Чтение онлайн

— В ерата на полуподвързаните книги с меки корици…

— Разбира се — кимна Кули. И двамата изпитваха неподправена любов към изкуството на подвързването. Всяка добра подвързия става даже по-истинска, отколкото очакват създателите й. — Кожата е в изключително добро състояние. — Клиентът му се съгласи със сумтене.

— Трябва да я имам. Колко струва?

Продавачът не отговори. Вместо това извади картата от кутията и я подаде. Купувачът прекара бегъл поглед върху нея.

— Дадено. — Той седна в единствения стол в магазина и отвори куфарчето си. — Имам още една задача за вас. Това е ранно издание на „Викарият от Уейкфийлд“*. Намерих го миналия месец в един магазин в Корнуол. — Той подаде книгата. Кули погледна бегло и това бе достатъчно, за да прецени състоянието й.

[* Роман от Томас Харди. — Б.пр.]

— Скандално.

— Може ли вашият човек да я възстанови?

— Не зная… — Кожата беше напукана, някои от страниците прегънати, а подвързията — разръфана до неузнаваемост.

— Страхувам се, че таванът, където са я намерили, е текъл — небрежно каза купувачът.

— О? — „Нима информацията е толкова важна!“ Кули вдигна поглед. — Трагична загуба.

— Как иначе можете да обясните състоянието й? — вдигна рамене мъжът.

— Ще видя какво мога да направя. Знаете, че той не е чудотворец. — „Толкова ли е важна?“

— Разбирам. Все пак опитайте да я поправите възможно най-добре. — „Да, толкова е важна.“

— Разбира се, сър. — Кули издърпа чекмеджето на бюрото си и извади кутията с парите.

Този клиент винаги плащаше в брой. Разбира се. Извади портфейла от сакото си и отброи банкноти по петдесет лири. Кули провери сумата, след това постави книгата в твърда картонена опаковка и я върза с конец. В тази книжарница не се използваха найлонови торбички. Продавачът и купувачът си стиснаха ръцете. Информацията беше предадена. Купувачът тръгна на юг към „Пикадили“, след това зави надясно и се отправи към парка „Грийн“ и надолу към двореца.

Кули взе плика, поставен в книгата, и го скри в едно чекмедже. Вписа покупката в счетоводната книга, а след това се обади на пътническия си агент, за да запази място в самолета за Корк, където щеше да се срещне със свой колега, търговец на редки книги, и да обядва е него в ресторанта „Олд бридж“, преди да вземе самолета обратно за дома. Беатрис ще трябва да управлява магазина утре. Не му и мина през ум да отвори плика. Това не влизаше в работата му. Колкото по-малко знаеше, толкова по-малко уязвим щеше да бъде, ако го хванат. Кули беше обучен от професионалисти и първото нещо, което набиха в главата му, беше, че е нужно да умееш да събираш информация и не е необходимо да знаеш каква е тя.

— Здравейте, доктор Райън. — Гласът беше с американски акцент от южния залив на Бостън. Джек го помнеше от колежа. Звучеше добре. Мъжът беше на около четиридесет, с жилесто атлетично тяло и оредяла черна коса. Под ръката си носеше кутия с цветя. Който и да беше той, полицаят пред стаята беше отворил вратата вместо него.

— Здравейте. А кой сте вие?

— Дан Мъри. Аз съм аташе по правните въпроси към посолството. ФБР — обясни той. — Съжалявам, че не можах да дойда тук по-рано, но бях доста зает.

Мъри показа документите си на полицая, който седеше в стаята на Райън — Тони Уилсън не беше дежурен. Полицаят се извини и излезе. Мъри седна на неговото място.

— Добре изглеждате.

— Можехте да оставите цветята на гишето. — Райън махна е ръка из стаята. Въпреки че раздаде голяма част по другите стаи, стената почти не се виждаше от рози.

— Да. Разбрах. Как е кльопачката?

— Болничната храна си е болнична храна.

— И за това познах. — Мъри свали червената панделка и отвори кутията. — Какво ще кажете за двоен хамбургер и пържени картофи? Можете да избирате и между ванилов и шоколадов шейк.

Джек се засмя и грабна кутията.

— Тук съм вече три години — каза Мъри. — От време на време прескачам до заведенията за бърза закуска, за да се подсещам откъде съм. На човек му писва от агнешко. Но пък местната бира е доста добра. Бих ви донесъл няколко, но …е, нали знаете как е.

— Мистър Мъри, току-що си спечелихте приятел за цял живот дори и без бира.

— Казвам се Дан.

— Джек. — Райън се изкушаваше да изгълта хамбургера набързо, защото се боеше, че ще влезе някоя сестра и ще се паникьоса. „Не — реши той. — Ще се наслаждавам.“ Избра ваниловия шейк. — Местните казват, че сте счупили рекордите, за да ме идентифицирате.

— Не беше кой знае какво. — Мъри пъхна сламката в шоколадовия си шейк. — Между другото, нося ти поздрави от посланика — той искаше да дойде тук, но довечера ще има парти с важни клечки. Приятелите ми от коридора на моя етаж също ти изпращат поздрави.

— Кой от коридора?

— Хората, за които никога не си работил. — Агентът от ФБР повдигна вежди.

— О! — Джек преглътна два картофа. — Кой, по дяволите, раздуха тази работа?

— Вашингтон. Някакъв репортер обядвал с помощника на някого си — няма голямо значение на кого, нали? Те всички дрънкат твърде много. Очевидно си е спомнил името ти от новините и не е могъл да си затвори плювалника. От Ленгли поднасят извинения. Казаха да ти предам. Видях репортажа по телевизията. Измъкна се доста ловко.

— Аз казах истината — почти. Всичките ми хонорарни чекове идваха през корпорация „Майтър“. Имаше някакви счетоводни работи, пък и корпорацията беше сключила договора за консултации.

— Разбирам, че цялото си време си прекарал в Ленгли.

— Да. В малка бърлога на третия етаж е бюро, компютърен терминал и тефтер. Бил ли си там някога?

Мъри се усмихна.

— Веднъж-два пъти. Аз също се занимавам с тероризма… Обаче бюрото има много по-добър декоратор. Полезно е, че разполагаме с отдел за връзки с обществеността. — Мъри започна насмешливо да имитира лондонския акцент. — Видях копие от доклада. Добре беше направен. Каква част от него написа сам?

— По-голямата. Не беше много трудно. Просто погледнах нещата от друг ъгъл.

— Предаден е на англичаните. Искам да кажа, че пристигна тук преди два месеца, за да го разгледа тайната им разузнавателна служба. Разбрах, че са го харесали.

— Значи техните ченгета знаят.

— Не съм сигурен. Е, може да се приеме, че знаят. Оуенс напълно е запознат с тези неща.

— И Ашли.

— Той си пада малко надут, но е страхотно умен. От Петицата е.

— Какво? — не разбра Райън.

— МИ-5 — службата за сигурност. Ние просто я наричаме „Петицата“. Човек се чувства някак си по-вътрешен по този начин — усмихна се Мъри.

— Мислех си, че е нещо такова. Другите двама ми се сториха улични полицаи. Личи им.

— На много хора им се стори любопитно, че човекът, който написа „Агенти и агенции“, се оказва в средата на терористична операция. Затова дойде Ашли. — Мъри поклати глава. — Няма да повярваш за всичките съвпадения, с които се сблъскваме в моя бизнес. Например аз и ти.