Чтение онлайн

— Е?

— Няма да се повтори повече.

— Ако обаче се повтори, можеш да разчиташ на мен, нали? В живота малко неща са гарантирани, но това е едно от тях.

— И ти можеш да разчиташ на мен, надявам се, че го знаеш.

— Нали сме партньори, за да се справяме с всякакви подхлъзвания по пътя. Това е. Заедно.

— Заедно.

Подаде й папка и каза:

— А сега да се хващаме за работа.

Преди да отвори папката, Мишел се приближи до него и го целуна по бузата.

— И на какво дължа това?

— На факта, че се справяш с подхлъзванията дяволски добре и че не се възползва от една жена, когато имаше тази възможност.

— Може ли да видя дневната светлина?

Куори беше долетял до рудника и сега наблюдаваше Уила в килията й.

— Защо искаш да видиш дневната светлина?

— Защото не съм я виждала отдавна! Липсва ми! Обичам слънцето!

— Не можеш да избягаш. Никой няма да те чуе, ако викаш за помощ.

— Значи няма никаква причина да не ми позволиш — бе логичният отговор на момичето.

— Какво си говорихте с другата жена онзи ден?

— За разни неща. Харесвам я.

— Не беше я виждала преди, нали?

— Къде да я видя? — учуди се Уила, вперила големите си очи в него.

— Мисля, че няма проблем да видиш дневната светлина. Хайде.

Последва го навън. Докато крачеха по дългата галерия, Уила попита:

— Може ли да дойде и Даян?

— Не виждам защо не.

Взеха Даян и двете последваха високия Куори до изхода. Докато крачеха, очите на Уила шареха наоколо и попиваха детайлите, а Даян беше вперила мрачен поглед в тила на Куори. Зад тях се мъкнеше Даръл. Лицето му още беше отекло от схватката с баща му. Настроението му бе мрачно.

Едно от нещата, които Уила забеляза, бяха кабелите, опънати в някои от проходите. Преди не бяха там. Нямаше представа за какво са, но интуитивно заключи, че не предвещават нищо добро.

Куори отключи вратата и двете примижаха, за да свикнат очите им с ярката светлина.

— Денят днес е хубав — отбеляза Куори начело на малката група.

Денят наистина беше хубав. Небето беше светлосиньо и безоблачно. Ветрецът от запад беше топъл и лек. Седнаха на голяма скала и се огледаха. Уила беше заинтригувана, Даян Уол беше безразлична, а на няколко крачки встрани Даръл се мръщеше.

— Къде си се научил да летиш? — попита Уила и посочи малкия самолет на затревената ивица.

— Във Виетнам. Нищо не може да те научи по-добре да летиш от войната. Защото, ако не летиш както трябва, проблемът не е, че няма да стигнеш навреме, а че няма да стигнеш изобщо.

— Качвала съм се на самолет — каза Уила. — Миналото лято със семейството ми пътувахме до Европа. Летяла съм и до Калифорния. Ти летяла ли си със самолет? — попита тя Даян.

— Да — отговори Даян нервно и посочи машината на Куори. — Но не с такъв. С големи самолети.

— А какво работиш точно? — попита Уила.

— Слушай, Уила, не съм в настроение за разговори, разбираш ли? — отвърна тя и погледна предпазливо Куори.

— Добре де — каза невъзмутимо момиченцето. — А мога ли да сляза там? — попита тя Куори и посочи пистата.

— Разбира се. Да вървим.

Спуснаха се по късия склон. Куори държеше Уила за ръка. Когато стигнаха до равното, той я пусна и продължиха един до друг.

— Това твоя планина ли е?

— По-скоро е хълм, а не планина, но да, мой е. Поне е бил на прадядо ми, а аз съм го получил в наследство.

— Сигурен ли си, че си казал на семейството ми, че съм добре?

— Разбира се, че съм сигурен. Защо?

— Даян смята, че не си се свързал с майка й, за да й кажеш, че е добре.

— Истина ли е? — Куори се обърна назад към Даян, която седна на един камък с много нещастен вид.

Уила веднага добави:

— Не й се сърди. Ние само си приказвахме. — Поколеба се за момент. — Ти обади ли се на майка й?

Куори не отговори и продължи напред.

Уила трябваше да подтичва, за да не изостава.

— Как е дъщеря ти?

Куори спря.

— Защо са всичките тези въпроси, момиче? — попита той навъсено.

— А защо не?

— Това е още един проклет въпрос. Отговори на моя!

— Нямам какво друго да правя — отвърна тя простичко. — Сама съм през повечето време. Прочетох всички книги, които ми донесе. Даян не говори много, когато сме заедно. Повечето време плаче и ме прегръща. Мъчно ми е за нашите и сега виждам слънцето за пръв път, след като се опитах да избягам. Гледам да издържа. По-хубаво ли щеше да ти е, ако пищях и се мятах, и плачех непрекъснато? Мога и така, ако искаш…

Куори тръгна отново. Тя го последва.

— Всъщност имам две дъщери. Много по-големи от теб. Възрастни.

— Питах за онази, която вече не чете. Как е тя?

— Не е много добре.

— Мога ли да задам още въпроси? Или ще се ядосаш?

Куори спря, вдигна камък от земята и го хвърли на двайсетина метра.

— Добре, задавай.

— Много ли е болна?

— Знаеш ли какво е кома?

— Да.

— Е, това е болестта й. В кома е от повече от тринайсет години. Повече, отколкото ти си живяла.

— Съжалявам.

— И аз съжалявам.

— Какво стана с нея?

— Някой я нарани.

— Защо го е направил?

— Добър въпрос. Оказва се, че за някои хора е все едно кого нараняват.

— А хванаха ли го?

— Не.

— Как се казва дъщеря ти?

— Типи.

— Можеш ли да ми кажеш твоето име?

— Сам.

— Знам, че не можеш да ми кажеш фамилното си име, Сам.

— Куори. Казвам се Сам Куори.

Уила го погледна стъписана.

— Какво има? — попита той.

— Ти ми каза цялото си име — отвърна Уила с треперещ глас.

— Е, и? Ти ме попита.

— Да, ако обаче знам цялото ти име, мога да го кажа на полицията. Но само ако смяташ да ни пуснеш. Това означава, че няма да ни пуснеш.

Тя каза последното почти шепнешком.

— Защо не помислиш още веднъж? Има и друг отговор. Ти си умна. Открий го.

Уила го изгледа странно. Най-накрая каза:

— Сигурно ми каза името си, защото ти е все едно дали ще го кажа на полицията, или не.