Чтение онлайн

— Ще направим всичко възможно, за да върнем Уила.

— А ако възможното не е достатъчно?

Погледна я. В очите му се четеше безнадеждност.

Най-силният човек на света, помисли си тя. Обезсилен.

Гневът й изчезна също толкова бързо, колкото се бе и появил.

— Прегърни ме, Дани, Само ме прегърни!

Той се спусна, за да я прегърне, и я притисна силно към себе си.

— Трепериш. Да не би да се разболяваш? И си отслабнала.

Тя отстъпи назад.

— Виж… трябва да тръгваш. Трябва да държиш реч в Източната зала.

Той погледна машинално часовника си.

— Ще ми се обадят, когато стане време.

Той понечи да я прегърне пак, но тя се отдръпна, седна и се загледа пред себе си.

— Джейн, аз съм президент на Съединените щати. Не съм без влияние. Вероятно ще мога да помогна.

— Нормално е да се очаква, нали?

Телефонът иззвъня. Той се обади.

— Да, знам. Ще бъде долу след минута.

Наведе се и целуна жена си по бузата.

— После ще дойда при теб, за да видя как си.

— След женския баскетболен отбор.

— Старата ми мечта — подсмихна се той. — Да съм сред дългокраки жени, много по-високи от мен.

— И аз имам някои ангажименти.

— Ще накарам Синди да ги отмени. Трябва да си почиваш.

— Но…

— Просто си почини.

Той тръгна, но Джейн го спря.

— Дани, в определен момент ще имам нужда от теб. Ще мога ли да разчитам на теб?

Той коленичи до нея и сложи ръце на раменете й.

— Винаги можеш да разчиташ на мен, точно както аз винаги съм можел да разчитам на теб. Почини си. Ще ги накарам да ти направят кафе и нещо за ядене. Не ми харесваш толкова отслабнала. Трябва да добавим малко повече плът по тези извивки.

Целуна я и излезе.

Винаги си можел да разчиташ на мен, Дани. Винаги.

Мишел изключи двигателя на джипа и слезе. Подметките й докоснаха втвърдената пръст и тя вдигна поглед към старата къща с умиращото дърво, гниещата люлка от автомобилна гума, скелета на пикап, качен на трупчета отзад.

Погледна към отсрещната страна на улицата. Там беше къщата, в която някога живееше възрастната мисис Хейзъл Роуз. Тогава къщата беше безупречна, както и дворът. Сега конструкцията не можеше да се спаси. Още съвсем малко, и щеше да се срути безвъзвратно. И въпреки това някой живееше там. Из предния двор бяха разхвърляни играчки. В страничния двор на вятъра се вееше простряно пране. Гледката беше потискаща. Миналото ерозираше пред очите й като кална маса по планински склон.

Хейзъл Роуз винаги беше мила с Мишел. Дори и когато малкото момиче престана да ходи там на чай. Не знаеше защо си спомни това точно сега. Сви към къщата. Знаеше какво трябва да направи, макар и да не й се искаше.

Предположението на Мишел се оказа вярно. Колата на баща й беше паркирана в двора. Вратата на къщата беше отворена. Мина покрай колата му и после покрай останките от живия плет.

Спомни си, че беше жив плет. От рози. Защо пък това изникна в паметта й? После си спомни лилиите върху ковчега на майка си и как каза на Шон, че майка й е предпочитала рози. И беше почувствала болка в ръката си, като че ли я беше убол трън. Но нямаше трън, защото нямаше рози. Точно както сега. Няма рози.

Продължи нататък. Чудеше се какво ще му каже.

Не се наложи да мисли дълго.

— Горе съм — разнесе се гласът му. Мишел вдигна поглед и засенчи очите си с длан. Баща й беше застанал до отворен прозорец на втория етаж.

Тя прекрачи падналата мрежеста врата и влезе в къщата, която беше неин дом за кратко, когато беше малка. Някак имаше чувството, че пътува във времето. С всяка следваща крачка ставаше по-млада, по-неуверена, по-неумела. Годините живот, преживяванията в колежа, в Сикрет Сървис, като партньорка на Шон сякаш се разпиляваха безследно. Отново беше на шест, отново се разхождаше наоколо с очукана пластмасова бухалка за бейзбол и търсеше с кого да си играе.

Погледна старата стълба. Когато беше малка, се пързаляше по нея със сплескан картонен кашон. Това никак не се нравеше на майка й, но баща й се забавляваше и я чакаше долу, за да я улови.

— Най-малкият ми син — казваше той понякога, защото беше буйна като момче.

Тръгна нагоре. Баща й я чакаше на площадката.

— Помислих си, че може да дойдеш — отбеляза той.

Мишел отвори вратата на някогашната си стая, отиде до прозореца и седна на перваза, с гръб към мръсните стъкла.

Баща й се облегна на стената, мушна ръце в джобовете си и започна безцелно да влачи подметка по протрития дъсчен под.

— Спомняш ли си тази къща? — попита той, вперил поглед в обувката си.

— Когато приближавах, си спомних живия плет от рози. Посади го за някаква годишнина, нали?

— Не. За рождения ден на майка ти.

— И една нощ някой го беше орязал.

— Да.

Мишел се обърна и погледна през прозореца.

— Така и не се разбра кой го направи.

— Тя ми липсва. Наистина ми липсва.

Обърна се и видя, че баща й я наблюдава.

— Знам. Никога не съм те виждала да плачеш както онази сутрин.

— Плачех, защото едва не те загубих, скъпа.

Отговорът му изненада Мишел. После тя се запита защо.

— Знам, че мама те обичаше, татко. Макар и да не… макар и невинаги да го показваше както трябва.

— Хайде да излезем вън. Тук е задушно.

Обиколиха задния двор.

— С майка ти бяхме гаджета още от училище. После тя ме изчака да се върна от Виетнам и се оженихме. По-късно се родиха децата.

— Четири момчета. За четири години.

— И накрая се появи малкото ми момиченце.

Тя се усмихна и го смушка в ребрата.

— Можем ли да кажем, че е било случайно?

— Не, Мишел. Не беше случайно. Бяхме планирали раждането ти.

Тя го погледна любопитно.

— Никога не съм те питала, но досега винаги съм смятала, че съм нещо като изненада. Дали е станало, защото сте се опитвали да имате момиче?

Франк спря.

— Опитвахме се да имаме… нещо.

— Нещо, което да ви държи заедно? — попита тя замислено.