Чтение онлайн

— Да, сър. И репортерите, които издават изтеклата информация, знаят това. Научили са се да не показват снимки на документите, които им попадат от източниците, нали? — отговори Райън. — В идеята, която ми хрумна, имаше нещо ново. „Агенти и агенции“ съдържаше четири раздела, всеки раздел — резюме в един абзац, а всяко резюме беше написано по доста драматичен начин.

— Да, забелязах това — каза Чарлстон. — Изобщо не се четеше като документ от ЦРУ. По-скоро приличаше на нашите документи. На нас хора ни пишат докладите, а не компютри. Продължавайте, моля ви.

— Всяко резюме е в шест различни варианта и са подбрани за всеки екземпляр на документа. Съществуват хиляди възможни промени, но само деветдесет и шест номерирани копия на документа. Причината абзаците да бъдат променени по този начин е — предполагам, че може да се нарече крещяща — да накара репортерите да ги цитират дословно в средствата за масова информация. Ако цитира нещо от тези два или три абзаца, ние знаем точно кое копие е видял и следователно кой е допуснал изтичане на информация. Сега имат дори и по-усъвършенстван модел на капана. Всичко може да се направи с компютър. Може да се използва програма със синонимен речник и документът да стане напълно уникален.

— Разбрахте ли дали капанът върши работа? — попита Холмс.

— Не, сър. Нямам нищо общо с въпросите на опазването на тайната в управлението. — „И слава богу!“

— О, работи. — Сър Базил замълча за момент. — Идеята е адски проста и адски добра! Трудът ви имаше важно значение. Казаха ли ви, че почти всички подробности в него съвпадат с едно разследване, проведено миналата година?

— Не, сър. Не са ми казали. Доколкото ми е известно, всички документи, с които съм работил, са публикувани от нашите хора.

— В такъв случай сте родили идеята съвсем самостоятелно? Чудесно.

— Сбърках ли някъде? — попита Райън адмирала.

— Трябвало е да обърнете малко повече внимание на онзи южноафриканец. Това, разбира се, е повече наша работа. Може би не сте имали достатъчно информация, в която да се ровите. В момента го наблюдаваме отблизо.

Райън довърши питието си и се замисли по този въпрос. За мистър Мартенс имаше доста информация … „Какво ли съм пропуснал?“ Не можеше да пита за това сега. Беше неподходящо. Но после…

— Южноафриканците не са ли…

— Боя се, че сътрудничеството им сега съвсем не е така добро, както беше едно време, а и Ерик Мартенс за тях е доста уязвим. Едва ли трябва да ги вини човек. Той може да ги снабдява с неща, от които се нуждае армията им, и това до голяма степен намалява натиска, който правителството желае да упражни върху него — изтъкна Холмс. — Трябва да се има предвид и израелската връзка. От време на време се отклоняват от правия път, но ние — Специалните сили и ЦРУ — имаме твърде много общи интереси, за да предизвикваме сериозни вълнения.

Райън кимна. Разузнавателната служба на Израел имаше за задача да събира колкото е възможно повече пари, а понякога това беше в разрез е желанията на съюзниците им. „Помня връзките на Мартенс, но трябва да съм пропуснал нещо важно…какво ли?“

— Моля ви, не приемайте това като критика — каза Чарлстон. — Като за първи опит докладът ви беше превъзходен. ЦРУ трябва отново да ви вземе при себе си. Това е един от малкото доклади на ЦРУ, който не ме накара да заспя. Ако не друго, то можете да научите аналитиците им да пишат. Разбира се, те са питали дали желаете да останете, нали?

— Питаха, сър. Но идеята не ми се стори добра.

— Помислете отново — внимателно предложи сър Базил. — Идеята за „Младежкия университетски отбор“ беше добра, както онази идея за Екип-Б през 70-те години. И ние го правим — привличаме някой академик отвън, за да погледне на непрекъснато трупащите се данни от друг ъгъл. Съдията Мур, новият директор на ЦРУ, е наистина свежа струя. Прекрасен човек. Познава занаята доста добре, но е стоял настрана дълго време и има някои нови идеи. Вие сте една от тях, доктор Райън. Мястото ви е там, момче.

— Не съм напълно сигурен в това, сър. Завършил съм история и …

— Аз също — каза Бил Холмс. — Няма значение какво е завършил човек. Ние в разузнаването търсим хора с подходящо мислене. Вие, изглежда, го имате. Е, не можем да ви вербуваме, нали? Ще се разочаровам, ако Артър и Джеймс не направят нов опит. Помислете по този въпрос.

„Вече съм го правил. — Райън кимна, разсъждавайки над собствените си мисли. — Но обичам да преподавам история.“

— Героят на деня! — Към тях се присъедини още един човек.

— Добър вечер, Джефри — каза Чарлстон. — Доктор Райън, това е Джефри Уоткинс от Министерството на външните работи.

— Като Дейвид Ашли от Министерството на вътрешните работи ли? — Райън стисна ръката на човека.

— Всъщност прекарвам голяма част от времето си точно тук.

— Джеф е офицер за свръзка между Министерството на външните работи и кралското семейство. Занимава се с инструктажите, протоколната работа и все се пречка навсякъде — усмихнат отбеляза Холмс. — Колко станаха, Джеф?

Замислен, Уоткинс се намръщи.

— Мисля, че са малко повече от четири години. Сякаш беше миналата седмица. Но липсва блясъкът, който човек може да очаква. Аз най-вече нося кутията с пощата и се опитвам да се крия по ъглите.

Райън се усмихна. Можеше да разбере това.

— Глупости — възпротиви се Чарлстон. — Един от най-добрите мозъци в министерството. Иначе изобщо нямаше да те държат тук.

Уоткинс направи смутен жест.

— Доста съм зает с тази работа.

— Така трябва да е — отбеляза Холмс. — Не съм те виждал в тенисклуба от месеци.

— Доктор Райън, персоналът в двореца ме помоли да ви предам благодарността им за направеното от вас. — Продължи да говори още няколко секунди.

Уоткинс беше с около два сантиметра по-висок от Райън и наближаваше четиридесетте. Прилежно подстриганата му коса сивееше отстрани и кожата му беше бледа като на човек, който рядко излиза на слънце. Изглеждаше като дипломат. Усмивката му беше така безупречна, сякаш я е репетирал пред огледало. Това беше усмивка, която може да означава всичко. Или по-скоро нищо. Но в сините очи се четеше интерес. И както се случваше много пъти през последните седмици, този човек се опитваше да реши от какво тесто е направен доктор Джон Патрик Райън. Обектът на тези наблюдения започваше да се уморява от всичко това, но нямаше възможност да направи кой знае какво.