Чтение онлайн

— Ставате все по-добър, лейтенант — каза Брекенридж, докато гледаше през телескопа. — Всичките са в черния сектор: една деветка, четири десетки, една от които е в пръстена между двете. Хайде още веднъж.

Райън зареди отново с усмивка. Беше забравил колко приятна може да бъде стрелбата с пистолет. Чисто физическо умение, което доставяше същото удовлетворение, каквото и един отличен удар при голфа. Той контролираше механизъм, от който изпращаше деветмилиметров куршум в точно определено място. Това изискваше координация на погледа и ръцете. Беше досущ като стрелбата с ловна или бойна пушка. С пистолет се стреляше много по-трудно и точният удар носеше почти интелектуално удоволствие, което можеше да разбере само човек, който го е изпитал. Следващите пет куршума попаднаха в десетката. Опита и разкрачен, хванал пистолета с две ръце. Вкара четири куршума в малкия кръг на десетката, по който на състезания при равен резултат се определяше победителят.

— Не е лошо като за цивилен — каза Брекенридж. — Кафе?

— Благодаря, Патлак. — Райън пое чашката.

— Искам да се концентрираш малко повече върху втория куршум. Биеш малко вдясно. Бързаш. — Райън знаеше, че на петдесет метра разстояние отклонението беше едва пет сантиметра. Брекенридж беше върл максималист. Осъзна, че старшината и Кати доста си приличат — според тях нещата или се правят точно както трябва, или са напълно погрешни.

— Докторе, жалко че сте се наранили. От вас е щяло да излезе добър офицер, ако сте имали подходящ старшина да ви обучи — разбира се, всички офицери се нуждаят от подходящи старшини.

— Знаеш ли, Патлак? В Лондон се запознах с двама, в които ти просто би се влюбил. — Джек пъхна пълнителя в пистолета.

— Райън е доста умен човек, нали? — Оуенс върна документа на Мъри.

— Тук няма нищо ново — призна Дан, — но поне е добре организирано. Ето и другото, което искаше.

— О, нашите приятели в Бостън. Как е Пади О’Нийл? — Оуенс беше не просто раздразнен от това. Падриг О’Нийл, избран да представлява ИРА, беше обида за британската парламентарна система. Но в продължение на десет години колкото и силно да се стараеха, нито отделът на Оуенс за борба с тероризма, нито кралската полиция в Ълстър бяха успели да го свържат с някое незаконно действие.

— Пие много бира, разговаря с много хора и събира малко пари — както винаги. — Мъри отпи от портвайна си. — Наши агенти го следват. Разбира се, той знае, че са там. Ако се изплюе на тротоара, ще го качим на следващия самолет за дома му. Знае и това. Не е нарушил нито един закон. Нито пък шофьорът му. Абсолютен трезвеник е. Не ми е приятно да го казвам, Джими, но той с чист и печели по точки.

— О, да. Пади е чаровник. — Оуенс прелисти страницата и вдигна поглед. — Дай пак да видя онова нещо, което е направил Райън.

— Момчетата в Петицата взеха твоето копие. Предполагам, че ще ти го дадат утре.

Оуенс прелисти резюмето на последните страници и изръмжа:

— Ето го…свети Боже в небесата!

— Какво? — Мъри се наведе рязко напред.

— Връзката. Проклетата връзка е точно тук!

— За какво говориш, Джими? Чел съм това нещо два пъти.

— „Персоналът на АОЪ, изглежда, е набиран почти изцяло от «революционните» елементи на самата ИРА — започна да чете на глас той. — Значението на това не е установено при наличната информация. Изглежда, след като членовете на АОЪ са набирани по този начин, някои от агентите на АОЪ са останали в ИРА и служат като източници на информация за организацията, към която реално принадлежат. Следователно, освен очевидната си контраразузнавателна стойност тази информация може да има оперативен характер.“ Оперативен — тихо каза Оуенс. — Винаги сме приемали, че О’Донъл просто се опитва да се защитава… но може би играе съвсем различна игра.

— Все още не разбирам за какво говориш, Джими. — Мъри сложи чашата на бюрото си и се намръщи. — О, Морийн Дуайър. Не можа да проумееш какво стана около нея, нали?

Оуенс мислеше за друг случай, но забележката на Мъри го стресна. Детективът за момент просто наблюдаваше американския си колега, а мисълта му трескаво работеше върху цял куп идеи.

— Но защо? — попита Мъри. — Какво печелят?

— Те могат сериозно да смутят ръководството им. Да провалят акциите им.

— Но какво би спечелила АОЪ? О’Донъл е твърде добър професионалист, за да прави мръсно на бившите си колеги просто така. ИНА може и да го правят, но те са просто група глупаци. АОЪ са твърде изтънчени, за да се занимават с подобни глупости.

— Да. Тъкмо преодоляхме една стена, но се намерихме пред друга. И все пак сме се придвижили малко напред. Това ни дава и материал за въпроси към младата мис Дуайър, нали?

— Да, идеята е добра. АОЪ е проникнала в ИРА и понякога ви подава информация, за да изглежда, че ИРА с лошата. — Мъри поклати глава. „Аз ли казах, че една терористична организация се опитва да направи така, че друга да изглежда лошата?“ — Имаш ли достатъчно сведения, за да докажеш това?

— Мога да ти кажа три случая от миналата година, когато анонимни обаждания предадоха хора от ИРА, фигуриращи на първите места в списъците ни. И в трите случая не можахме да разберем кой е източникът на информацията.

— Но ако ИРА подозира…о, забрави го. Те искат О’Донъл и това си е чисто отмъщение за всички от организацията, които той е очистил. Добре, може би да злепоставят ръководството на ИРА — в случай че О’Донъл се опитва да вербува нови хора. Но ти вече отхвърли това предположение.

Оуенс изпсува тихо. Често пъти казваше, че криминалните разследвания са като картинките за сглобяване, но без да има всички части и без да са известни формите им. Но да казваш това на подчинените си и да го изпиташ на собствен гръб не е едно и също. Ех, ако не бяха изпуснали Шон Милър. Може би сега щяха да са измъкнали нещо от него. Инстинктът му подсказваше, че само един малък, но съществено важен факт би подредил пълна картина от всичкия боклук, който сега ровеше. Разумът му подсказваше, че без този факт всичко, което си мислеше, че знае, е просто хипотеза. Но една мисъл непрекъснато изплуваше в мисълта му:

— Дан, ако искаш да компрометираш ръководството на ИРА политически, в коя страна би го направил?

— Ало, доктор Райън е на телефона.

— Обажда се Бърнис Уилсън от „Джон Хопкинс“. Жена ти ме помоли да ти предам, че се намира в залата за спешни операции и тази вечер ще закъснее с около половин час.

— Добре. Благодаря ти. — Джек затвори телефона. „Понеделници“ — помисли си той. Върна се към семестриалните проекти, които обсъждаха с двамата курсанти. Часовникът на бюрото му показваше четири следобед. Е, нямаше закъде да бърза, нали?

Караулът на портал 3 се смени. Цивилният постови се казваше Боб Ригс. Той беше пенсиониран старши оръжейник, петдесетгодишен, с бирено коремче, от което трудно виждаше обувките си. Студът му се отразяваше зле и прекарваше колкото може повече време в караулната кабина. Не забеляза как някакъв човек на около двадесет години се приближи и влезе през вратата. Не го видя и сержант Том Къмингс от охраната от военноморската пехота, който проверяваше някакви книжа малко след смяната на предишния постови. Академията беше приятно място за дежурство за младия сержант от морската пехота. Съвсем наблизо имаше няколко добри бара, а също и много свободни жени. Но дежурството в Анаполис беше доста скучно, а Къмингс беше твърде млад, за да се стреми към бездействие. Денят беше типичен понеделник. Предишните хора от охраната бяха написали три глоби за паркиране и той вече се прозяваше.

На петдесет метра от него някаква възрастна жена се доближи до входа на блока си. Изненада се, когато видя младия красив мъж, който стоеше до вратата, и изпусна чантата си, докато търсеше ключовете си.

— Мога ли да ви помогна, мадам? — учтиво попита той. Жената реши, че акцентът му звучи особено, но и доста приятно. Той държа чантата й, докато тя си отключваше вратата.

— Боя се, че съм подранил. Чакам приятелката си — обясни чаровно усмихнат той. — Извинете, че ви стреснах, мадам, просто се крия от вятъра.