Чтение онлайн

Сестра Китиуейк произнесе реч и обясни какъв образцов пациент е бил той.

„Какво удоволствие и чест…“ Райън се изчерви отново, когато тя свърши и поднесе цветя за „прекрасната му съпруга“. След това го целуна от името на всички. Джек отговори на целувката. Е, това беше най-малкото, което можеше да направи, пък и тя наистина беше хубаво момиче. Китиуейк го прегърна, прегърна и превръзката, и от очите й потекоха сълзи. Тони Уилсън, който стоеше до нея, тайно намигна. Джек не се изненада от това. Стисна ръцете на още десетина души, преди полицаят да го вкара в асансьора.

— Следващия път, когато ме намерите ранен на улицата — каза Райън, — ме оставете да умра там.

Полицаят се засмя:

— Голям неблагодарник сте вие.

— Вярно е.

Асансьорът се отвори и те излязоха във фоайето. Райън с облекчение видя, че в него са само Единбургският херцог и група хора от охраната.

— Добър вечер, милорд. — Райън се опита да стане, но с жестове му наредиха отново да седне.

— Здравейте, Джек! Как се чувствате? — Ръкуваха се и за момент Джек се притесни, че самият херцог ще го изкара през вратата. Това щеше да бъде непоносимо, но полицаят отново започна да бута количката, а херцогът тръгна до него. Джек посочи напред.

— Сър, ще се почувствам два пъти по-добре, когато изляза от тази врата.

— Гладен ли сте?

— След болничната храна ли? Спокойно мога да изям един от конете ви за поло.

Херцогът се усмихна.

— Ще се постараем да предложим нещо по-добро.

Джек забеляза няколко души от охраната във фоайето. Отвън имаше един ролсройс и най-малко още четири други коли, както и хора, които не приличаха на случайни минувачи. Твърде тъмно беше, за да може да се види дали някой обикаля и по покривите, но сигурно имаше. „Е — помисли си Райън, — научили са си урока по охрана. И все пак жалко, защото изглежда, победители са терористите. Ако накарат обществото да се промени дори и малко, то те са спечелили нещо. Копелета недни!“ Полицаят го закара право при ролсройса.

— Сега мога ли да стана? — Гипсът му тежеше така много, че наруши равновесието му. Райън се изправи малко по-бързо и почти се удари в колата, но успя да се овладее с гневно тръскане на глава, преди някой да протегне ръка към него. За момент застана неподвижен, а лявата му ръка стърчеше като огромна щипка на рак. Опита се да измисли как да влезе в колата. Най-доброто беше първо да вкара превръзката в колата, след това да се завърти по посока на часовниковата стрелка и да влезе. Херцогът се качи от другата страна и двамата се настаниха доста удобно. До този момент Райън не беше влизал в ролсройс и установи, че не е чак толкова просторна кола.

— Удобно ли ви е?

— Е, трябва да внимавам да не избия някой прозорец с това проклето нещо. — Райън се облегна, кимна със затворени очи и се усмихна.

— Вие наистина се радвате, че излизате от болницата.

— Милорд, можете спокойно да заложите някоя от крепостите си за това. Това ми е трети път в тенекеджийницата и ми стига.

Херцогът даде знак на шофьора да тръгва. Конвойните коли потеглиха бавно — две отпред и две отзад — и застанаха около ролсройса.

— Сър, мога ли да попитам какво ще правя тази вечер?

— Нищо особено. Има малко парти в твоя чест, на което ще присъстват някои близки приятели.

Джек се зачуди какво означава „близки приятели“. Двадесет ли ще бъдат? Петдесет? Сто? Той щеше да вечеря с… „Майчице!“

— Сър, знаете ли, много сте любезен с мен.

— Глупости. Като оставим това, което ви дължим — а точно то не е малък дълг, Джек, — мога да кажа, че си струваше да се запозная с нови хора. Дори в неделя свърших книгата ви. Мисля, че е чудесна, и трябва да ми изпратите екземпляр от следващата. А кралицата и жена ви си допадат чудесно. Щастливец сте, че имате такава жена и тази малка палавница — дъщеря ви. Тя е съкровище, Джек, чудесно момиченце.

Райън кимна. Често пъти се чудеше с какво е заслужил да бъде такъв късметлия.

— Кати казва, че е видяла почти всяка крепост в кралството и много ви благодаря за хората, които сте й изпратили. Чувствах се доста по-добре, като знаех, че те са навсякъде с нея.

Херцогът махна с ръка. Не си струваше да говорят за това.

— Как мина проучването за новата ви книга?

— Доста добре, сър. — Единственото хубаво нещо от престоя му в болницата беше времето, с което разполагаше, за да прегледа всичко в подробности. Компютърът му съхраняваше в чиповете си още двеста страници текст и сега Райън съдеше за реакциите на другите от нов ъгъл. — Мисля, че научих нещо от малката си лудория, сър. Не е едно и също да седиш пред клавишите на компютъра и пред дулото на някой пистолет. В такава ситуация решенията се вземат по малко по-различен начин. — Тонът на Райън допълваше думите му.

Херцогът го тупна по коляното.

— Не мисля, че някой би подложил на критика решението ви.

— Може би. Работата е там, че взех решението си чисто инстинктивно. Ако знаех какво правя…ако инстинктивно бях направил това, което не трябва? — Райън погледна през прозореца. — Ето на, предполага се, че съм експерт по военноморска история със специалност, свързана с това как се вземат решения в условията на стрес, и все още не съм доволен от собствената си реакция. По дяволите! — тихо завърши Джек. — Сър, човек не забравя, когато е убил някого. Просто не забравя.

— Не трябва да мислите за това, Джек.

— Да, сър. — Райън отвърна погледа си от прозореца. Херцогът го гледаше по начин, който му напомни баща му преди години. — Съвестта е цената, която плащаме за това, че имаме морал, а моралът е цената на цивилизацията. Татко ми казваше, че престъпниците нямат съвест, дори и чувствата им не са кой знае какви. Предполагам, че това ни отличава от тях.

— Точно така. В основата си вашият самоанализ е точен, но не трябва да прекалявате. Обърнете гръб на станалото, Джек. Според мен американците са хора, които предпочитат да гледат напред, а не назад. Ако не можете да правите това от професионални съображения, поне го направете от лични.

— Разбрано, сър. Благодаря. — „Ако само можех да накарам и сънищата си да спрат.“ Почти всяка нощ Джек наново изживяваше престрелката на пътя към двореца. Оттогава бяха минали почти три седмици. Ето още нещо, за което не казваха по телевизията — човешкото съзнание има такава способност да се самонаказва за извършеното убийство. То го запаметява и отново, и отново възпроизвежда всичко. Райън се надяваше, че някой ден това ще свърши.

Колата зави наляво по Уестминстърския мост. Джек не знаеше точно къде се намира болницата, сещаше се само, че е близо до железопътна гара и достатъчно близо до Уестминстърския дворец, защото чуваше как Биг Бен* отброява часовете. Погледна нагоре към готическата каменна зидария.

[* Камбаната на часовника в кулата на Парламента. — Б.пр.]

— Знаете ли, освен изследванията, които исках да направя, ми се щеше да разгледам и страната ви. Няма много време за това.

— Джек, мислите ли, че ще ви върнем в Америка, без да сте изпитали британското гостоприемство? — Херцогът беше доста развеселен. — Ние сме особено горди с гостоприемството си, разбира се, но туристите не идват тук, за да видят това. Направили сме някои малки приготовления.

— О!

Райън трябваше да помисли малко, за да разбере къде се намират, и картите, които беше изучавал, преди да дойде тук, изплуваха в съзнанието му. Мястото се наричаше Бърдкейдж уок — намираше се само на стотина метра оттам, където го бяха простреляли…ето го онова езеро, което Сали беше харесала. Виждаше Бъкингамския дворец покрай главата на човека от охраната, седнал в предната лява седалка. Едно беше да знаеш, че отиваш там, но сега, когато сградата се намираше пред него, започна да се вълнува.