Чтение онлайн

Кати се наведе и я взе на ръце. Това ставаше все по-трудно за нея, а още по-трудно й беше да стои права със Сали, увиснала на врата й. Надяваше се, че дъщеря й няма да ревнува от появата на бебето. Знаеше, че за някои деца това беше шок, но вече беше обяснила на момиченцето какво ще се случи и, изглежда, Сали приемаше с радост идеята да си има братче или сестричка.

— Е, какво прави голямото ми момиче днес? — попита доктор Райън. Сали обичаше да я наричат голямо момиче и с тази хитрина Кати искаше да е сигурна, че съперничеството с „малкото“ момче или момиче ще бъде сведено до минимум.

Сали се завъртя, слезе на пода и вдигна една картина, рисувана с пръсти върху нещо като едроформатна компютърна хартия — правдоподобна абстрактна творба в пурпурно и оранжево. Майката и дъщерята влязоха в салона и взеха палтото и кутията за обяда на Сали. Кати провери дали палтото й е закопчано и качулката на главата — температурата отвън беше само няколко градуса над нулата, а те се страхуваха да не се разболее отново. Бяха изминали само пет минути от пристигането й.

Кати Райън не забелязваше рутинността на ежедневието си. Отключи вратата, сложи Сали на седалката и стегна колана, след което затвори вратата, заключи я и заобиколи от лявата страна на колата.

Вдигна поглед. От другата страна на шосето за Ричи се намираше малък пазарен център, химическо чистене, магазин за видеокасети и железария. Пред пазарния център пак беше паркиран син микробус. Беше го видяла два пъти миналата седмица. Кати пропъди мисълта за него. В пазарния център се продаваха полуфабрикати и много хора редовно пазаруваха от него на път за дома си.

— Здравейте, лейди Райън — обади се Милър от микробуса.

Прозорците на двете задни врати му напомниха на тези на полицейския микробус и той се усмихна — бяха направени от огледално стъкло, така че никой отвън не можеше да види какво има вътре. Алекс беше в магазина и купуваше пакет с шест кутии кола, както редовно беше правил през изминалите две седмици.

Милър погледна часовника си: беше пристигнала в 4:46 и тръгваше в 4:52. Мъжът до него снимаше с фотоапарат. Милър вдигна бинокъла си. Зеленото порше лесно се забелязваше, а освен това имаше и направени по поръчка номера с надпис „CR-SRGN“*. Алекс му беше обяснил как в Мериленд можеха да бъдат закупени номера според изискванията и Шон се чудеше кой ли ще използва този код догодина. Със сигурност трябва да има и друг хирург с инициали CR.

[* Съкращение от Cathy Ryan — Surgeon: Кати Райън — хирург. — Б.пр.]

Алекс се качи в колата и запали двигателя. Микробусът излезе от паркинга заедно с поршето. Алекс тръгна в обратна посока — на север по шосето за Ричи. След това направи бърз обратен завой и ускори колата на юг, за да не загуби поршето от погледа си. Милър се присъедини към него на предната седалка.

— Обикновено тя поема пътя на юг към шосе 50, минава по моста над река Северн и след това слиза от шосе 50 на 2. Трябва да я ударим, преди да го е направила. Ще поемем по същия път и ще си разменим колите, където ти показах. Лошо — каза Алекс. — Този микробус беше започнал да ми харесва.

— С парите, които ти плащаме, ще можеш да си купиш друг. Една усмивка проряза черното лице на Алекс.

— Да, вероятно. И ще искам да е по-хубав отвътре. — Зави надясно, като пое по изходната лента на шосе 50. То беше многолентово. Нямаше кой знае колко коли. Алекс обясни, че това е нормално.

— Няма проблеми да свършим работата — увери той Милър.

— Отлично — съгласи се Милър. — Успех, Алекс. „Въпреки, че си много устат.“

Кати караше по-спокойно, когато Сали се намираше в колата. Момиченцето се надигаше, за да вижда над таблото, и както винаги малката й ръчичка опипваше ключалката на колана. В този момент майка й се отпускаше. Обикновено по пътя от болницата до детската градина тя си отпочиваше от тежкия ден, а в института по очни болести „Уилмър“ леките дни бяха рядкост. Не ставаше дума за стрес. През този ден беше правила само две операции, а на другия щеше да има още две. Обичаше работата си. Много хора можеха да виждат благодарение на професионалните й умения. Разбира се, удовлетворението от това най-често оставаше скрито за другите, дори и за Джек. Цената за всичко беше напрегнатото й ежедневие. Прецизността, задължителна при очната хирургия, й забраняваше дори и кафе — кофеинът можеше да доведе до леки потрепвания на ръцете — и изискваше висока степен на концентрация, необходима при малко други професии. Разбира се, имаше и по-трудни медицински умения, но не много. Това беше и главната причина, поради която обичаше да кара поршето си. Сякаш като цепеше въздуха или вземаше някой остър завой на втора с четиридесет километра в час, изразходваше излишната си енергия, която се разсейваше в атмосферата. Почти винаги тя се прибираше у дома в добро настроение. Тази вечер то щеше да бъде още по-добро, защото беше ред на Джек да приготвя вечерята. Ако колата имаше мозък, тя щеше да усети по лекия натиск върху педалите за газ и спирачка, когато тръгнаха към изхода за шосе №2. Сега Кати я глезеше. Като кон, прескочил всички препятствия както трябва.

— Добре ли е? — попита Алекс, като продължи на запад по шосе №50 към Вашингтон.

Другият мъж подаде на Милър папката е отбелязаното ново време. Имаше общо седем изписани листа и само последният нямаше приложени снимки. Шон погледна цифрите. Целта се движеше точно по разписание.

— Чудесно — каза той след малко.

— Не мога да определя точно място за удара, движението може да промени нещата. Смятам, че трябва да опитаме на източната страна на моста.

— Съгласен съм.

Петнадесет минути по-късно Кати Райън влезе в къщата. Тя разкопча ципа на палтото на Сали и загледа как малката й „голяма“ дъщеря измъква ръцете си от ръкавите — умение, което току-що беше почнала да добива. Кати го взе и го закачи, преди да свали своето. След това майката и дъщерята се отправиха към кухнята, откъдето долитаха такива звуци, по които веднага се досети, че съпругът й се опитва да приготви вечерята. Телевизорът беше включен на програмата за новини „Шоуто на Макнийл Лехър“.

— Тате, виж какво нарисувах! — обади се първа Сали.

— О, прекрасно! — Джек взе картината и я разгледа много внимателно. — Мисля, че ще я окачим. — Окачаха всичките й картини, така че предната част на хладилника се беше превърнала на художествена галерия. Един магнит притисна картината на полупостоянното й място над машината за лед и студена вода. Сали не забелязваше как всеки ден мястото се оказваше празно. Не знаеше и това, че всяка картина се озоваваше в една кутия, която прибираха в гардероба в коридора.

— Здравей, мила! — Джек целуна жена си. — Как беше днес?

— Две замени на роговица. Бърни ми помага за втората — трудно беше. Утре ще правя вивисектомия. Между другото, Бърни ти праща много поздрави.

— Как е дъщеря му? — попита Джек.

— Просто апандисит. След седмица пак ще се веси по катерушките — отговори Кати, докато се оглеждаше наоколо. Често пъти се питаше дали това, че Джек приготвя вечерята, си струваше поразиите, които нанасяше в кухнята. Не че Джек готвеше лошо — доста го биваше за някои неща, — но цапаше дяволски много. Никога не прибираше съдовете. Винаги тя подреждаше ножовете, вилиците и лъжиците, а и всичко останало като на хирургически поднос. Джек ги слагаше, както му падне, и губеше половината от времето си в търсене.

Сали излезе от стаята, за да намери телевизор, по който не даваха новини.

— Имам добра вест — каза Джек.

— О?

— Днес приключих е ЦРУ.

— И защо се усмихваш?

— Просто не виждам нищо, което да ни тревожи. — Джек обясни за няколко минути, като се стараеше да избягва секретните неща.

— Защо?

— Ние не сме важни политически фигури. Те нападат войници, полицаи, съдии, кметове и други от тоя род.

— Да не говорим, че се случва да хвърлят око и на някой и друг принц — отбеляза Кати.