Чтение онлайн

Едва когато вижда, че тя продължава да върви с него и след входните стълби на участъка, пасторският му инстинкт се събужда.

– Валентина, има ли нещо, с което мога да помогна?

Тя се поколебава, несигурна как да изрази мислите, които я влудяват.

– Имаш ли нещо против да се разходя с теб? Трябва да прочистя мислите си.

– Нямам нищо против. Дори ще ми е приятно в твоята компания. Можеш да ми бъдеш водач. Минавал съм по този път до хотела, но нямам добра ориентация и може пак да се загубя.

Тя се засмива:

– Говори се, че единственият начин да опознаеш Венеция е, като се загубиш.

– Значи скоро ще бъда специалист по този град.

Вървят известно време и си говорят по работа, включително за задачите, които Вито им даде. Том трябва да разучи повече за ритуалите, култовете и символизма, свързани с черния дроб. Той се шегува, че това му е домашното по религия, история и биология, но Валентина едва успява да насили учтива усмивка.

Небето е пълно с облаци, които Том нарича „бабешки“ – сива пелена, която като че ли е в тон с тъгата в лицето на спътничката му. След като пресичат още два моста, той се опитва да налучка причината за безпокойството :

– Възхищавам се на силата ти, Валентина. Толкова си отдадена и задълбочена в работата след смъртта на братовчед ти. Дори не мога да си представя колко ти е трудно.

– Grazie. – Тя срамежливо свежда очи. – Работата помага. Тя е добре дошло разсейване. Помага ми да не мисля за него.

Том разбира; виждал е твърде много хора, скърбящи за близък човек.

– С приближаването на погребението мъката ще се засили – предупреждава я той. – Вероятно вече изпитваш известна обърканост, може би дори гняв.

Тя прокарва пръсти през косата си.

– Да, чувствам всичко това.

– Нормално е. Това е част от процеса на скърбене. Когато загубиш толкова близък човек, чувството е смазващо, влудяващо. Нужно е известно време човек да се съвземе.

Тя мрачно се усмихва:

– Да, все едно да си в някой объркан непознат град като Венеция например?

– Хубаво е, че го приемаш с чувство за хумор. – Том прави няколко крачки, после се обръща и я поглежда добродушно. – Твърдо съм убеден, че човек трябва да се загуби, за да намери новото си „аз“. Особено когато се налага да преодолееш скръбта за някой, който е бил важна част от живота ти.

Тя го поглежда и сега лицето е напълно сериозно:

– Какво става, когато умрем? – Присвива очи и в тях проблясва искрица гняв. – Искам да кажа това ли е краят? Само прах ли остава от нас? Пепел при пепелта?

Том спира. Този въпрос му е задаван много пъти.

– Мисля, че не. Сигурен съм, че има нещо повече от разложението.

– Повече? Какво повече може да има?

– Повече от смъртното ни пребиваване на земята. – Той я поглежда в очите. – Вярвам, че духът ни остава да живее, след като ние изчезнем.

Доскоро тя би се изсмяла на такова твърдение. Но вече не. Не и след смъртта на Антонио.

– Надявам се, че си прав, но не знам какво е това дух и ако имам такъв, къде ще отиде след смъртта ми.

Заболява я дори от самото споменаване на думата „смърт“ – дума, която използва ежедневно от постъпването си в полицията, но едва сега разбира значението .

Той я хваща за ръката.

– Повярвай ми, имаш дух. И макар че не познавах добре Антонио, съм сигурен, че и той е имал дух – добър дух.

Валентина примигва. Не плаче, но сълзите всеки момент ще потекат.

– Обичах го страшно много. Не ми беше просто братовчед, беше най-добрият ми приятел, по-голям брат, какъвто никога не съм имала. – Сълзите рукват. – По дяволите!

Тя бръква бързо в джоба си за кърпичка. Том я прегръща с една ръка и за момент я притиска до себе си. Зад нея вижда лабиринта от канали, водещи към мястото на убийството на Моника. Той потупва Валентина по рамото.

– Нещата ще се подредят. Ще е нужно време, но най-тежката мъка ще отмине.

Валентина внимателно се освобождава от прегръдката му и продължава по улицата.

– Извинявай, обичам да се уединявам в такива моменти.

– Няма нужда да се извиняваш.

Мобилният телефон изпиуква – пропуснато повикване. Тя го изважда от джоба на якето и поглежда. Обаждането е от Карвальо.

– Някак всичко ми напомня за Антонио. Поглеждам телефона си и очаквам следващото съобщение да е от него, той винаги ми се обаждаше да ми иска една или друга услуга. Когато реша да звънна на някого, виждам неговото име в списъка, а просто не мога да се насиля да го изтрия от паметта. – Поклаща глава. – Вкъщи на телефонния секретар още имам съобщения от него.

– Всичко това е нормално. Още не е дошло време да спреш да мислиш за него.

– Кога ще дойде?

– Трудно е да се каже. – Той отново я прегръща. – Може би след погребението. Ще си дадеш сметка, че е време да продължиш напред. Трябва да го преодолееш. Стъпка по стъпка.

Валентина поглежда над рамото му.

– Ето го хотела. Доведох те благополучно.

– Grazie – казва Том, една от малкото италиански думи, които е достатъчно уверен да използва. – Искаш ли да влезеш? Имам среща с Тина. Може да пийнем тримата в бара, ако имаш нужда от компания.

Валентина вдига телефона и му показва съобщението за пропуснато повикване.

– Благодаря, но трябва да се връщам. Шефът ще изпрати отряд да ме търси, ако не се появя скоро.

Том се усмихва съчувствено. Иска му се да може да помогне повече.

– Добре, пази се. И ако искаш да поговорим, обади ми се – по всяко време.

– Ciao – казва Валентина, като вдига ръка.

Обръща се и тръгва обратно към участъка. От една страна, съжалява, че не прие поканата. Вероятно щеше да се възползва, ако я нямаше Тина.

Понечва да се обади на шефа си. Отключва клавиатурата, но в следващия момент решава да направи друго. Преглежда указателя и намира името Антонио. Поема си дъх, избира „Опции“ и после натиска „Изтрий“.

Capitolo XXIX

666 Г. ПР. ХР.

АТМАНТА

Мазу изскача от храсталака и вижда приятеля си Арнза мъртъв. Слепият нецвис е коленичил и рови в пръстта около тялото.

Това, което пропуска, е Тетия.