Чтение онлайн

— Откъде знаеш, че ще го дават? — лениво попита тя.

— Сол ми се обади днес следобед. Сутринта бил дал интервю в Бостън. Записали го от местната станция на Си Би Ес, но той ми каза, че са го взели в националната мрежа. Може би няма да продължи дълго. — Той се огледа, за да се увери, че завесите са спуснати.

— Хм-м. Така изглежда. — Имаше един голям репортаж — ядрената подводница „Трешър“ беше загинала в Атлантическия океан, без да излъчи нито вик за помощ. Били на пробно плаване. От марината казваха, че навярно повреда в системата е предизвикала усилващо се нахлуване на вода. Това е довело до късо съединение, подводницата е потъвала все по-дълбоко и накрая е експлодирала. На борда имало 129 души.

Освен тази потискаща новина, нямаше почти нищо друго. Репортаж за изложбата на Мона Лиза в Ню Йорк и Вашингтон. Предварително съобщение за излитането на майор Л. Гордън Купър Младши, който трябвало да направи двудневна обиколка около Земята с „Фейт 7“, последният полет от проекта „Меркурий“. Изявление на Белия дом, че помощта за Южен Виетнам щяла да продължи и че войната можела да бъде спечелена до края на 1965 г., ако политическата криза там не окажела съществено въздействие върху военните действия. На екрана се хилеха генерали, които обещаваха сериозни усилия във Виетнам и кратка прочистваща операция в региона на делтата. В Ню Йорк опитите за спасяване на гара „Пенсилвания“ се провалили и започвали да събарят класическото здание, за да направят място за новия „Медисън Скуеър Гардън“. Сградата на Пан Ам, осветена месец преди това, изглежда беше първата вълна на душното урбанистично бъдеще. Някакъв критик заклейми от екрана събарянето на гара „Пенсилвания“ и нарече Пан Ам архитектурно зверство, което увеличавало претъпкаността на и без това прекалено задръстения район. Гордън се съгласи с него. Критикът завърши с меланхоличната забележка, че срещите под часовника на хотел „Билтмор“, точно срещу Пан Ам, вече нямало да представляват никакво удоволствие. Гордън се засмя сам на себе си, без съвсем да разбира защо. Симпатиите му изведнъж преминаха на другата страна. Никога не се бе срещал с момиче пред „Билтмор“ — това бе един от онези безсмислени англосаксонски ритуали, типични за момчетии, отъждествяващи се със „Спасителя в ръжта“. Това не беше неговият свят и никога не бе бил.

— Ако това е миналото, майната му — измърмори под мустак той. Пени му отправи въпросителен поглед, но не каза нищо. Той нетърпеливо изсумтя. Може би виното го хващаше.

Тогава се появи Сол.

— Поразително съобщение от Йейлския университет тази вечер — започна Кронкайт. — Професор Сол Шрифър, астрофизик, твърди, че има вероятност неотдавнашни експерименти да са регистрирали съобщение от извънземна цивилизация.

Камерата показа Сол, който сочеше точка на звездната карта.

— Изглежда сигналите идват от звездата Херкулес 99, сходна с нашето слънце. Херкулес 99 е на разстояние от 51 светлинни години. Една светлинна година е разстоянието…

— Отделят му прекалено много време — учудено отбеляза Пени.

— Шт!

— … светлината изминава за една година със скорост 297 600 километра в секунда. — Кадър на Сол, застанал до малък телескоп. — Хипотетичното съобщение е засечено по неочакван за астрономите начин — по време на експеримент, проведен от проф. Гордън Бърнстейн…

— О, Господи — простена Гордън.

— … в Калифорнийския университет в Ла Хола. Експериментът цели нискотемпературно преброяване на атомите, подреждащи се по магнитно поле. Експериментите на Бърнстейн все още са в процес на проучване — всъщност, не е сигурно, че те засичат сигнали от далечна цивилизация. Но проф. Шрифър, сътрудник на Бърнстейн, който ги е дешифрирал, твърди, че иска да информира научната общност. — Появи се Сол, пишещ уравнения на черната дъска. — Една част от съобщението е озадачаваща. Образ…

Добре скициран вариант на преплетените криви. Сол стоеше отпред и говореше в подадения му микрофон.

— Разберете — каза той, — засега не предлагаме конкретни заключения. Но бихме искали да получим помощта на научната общност за разкриването на значението, което се крие в това съобщение. — Последва кратко обяснение за дешифровката.

На екрана отново се появи Кронкайт.

— Неколцината астрономи, които „Си Би Ес Нюс“ интервюира днес, изразиха скептицизъм. Ако проф. Шрифър се окаже прав обаче, това наистина ще означава страхотна новина. — Кронкайт показа характерната си успокоителна усмивка. — Такива бяха нещата днес, дванайсети април…

Гордън го изключи.

— По дяволите — все още замаян каза той.

— Според мен, репортажът беше направен много добре — замислено отвърна Пени.

— Много добре ли? Та той изобщо не трябваше да споменава моето име!

— Защо, не искаш ли да се прочуеш?

— Да се прочуя? За Бога…! — Гордън удари с юмрук сивата пластмасова стена, която силно отекна. — Той обърка всичко, не разбираш ли? Още когато ми го каза, имах това лошо предчувствие и ето — името ми вече е свързано с неговата съшита с бели конци теория!

— Но именно твоите експерименти…

— Казах му да не замесва името ми.

— Е, всъщност името ти го спомена Уолтър Кронкайт. А не Сол.

— На кого му пука кой го е казал? Сега вече съм в кюпа, заедно със Сол.

— Защо не интервюираха и теб? — невинно попита Пени, очевидно неспособна да разбере за какво е целият този шум. — Сол го показаха толкова много пъти.

Гордън сбърчи лице.

— Това е неговото амплоа. Да опростява науката до няколко изречения, да извърта всичко, както си поиска, да го свежда до най-малкия общ показател — само и само името на Сол Шрифър да е в центъра на вниманието. Да е написано с огромни, ярки неонови букви. Дявол да го вземе. Само…

— Стреми се към слава, така ли?

Гордън я погледна озадачен.

— Слава…? — Той престана да се разхожда напред-назад из стаята. Сега разбра: тя честно си мислеше, че се е разгневил, защото не са го показали по телевизията. — Станах за смях. — Изведнъж почувства, че му е горещо и че се е зачервил. Започна да разкопчава синята си риза и се замисли какво да прави. Нямаше смисъл да обяснява на Пени — тя беше на светлинни години от това да разбере какво чувстват в подобна ситуация учените.

С пухтене Гордън нави нагоре ръкавите си и отиде в кухнята, където бе телефонът.

— Сол, бесен съм — започна Гордън.

— А… — Физикът можеше да си представи как Сол подбира точните думи. В това го биваше, но сега изобщо нямаше да му бъде от полза. — Е, зная как се чувстваш, Гордън, наистина зная. Преди два часа гледах новините и за мен беше също такава изненада, каквато е била и за теб. Местният бостънски запис бе чист, твоето име изобщо не се споменаваше, точно както искаше ти. Обадих им се веднага, щом видях репортажа на Кронкайт и те казаха, че са променили всичко на национално равнище.

— Откъде са научили в националната телевизия, Сол, ако ти не си…

— Е, виж, трябваше да кажа на местните хора. Като странична информация, нали знаеш.

— Обеща ми да не ме замесваш.

— Направих, каквото можах, Гордън. Щях да ти се обадя.

— А защо не го направи? Защо ме остави да го гледам, без…

— Помислих си, че може би няма да се ядосаш чак толкова, след като видиш колко много време са ни отделили. — Гласът на Сол промени интонацията си. — Това е голяма игра, Гордън! Хората ще ни забележат.

— Да, ще ни забележат — кисело отвърна Гордън.

— Ще поработим върху онзи образ. Ще му видим сметката.

— Най-вероятно е той да види нашата. Сол, казах ти, че не искам да се замесвам в това. Ти ми обеща…

— Не разбираш ли, че това не беше реалистично? — Гласът на Сол бе спокоен и разумен. — Знам, че донякъде те подлъгах, но трябваше да изляза пред публиката.

— Не по този начин.

— Повярвай ми, точно така стават нещата, Гордън. Преди това не беше стигнал доникъде, нали? Признай си.