Чтение онлайн

Влязоха в земите на двореца през северозападната врата. Джек досега го беше виждал само отдалече. Охраната не изглеждаше особено внушителна, но оформеният като квадрат дворец криеше почти всичко от външни погледи. Съвсем спокойно вътре може да се скрие рота въоръжени войници и кой би разбрал? По-вероятно е да са цивилни полицаи, подкрепени с много електронна апаратура. Но би трябвало да има и скрити изненади. След натрупания опит и след последния инцидент това място е толкова сигурно, колкото и Белият дом или дори повече, като се има предвид по-голямото пространство между сградите.

Твърде тъмно беше, за да могат да се различат подробностите, но ролсройсът влезе през арката в двора и мина под навес, където часовият застана мирно и вдигна пушката си за почест с три резки движения, както правеха англичаните. Щом колата спря, един лакей в ливрея отвори вратата.

Излизането беше точно както влизането, но в обратен ред. Райън се завъртя обратно на часовниковата стрелка, излезе назад и извади ръката си. Лакеят хвана ръката му, за да помогне. Джек не искаше да му помагат, но сега не беше време да се съпротивлява.

— Ще ви трябва малко практика за това — отбеляза херцогът.

— Мисля, че сте прав, сър. — Джек го последна към вратата, която отвори друг лакей.

— Кажете ми, Джек, първия път, когато ви посетихме, вие изглеждахте по-притеснен от присъствието на кралицата, отколкото от моето. Защо?

— Е, вие сте били офицер от военноморските сили, нали така?

— Разбира се. — Херцогът се обърна и го изгледа с голяма доза любопитство.

Райън се усмихна:

— Сър, аз работя в Анаполис. Академията гъмжи от офицери на военноморските сили, пък не забравяйте, че и аз съм бил морски пехотинец. Ако допусна да се притеснявам от всяко офицерче, което пресича пътя ми, армията трябва да ми вземе сабята.

— Нахалник! — И двамата се засмяха.

Райън беше очаквал дворецът да го впечатли. И въпреки това беше поразен. Едно време половината свят с бил управляван от този дом и в допълнение към това, което кралското семейство е придобило през вековете, отвсякъде са идвали подаръци. Където и да погледнеше, широките коридори бяха украсени с неизброимо много шедьоври на живописта и скулптурата. Стените бяха покрити предимно с коприна в цвят слонова кост, бродирана със златни нишки. Постланите върху мрамора и паркета килими бяха в царствено червен цвят. У Райън се събуди някогашният финансист и той се опита да пресметне стойността на всичко това. Системата му се претовари след около десет секунди. Картините бяха толкова ценни, че всеки опит за продажбата им ще наруши ритъма на пазара за творби на изкуството. Само златните рамки… Райън тръсна глава. Искаше му се да има време да разгледа всяка картина. „Човек може да живее тук пет години и няма да има време да оцени всичко.“ Изостана. Беше запленен, но се овладя, спря да се пули и тръгна в крак с по-възрастния мъж. Чувстваше се все по-притеснен. Херцогът се намираше вкъщи — в този толкова голям дом, потискащо голям, но все пак това беше дом, всекидневие. Шедьоврите на Рубенс по стената бяха част от пейзажа, толкова познати неща, колкото са снимките на децата и съпругата на бюрото на всеки мъж. Райън беше поразен от това място, поразен от украшенията, от които лъха на богатство и сила. Искаше му се да потъне в земята. Друго е да рискуваш на улицата — в края на краищата морската пехота го беше подготвяла и обучавала за това.

„Съвземи се, Джек — каза си той. — Те са кралско семейство, но не са твоето кралско семейство.“ Не можа да се съвземе. Те наистина бяха кралско семейство. Това стигаше, за да унищожи по-голямата част от неговото собствено аз.

— Пристигнахме — каза херцогът, след като зави надясно през една отворена врата. — Това е музикалната стая.

Тя имаше размерите на хола в къщата на Райън и май беше единственото нещо, сравнимо с някоя част от неговия дом на Перигрин клиф, който струваше триста хиляди долара. Таванът тук беше по-висок и очертан с ивица от златни листа. Райън прецени, че вътре има тридесетина души. В момента, когато влезе, разговорите спряха. Всички се обърнаха и се вгледаха в него — Джек беше сигурен, че са виждали херцога и преди — и в странната му гипсова превръзка. Изпита страхотно силно желание да се махне оттук. Нуждаеше се от напитка.

— Извинете ме за момент, Джек, трябва да ви оставя. Ще се върна след няколко минути.

„Много благодаря — помисли Райън и кимна учтиво. — Ами сега какво да правя?“

— Добър вечер, сър Джон — поздрави един мъж в униформа на вицеадмирал от Кралските военноморски сили. Райън се опита да прикрие облекчението си. Разбира се, бяха го прехвърлили на друг попечител. Със закъснение разбра, че много хора идваха тук за първи път. Някои от тях биха се нуждаели от известна подкрепа, докато привикнат с мисълта, че се намират в дворец, и по протокол щяха да се погрижат за тях. Докато си стискаха ръцете, Джек разгледа отблизо лицето на мъжа. Имаше нещо познато в него.

— Аз съм Базил Чарлстон.

„Аха!“

— Добър вечер, сър.

Беше видял този човек първата вечер в Ленгли и придружителят му от ЦРУ небрежно беше отбелязал, че това е „БЧ“ или просто „Ч“, началникът на британската тайна разузнавателна служба, известна преди време като МИ-6. „Какво правите тук?“

— Сигурно сте жаден.

Към тях се приближи още един мъж с чаша шампанско.

— Здравейте! Казвам се Бил Холмс.

— Вие заедно ли работите, господа? — попита Райън, като сръбна от искрящото вино.

— Съдията Мур ми каза, че сте умен човек — отбеляза Чарлстон.

— Извинете, съдията кой?

— Добре, доктор Райън. — Холмс се усмихна, като привърши чашата си. — Разбирам, че сте играли футбол в американската му разновидност. Тогава бяхте в университетския младежки отбор, нали?

— В колежанския и младежкия университетски, но само като гимназист. Не бях достатъчно едър, за професионалист — каза Райън, опитвайки се да прикрие неловкостта си. „Младежки университетски отбор“ беше името на проекта, по който бяха го извикали да провежда консултации в ЦРУ.

— И вие не знаете нищо за човека, написал „Агенти и агенции!“ — Чарлстон се усмихна. Райън се вкамени.

— Адмирале, не мога да разговарям за тези неща без…

— Екземпляр номер шестнадесет лежи на бюрото ми. Добрият съдия ми каза да ви предам, че имате пълна свобода да говорите за „сигнализиращата програма за текстообработка“.

Райън въздъхна. Първоначално тази фраза трябва да е тръгнала от Джеймс Гриър. Когато Джек беше направил предложението си за „капана за канарчета“ на заместник-директора в разузнавателния отдел, адмирал Джеймс Гриър се пошегува именно с тези думи. Райън имаше свободата да говори. Вероятно. Инструкциите му от ЦРУ за сигурността не обхващаха точно тази ситуация.

— Извинете, сър, но никой не ми е казал, че мога да разговарям за тези неща.

Чарлстон промени изражението си от шеговито към сериозно само за миг.

— Не се извинявай, момче. Човек трябва сериозно да се отнася към тайните. Оня труд, дето го написа, беше отлична детективска работа. Трудността, както несъмнено някой ти е казал, е, че при поемане на толкова много информация нямаме възможност да я проумеем цялата. Не е лесно да влезеш в калта и да намериш блестящ скъпоценен камък. Като за човек, който за първи път е в този бизнес, докладът ти беше първокласен. Но не знаех за това, което съдията нарече „капан за канарчета“. Той каза, че ти можеш да го обясниш по-добре от него. — Чарлстон махна с ръка за нова чаша шампанско. Появи се някакъв лакей или прислужник с поднос в ръка. — Разбира се, ти знаеш кой съм.

— Да, адмирале. Видях ви миналия юли в управлението. Слязохте от асансьора за шефовете на седмия етаж, когато аз излизах от канцеларията на директора на отбранителното разузнаване.

— Добре. Значи знаеш, че всичко тук си остава между нас. Какво, по дяволите, представлява този „капан за канарчета“?

— Е, познати са ви проблемите на ЦРУ с изтичането на информация. Когато приключвах първия вариант на доклада си, ме осени идеята да направя всеки от тях уникален.

— Това се практикува от години — отбеляза Холмс. — Човек трябва просто да размести някоя запетайка. Най-лесното нещо на света. Ако хората от новините са достатъчно глупави и отпечатат снимка на документа, можем да открием изтичането.