

Отидох при него.

— Братовчедка ми — попитах аз — в града ли е?

Кръчмарят насочи смръщената си физиономия към вратата зад мен, откъдето се появи младото момиче.

— Нел, в името на божия ад! Защо си му позволила да стане? Кълна се, че нямаш здрав разум колкото и на едно куче!

Значи името й наистина беше Нел. При други обстоятелства бих намерил това за забавно.

Той се обърна към мен и се усмихна, което всъщност не беше нищо повече от друг вид смръщване.