Чтение онлайн

Фактът, че ученикът спокойно можеше да използва някой от наскоро изобретените диктофони за почти всичките си домашни работи, нямаше никакво значение — тук беше царството на принципа.

Странно как устояваха на времето системите, когато всичко друго — сгради, политика, слава — изчезваше. Може би именно в това се криеше силата на тази страна. Тук властваше някакво безвремие, прекалено крехко, за да издържи на сухия калифорнийски въздух. Сега, когато лятото беше разцъфтяло с пълна сила, с благовъзпитания си вид училищата и колежите изглеждаха още поостарели — парчета износено време. Маркъм усети как собственото му настроение се освобождава от безкрайната сурова зима и дъждовната пролет.

Той остави мислите си да се отклонят от въпроса за тахионите, търсейки убежище в тази спокойна аура на миналото. За него тук бе различно, знаеше това. Англичаните бяха риби, плуващи в това море на миналото. За тях то присъстваше осезаемо и продължаваше да живее, критикувайки събитията като едва доловимо суфлиране. Американците възприемаха миналото като скоба, отворена в носещите се напред изречения на настоящето, забележка, нещо встрани от потока.

Маркъм тръгна обратно към колежите, оставил чувството за натиска на времето да го проникне. Заедно с Джан бяха ходили на прием в няколко от тях — върховното англофилско преживяване. Мемориалната чиния, която блестеше като живак и бокалите с гербове. В облицованата с полирано дърво стая за след вечеря в позлатени рамки висяха намръщените портрети на основателите на колежа. В огромната трапезария Джан с изненада се беше сблъскала с фактическа сегрегация: възпитаниците на „Итън“ на една маса, тези на колежа „Хароу“ — на друга, завършилите по-незначителни училища — на трета и накрая, на последната маса — училите в държавни училища и всички останали. За един американец в такава цитадела на образованието, след десетилетия свирепа борба за равенство на всяка цена, това изглеждаше странно. Усещаше се някакво настойчиво упование в наследените предимства и дори идеята, че тази система е наследено достойнство. Миналото бе навсякъде. Можеш да си в крак с времето до секунда, да си високо образован и въпреки това да си седиш тихо и удобно в хора на параклиса в „Кингс колидж“ и да слушаш как херувимчетата в елизабетински ризи се опитват да пръснат витражите с дискантовото си пеене. Като че ли в някакъв мъгляв смисъл миналото все още беше тук, сякаш всички те бяха свързани и възприемането на бъдещето като нещо осезаемо живееше в настоящето.

Маркъм се отпусна за миг и остави идеята да се изтрие от подсъзнанието му. Разходката беше точно онзи лек тласък, от който се нуждаеше умът му; бе използвал този метод и по-рано. Нещо… нещо за действителността, която трябва да е независима от наблюдателя…

Той вдигна поглед нагоре. Жълтеникав облак се носеше бързо и ниско над сивите кули и хвърляше тежка сянка върху стените на черквата „Грейт Сейнт Мери“. Камбани звънтяха с порои от звуци в светкавично захладнелия въздух — облакът като че ли изсмукваше топлината от вятъра.

Маркъм се загледа в къдрещите се вълма мъгла, които се разтваряха над него в дирята на облака. После изведнъж го осени. Същината на проблема беше онзи наблюдател, човекът, който трябваше да гледа на нещата обективно. Кой бе той? В квантовата механика самите уравнения не казваха нищо за това в коя посока би трябвало да се движи времето. От момента, в който се направеше измерването, експериментът трябваше да се приема като нещо, което генерира вероятности. Уравненията можеха да кажат единствено колко вероятно е дадено „по-късно“ събитие. Това беше същината на квантума. Уравнението на Шрьодингер можеше да разгъва нещата и напред, и назад във времето. Едва когато наблюдателят посочеше с пръст и направеше измерването, нещо фиксираше посоката на времевия поток. Ако всемогъщият наблюдател измереше една частица и я откриеше в положение x, то той и даваше лек тласък със самия акт на наблюдението. Това беше принципът на несигурността на Хайзенберг. Не можеше да се каже точно колко силен тласък оказва наблюдателят на нещастната частица, така че бъдещото й положение бе донякъде несигурно. Уравнението на Шрьодингер описваше сбор от вероятности, свързани с това къде ще се появи после частицата. Човек можеше да ги открие като си представеше движеща се напред във времето вълна, която дава възможност на частицата да се появява на много различни места в бъдещето. Вероятностна вълна. Старата картина с билярдната топка, в която частицата се движи с Нютонова сигурност към следващата си точка, бе просто заблуда. Най-вероятното положение на частицата всъщност беше абсолютно същото като Нютоновото — но имаше и други възможни пътища. Не толкова вероятни, да, но възможни. Проблемът изникваше тогава, когато наблюдателят отново посочеше с пръст и направеше второто си измерване. Той откриваше частицата на едно място, а не в други възможни точки. Защо? Защото наблюдателят винаги смяташе сам себе си по принцип нютонианец — „класически измервател“, както се казваше на специализиран жаргон.

Маркъм широко се усмихна, когато излезе на „Кингс Пърейд“. В този аргумент се криеше уловка. Класически наблюдател не съществуваше. Всичко на света бе квантово-механично. Всичко се движеше според вероятностните вълни. Така че самият масивен, непокътнат експериментатор биваше тласнат назад. Той получаваше известен тласък от обидената частица и това означаваше, че наблюдателят също е квантово-механичен. Че е част от системата. Експериментът беше по-голям и по-сложен от простите идеи в миналото. Всичко бе част от експеримента и никой не можеше да се дистанцира от него. Можеше да се говори за втори наблюдател, по-едър от първия, който остава незасегнат от експеримента — но това просто преместваше проблема едно стъпало по-нагоре. Последното отстъпление беше цялата вселена да се разглежда като „наблюдател“, така че да се получи логична система. Но това означаваше, че целият проблем трябва да се реши от движението на вселената едновременно, без то да се разделя на удобни, отделни експерименти.

Същността на проблема беше какво кара частицата да се появява само в една точка? Защо избира едно от възможните положения, а не друго? Сякаш вселената имаше много възможни пътища, по които да поеме, а нещо я караше да избере само един от тях.

Маркъм спря, загледан в шеметната височина на „Грейт Сейнт Мери“. Над горния й перваз надничаше някакъв студент — валчеста глава на стоманеносиния фон.

Каква бе точната аналогия?

Тахионовият лъч поставяше същия проблем. Ако идеите на Маркъм бяха верни, някаква вероятностна вълна се движеше напред-назад във времето. Предизвикването на парадокс караше вълната да се движи в затворена верига, което довеждаше системата до пълна лудост и неспособност да реши в какво състояние би трябвало да се намира. Нещо трябваше да реши това. Имаше ли тук някаква аналогия, някакъв непоклатим наблюдател, който караше времето да тече напред, вместо назад?

Ако беше така, парадоксът имаше отговор. Законите на физиката някак си трябваше да осигурят отговор. Но уравненията продължаваха да немеят неразгадаеми. Както винаги, основният въпрос, на който отговаряше математиката, бе „как“, а не „защо“. Трябваше ли да се намеси неподвижният наблюдател? Кой беше той — Господ ли? Спокойно можеше да е Той.

Маркъм раздразнено поклати глава. Идеите се рояха като пчели, но той не можеше да ги фиксира. Изведнъж изръмжа и се отклони през велосипедната алея към „Боус & Боус“.

Новите книги бяха малко — издателският бизнес западаше, отстъпвайки пред телевизионната вълна. Вниманието му привлече някаква жена, която се занимаваше със счетоводната книга — много секси. Извън неговия възрастов обхват обаче, мрачно си помисли той. Беше започнал да се приближава до етапа, през който амбициите почти винаги надхвърляха вероятността за успех.

Проблемът с тахионите продължаваше да го тревожи, докато се прибираше вкъщи през „Кавендиш“ и плажа. Поляната, наречена поради някаква древна причина „Земя на празника на жътвата“, бе застинала във влажния, топъл следобед. Всичко беше тихо, като че ли годината бе застанала неподвижно на върха на дългия склон, по който беше изпълзяла от хватката на зимата и от който скоро трябваше да започне да се спуска. Маркъм свърна на юг към Грантчестър, където все още бе в процес на строеж ядреният реактор. С всичките закъснения, сякаш никога нямаше да довършат срязания на две пинг-понг, който трябваше да покрие къкрещата вътрешност. Ливадите наоколо бяха кътче на селски покой. Крави стояха в мастилената сянка на дърветата и помахваха с опашки, за да разгонват мухите. Носеха се сънливи звуци, тихо гукаха гълъби, някъде бръмчеше самолет. Въздухът беше натежал от аромати на магарешки бодил, бял равнец, спореж и вратига. В сочната трева като от засада изскачаха ярки багри: жълта лайкучка, сини камбанки, лилавото огнивче, обвеяно с литературна слава.

Джан четеше, когато Маркъм се прибра вкъщи. Любиха се лениво в горната спалня, овлажнявайки чаршафите. После в дремещите му мисли затрептя образът на жената от „Боус & Боус“. Във въздуха висеше аромат на мускус. Дългият ден продължи чак до десет часа вечерта, без да иска да отстъпи мястото си на нощта. Докато проверяваше някакво изчисление на бледата късна светлина, Маркъм си спомни, че някъде другаде на планетата някой друг плаща за тези най-дълги летни дни с тежкия дан на ледените зимни нощи. „Дълговете растат“ — помисли си той. И докато четеше в онази вечер на разпространяващия се цъфтеж, изглеждаше, че ще трябва да плащат много.

8 април 1963 г.

Гордън закъсняваше за заседание на факултетния съвет и бързаше, когато пътя му пресече Бърнард Кароуей.

— А, Го-дън, трябва да поговоря с теб. — Нещо в гласа на другия накара Гордън да спре.

— Чух за оная ваша работа с Шрифър. Гледах някакви глупости за нея по късните новини — един от студентите ми позвъни да ги гледам. — Кароуей сключи ръце зад гърба си. Жестът му придаде безпристрастен вид.

— Ами… да, струва ми се, че Сол малко надхвърли границите…

— Радвам се да чуя това от теб! — внезапно се развесели Бърнард. — Забелязал съм, че, хм… е, Сол е склонен да преувеличава такива неща, нали знаеш. — Той погледна към Гордън за потвърждение.

— Понякога.

— Самият аз не бих могъл да си представя нещо толкова невероятно — експерименти с ядрен магнитен резонанс ли каза той? Много странен начин за общуване.

— Сол смята, че част от… хм, съобщението представлява астрономически координати. Сигурно си спомняш, че идвах при теб…