Чтение онлайн

Джейн започна да рови в чантата си, за да извади лист и химикалка.

— Добре — обади се тя след малко с треперещ глас.

Той й продиктува местоположението на летището и допълнителните координати.

— Искаш да отида там?

— Не, по дяволите! Искам да отидете двамата!

— Двамата? Кога?

Куори погледна часовника си.

— След девет часа. Точно. Нито минута по-рано или по-късно, ако искаш онова малко момиче да продължи да диша.

Джейн погледна часовника си.

— Невъзможно е. Тази вечер е в града, но утре лети до Ню Йорк. Ще говори в ООН.

— Може да има среща и с Бог, не ме интересува. Ако не сте там точно след девет часа, следващия път, когато видиш Уила, тя няма да може да те види. И всичките ДНК тестове ще попаднат в медиите, заедно с всичко останало. Имам доказателства за всичко. Години от живота си съм се занимавал само с това. Ти ни хвърли в калта, госпожо, и продължи да си живееш живота. Е, време е за разплата. Времето на Типи. Моето време!

— Добре, моля те, ако можеш само да ни дадеш…

— Ще ти кажа какво да правиш, когато стигнеш там. И изпълнявай точно, защото, ако не го направиш или ако извикаш ФБР, ще разбера. Ще разбера веднага и Уила ще умре. Истината ще излезе наяве и старият Дани няма да види втори мандат. Гарантирам ти го!

От очите на Джейн се стичаха сълзи.

Сълзи се стичаха и от очите на Куори, докато гледаше двете най-важни жени в живота му — и двете напуснали го завинаги. Заради жената, с която сега разговаряше. Заради нея. И заради него.

— Слушаш ли? — попита той тихо.

— Да — изпъшка тя.

Той й даде инструкциите.

— И ако ги изпълним, Уила ще бъде свободна? — попита Джейн. — И ти няма… няма да кажеш?

— Давам ти думата си.

— И това е всичко? Как бих могла да ти имам доверие? Дори не знам кой си!

— Знаеш кой съм.

— Знам ли? — стъписа се тя.

— Разбира се, че знаеш. Аз съм най-страшният ти кошмар. И искаш ли да ти кажа защо? — Джейн мълчеше. — Защото вие двамата бяхте моят най-страшен кошмар.

— Ти ли си баща й? — попита Джейн глухо.

— Часовникът започва да тиктака сега — отвърна Куори, — така че по-добре започвай да действаш. Това не е като с мъжа ти да се качите на някое такси. Цялата ви власт сега не е ли наистина прекрасно нещо? Действайте бързо.

Той затвори, хвърли телефона в другия край на стаята и седна изтощен. После грабна ръжена, нажежи края му в огъня, нави ръкава си и прогори последната черта върху ръката си. Сега знакът беше пълен. Болката беше ужасна. С всяко ново изгаряне не ставаше по-леко. Ставаше по-болезнено. Но той не издаде нито звук, не се намръщи, не извика. Просто гледаше снимката на Типи, докато го правеше.

И не усещаше нищо. Точно както момичето му. Нищо. Заради тях.

После бързо излезе от библиотеката и остави огъня да гори. Преди да дойдат, имаше да свърши още много неща. Адреналинът бушуваше.

В Джорджтаун Джейн пусна слушалката и излезе тичешком от тоалетната.

Часовникът наистина тиктакаше.

Шон и Мишел бяха извадили джипа от гаража и сега се сбогуваха с бащата и брата на Мишел.

Тя ги прегърна и каза:

— Ще ти се обадя скоро, татко. Ще дойда да постоя при теб. Можем да…

— Да се опознаем отново?

— Да.

Докато отиваха към вратата, Франк допълни:

— А, щях да забравя. По-рано днес пристигна пратка за Шон. Във всекидневната е.

След малко той се върна с картонена кутия. Шон видя кой е подателят и възкликна:

— От моя приятел генерала е. Още папки с дезертьори.

— Дезертьори? — учуди се Боби.

— Работим по един случай — обясни Мишел.

Тръгнаха към джипа.

— Шон, ти карай, аз ще прегледам папките. Така ще спестим време, защото и бездруго не разполагаме с много.

— Благодаря, Мишел, много мило от твоя страна — каза Шон признателно.

— Няма нищо мило. Става ти зле, когато четеш в кола, а не искам да повръщаш в джипа ми.

Боби се усмихна.

— Ето това е малката ми сестричка.

Потеглиха през града и се насочиха към магистралата. Мишел отвори кутията и извади първата папка.

— Добре е, че брат ти живее тук. Все пак може да наглежда баща ти.

— Аз също смятам да го наглеждам. Ако научих нещо от всичко това, то е, че нищо не е сигурно. Днес си тук, утре те няма.

— Ще спра някъде да пием кафе, преди да се качим на магистралата — каза Шон. — Изглежда, с теб не можем да пътуваме в друго време, освен през нощта.

— Моето ще е двойно.

Шон взе кафето и се отправиха на север.

Мишел прегледа още пет папки и се протегна.

— Искаш ли аз да продължа? Ще издържа и без повръщане.

— Не, ще довърша. Ако обаче не открием нищо, какво ще правим после?

— Моли се да открием, защото иначе няма да има какво да правим после.

Шон погледна часовника на таблото, извади телефона си и набра номер.

— На кого звъниш?

— На Чък Уотърс. Да видим докъде е стигнал. Дали има какво да сподели с нас?

Агентът на ФБР се обади на второто позвъняване. Шон поговори с него няколко минути, после затвори телефона.

— Нещо ново? — попита Мишел.

— Джейн е получила писмото в пощенската кутия и Уотърс го е взел.

— Какво пише в него?

— Нещо за откуп от десет милиона долара. Само че според Уотърс ги е изиграла и им е пробутала фалшиво писмо.

— Защо той мисли така?

— Някои елементи от писмото се различават от същите елементи в писмото с купичката и лъжицата. Пишещата машина е друга например. Той спомена също, че имало нещо странно в пощенското клеймо.

— Защо е трябвало да го подменя?

— Тя има личен интерес, Мишел. По това, което Бетак каза за второто писмо, може да се съди, че то се отнася персонално за Джейн Кокс. Не е искала никой друг да прочете последното писмо.