Чтение онлайн

— Ръкавици! — нареди Кати. Бърни ги донесе. — Какво е станало?

— Карал си колелото по тротоара на Монумент стрийт — отговори санитарят. — Ударил се в нещо и влетял през витрината на магазина за кухненски прибори.

— Защо не е бил в училище? — попита Кати, като отново погледна към лявото око на детето. Разбра, че я очакват доста часове работа с несигурен изход.

— Днес са във ваканция, докторе — отговори единият санитар.

— О, да. — Тя погледна към Бърни Кац. Въпреки маската гримасата му се виждаше съвсем ясно.

— Не зная, Кати. — Той разглеждаше окото през поставената на главата му лупа. — Стъклото трябва да е било доста долнопробно — има много парченца. Дотук преброих пет разкъсвания. Господи, виж това парче как се е забило в роговицата. Да почваме.

Шевролетът влезе в един от многоетажните гаражи на болницата „Хопкинс“. От последния етаж шофьорът можеше да вижда вратата, водеща от болницата към служебния паркинг. Разбира се, гаражът се охраняваше, но там постоянно влизаха и излизаха автомобили и не беше неестествено някой да чака в колата си, докато спътникът му е на посещение при някой от семейството. Облегна се, запали цигара и се заслуша в музиката от радиото.

Райън постави парче ростбиф на питката и си взе чай с лед. Офицерският и университетският клуб имаха много необичайна система за плащане: той постави подноса си на един кантар и касиерката му определи цената. Джек плати два долара и десет цента. Не можеше да се каже, че цената за обяда е прекалено висока, но начинът на определянето й му изглеждаше малко особен. Седна до Роби Джексън в едно сепаре в ъгъла.

— Скапани понеделници! — отбеляза той.

— Шегуваш ли се? Днес мога да си почивам. Летях в събота и неделя.

— Мислех, че обичаш да го правиш.

— Обичам — увери го Роби. — Но и двата дни излитах преди седем. Всъщност спях до шест сутринта. Имам нужда от тези два допълнителни часа. Как е семейството ти?

— Добре. Кати днес има голяма операция — трябваше да отиде на работа рано. Едно нещо е сигурно, когато си женен за хирург — винаги започват рано. Понякога на Сали й е трудно.

— Да, рано лягай, рано ставай — по-добре е човек да си умре — съгласи се Роби. — Как е бебето?

— Супер — усмихна се Джек. — Доста буен дребосък е. Не мога да разбера как жените търпят това. Искам да кажа, че детето рита и се върти.

— Имате ли нещо против да седна до вас? — Скип Тайлър се вмъкна в сепарето.

— Как са близнаците? — веднага попита Джек.

Тайлър изстена, а тъмните кръгове под очите му бяха красноречив отговор:

— Номерът е да накараш и двамата да заспят. Тъкмо усмириш единия, и веднага другият започва да реве като противопожарна сирена. Не зная как Джийн се оправя. Разбира се — усмихна се Тайлър, — тя може да се разхожда с тях. А аз само тропам из къщата с този крак и ги събуждам.

Тримата се засмяха. Скип Тайлър никога не се засягаше от такива шеги.

— Как е Джийн? — попита Роби.

— Няма проблеми — спи, когато децата спят, а аз трябва да върша цялата къщна работа.

— Така ти се пада, пуяк такъв — отбеляза Райън. — А защо не си починеш?

— Какво да правя, като съм с гореща кръв? — попита Скип.

— Да, но чувството ти за синхрон е отвратително — отговори Роби.

— Чувството ми за синхрон ли? — попита Тайлър, повдигайки вежди в недоумение. — То е отлично.

— Да предположим — съгласи се Джек.

— Чух, че сутринта си тичал — смени темата Тайлър.

— И аз — засмя се Роби.

— Все още съм жив, момчета.

— Един от курсантите ми каза, че ще те следват с линейка, просто за всеки случай — засмя се Скип. — Предполагам ще е добре да знаеш, че повечето от хлапетата ми владеят методите за спасяване чрез изкуствено дишане и стимулиране на сърдечната дейност.

— Защо всички понеделници са такива? — попита Джек.

Алекс и Шон Милър минаха за последен път по шосе №50. Внимаваха да спазват ограничението за скоростта. Днес неизвестно по каква причина автомобилите с радари бяха на пътя. Алекс увери колегата си, че ще приключат към 4:30. В пиковите часове на пътя имаше твърде много коли, за да може полицията да бъде ефективна. Други двама мъже седяха в задната част на микробуса с оръжията си.

— Смятам, че е добре да го направим тук някъде — каза Милър.

— Да. Това е най-подходящото място — съгласи се Алекс.

— Маршрутът за бягство — каза Шон и включи един хронометър.

— Окей. — Алекс мина в другата лента и продължи да се движи на запад. — Не забравяй, че довечера ще се движим по-бавно.

Милър кимна. Стомахът му се беше свил както обикновено преди акция. Седеше отпред на дясната седалка и гледаше как колите се натрупват на отклоненията от магистралата. Обмисли плана и се опитваше да предвиди всички неочаквани ситуации. Пътят беше далеч по-хубав от пътищата в Ирландия, караха от обратната страна, но шофьорите бяха много по-добри от тези в Европа. Особено от френските и италианските… Отърси се от тези мисли и съсредоточи вниманието си върху предстоящата акция.

След като извършат нападението, за по-малко от десет минути трябваше да стигнат до колите за бягство. Нед Кларк щеше да ги чака. Милър престана да размишлява, доволен, че макар и прибързан, планът му е добър.

— Подранили сте — каза Брекенридж.

— Да. Е, двама курсанти ще дойдат при мен следобед, за да разгледаме тестовете за изпитите. Има ли някакъв проблем? — Джек извади пистолета от куфарчето си.

Старшината взе една кутия с деветмилиметрови патрони.

— Никакъв проблем. Понеделниците по принцип са шибани.

Райън застана на трети коридор и извади пистолета от кобура. Най-напред изтегли празния пълнител и дръпна затвора назад. След това провери дали цевта е чиста. Разбира се, знаеше, че оръжието му е в отлично състояние, но Брекенридж не допускаше нарушаване на правилата за безопасност на стрелбището. Това се отнасяше дори и за директора на академията.

— Окей, Патлак.

— Днес смятам да опитаме бърза стрелба. — Старшината закачи подходяща мишена на релсата, макарата се завъртя и мишената се отдалечи на петдесет метра от тях. Райън зареди пет патрона в пълнителя.

— Поставете си наушниците, лейтенант. — Брекенридж подхвърли един чифт. Райън ги сложи. Пъхна пълнителя в дръжката на пистолета и натисна с палец лостчето за освобождаване на затвора. Оръжието беше в готовност за стрелба. Райън го насочи към мишената и зачака. След миг светлината над мишената се включи. Джек вдигна пистолета така, че черният кръг се намираше точно над предната мушка, преди да натисне спусъка. Според правилата за бърза стрелба той имаше само по една секунда. Това беше повече време, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Изстреля първия куршум с малко закъснение, но повечето хора правеха така. Пистолетът изхвърли празната гилза и Райън го наведе за следващия изстрел, като се концентрира над мишената и мерника. Преброи до пет, затворът се заключи в отворено положение. Джек свали наушниците си.