Чтение онлайн

— Дявол да го вземе, очаквам много скоро доста хора да научат името ми.

— Защо така?

— Просто ще стане. Като говорим за имена, при мен живее чернокожо момче. Казва се Гейбриъл. Почти на твоята възраст. И е умен колкото теб. Много добро момче.

— Мога ли да се запозная с него? — попита тя бързо.

— В момента не. Той не знае нищо за случилото се и не искам да знае. От теб обаче искам да кажеш на всички, че той и майка му Рут Ан не знаят какво се случва тук. Нищо. Ще го направиш ли заради мен, Уила?

— Да, разбира се.

— Благодаря. Защото е важно.

— Той син ли ти е? — Уила погледна назад към Даръл.

— Защо питаш?

— Има същите очи.

Куори погледна Даръл.

— Да, той ми е син.

— Да не би да сте се били с него? Чух някакъв шум в рудника. И лицето му е подуто. И твоята уста.

Куори докосна устната си.

— Хората понякога не се разбират помежду си. Аз обаче още го обичам. Както обичам и Типи.

— Ти си много необикновен похитител, мистър Куори — отбеляза тя.

— Наричай ме „мистър Сам“, както ме нарича Гейбриъл.

— Още много ли ще продължи? Имам предвид това тук.

Куори си пое дълбоко въздух, задържа го в дробовете си и го издиша.

— Не, няма да е много дълго.

— Мисля, че съжаляваш, задето е трябвало да постъпиш така.

— В някои отношения съжалявам, а в други — не. Нямах друг избор обаче.

— Трябва ли вече да се връщаме, мистър Сам?

— Не, още не. Но скоро.

Седнаха на земята, за да се порадват на слънчевата топлина.

Когато се прибраха по-късно, Куори остави Даян и Уила известно време задно в стаята на Даян.

— Защо си толкова мила с него? — попита Даян веднага щом Куори заключи вратата и се отдалечи.

— Има нещо странно в него.

— Разбира се, че има. Той е психопат.

— Не, не мисля. А се държа добре с него, защото искам той да покаже добрата си страна.

— Ако има такава. Боже, бих изпушила една цигара.

— Цигарите могат да те убият.

— Предпочитам да умра от собствената си ръка. — Посочи вратата. — Не от неговата! — изкрещя тя.

— Сега вече ме плашиш. — Уила леко се отдръпна.

Даян се поуспокои и седна на масата.

— Съжалявам, Уила. Съжалявам. Подложени сме на голям стрес. Мъчно ти е за близките ти, на мен ми е мъчно за моите.

— Нали ми каза, че нямаш свое семейство? Защо така?

Даян я изгледа странно.

— Исках да се омъжа и да имам деца, но не се получи.

— Още си млада.

— На трийсет и две съм.

— Имаш много време. Не е късно да си имаш семейство.

— А кой казва, че още искам да имам семейство?

Уила замълча, а Даян започна нервно да потрива длани, забила поглед в масата.

— Никога няма да излезем оттук, знаеш го, нали? — каза Даян.

— Мисля, че ще излезем, ако нещата станат според плана на мистър Сам.

Даян скочи.

— Престани да го наричаш така! Все едно е нечий грижовен дядо, а не откачалка!

— Добре — каза Уила боязливо. — Добре, ще престана.

Даян седна отново на стола си.

— Мъчно ли ти е за майка ти? — попита тя тихо.

Уила кимна.

— Мъчно ми е за всички, дори и за малкия ми брат.

— Той каза ли ти, че всичко в семейството ти е наред?

— Да. Той… — Уила млъкна и я погледна изпитателно. — Защо питаш? Да не би да ти е казал нещо?

Даян я погледна изненадано.

— Не. Искам да кажа, че не сме говорили за това. Той и аз… Нищо не знам.

Уила стана и впери очи в лицето на жената. Усети, че тя я лъже.

— Споделил е нещо с теб — каза тя с укор.

— Не, не е.

— Добре ли са всички у дома? Добре ли са?

— Уила, не знам. Аз… той… Слушай, не можеш да вярваш на нищо, което той казва.

— Значи наистина ти е казал нещо! Какво?

— Уила, не мога.

— Кажи ми! Кажи ми!

Спусна се към Даян и започна да я удря.

Пред килията отекнаха стъпки. В ключалката се превъртя ключ. Вратата се отвори рязко. Куори изтича до двете и вдигна Уила във въздуха. Тя се обърна към него и го удари по лицето.

— Кажи ми, че вкъщи всички са добре! Кажи ми! — продължаваше да крещи тя, сега вече на Куори.

Куори хвърли убийствен поглед на Даян и тя се сви край стената.

— Уила… престани!

Тя обаче продължаваше да го удря с юмруци по разранената устна. Не можеше да я накара да спре.

— Даръл! — изрева Куори.

Синът му се втурна вътре със спринцовка в ръка. Свали капачето от иглата и я заби в ръката на Уила. След две секунди тялото й се отпусна в ръцете на Куори. Той я подаде на сина си.

— Занеси я в стаята й.

Когато остана насаме с Даян, Куори попита:

— Какво й каза, по дяволите?

— Нищо. Кълна се. Питаше за семейството си.

— Каза ли й, че си й майка?

— Не, никога не бих направила такова нещо.

— Какво тогава се случи?

— Виж какво, убил си майка й.

— Не, не съм.

— Каза ми, че е мъртва. Така ли е?

Куори погледна към вратата, после пак към нея.

— Беше нещастен случай.

— Сигурна съм — каза тя саркастично.

— Каза ли й, че майка й е мъртва? — попита той. Гневът му нарастваше.

— Не, но тя е умно дете. Казах й, че не може да ти се вярва. Тя се досеща, че нещо не е наред. И ако ни пуснеш да си вървим, рано или късно ще разбере.

Куори се намръщи изпод рунтавите си вежди.

— Не е трябвало да й казваш това.

— Е, ти не трябваше да убиваш майка й, случайно или не. И на първо място, не трябваше да ни отвличаш. Освен това вече пет пари не давам дали ще ме убиеш. Дано се пържиш в ада, мистър Сам!

— Вече съм в ада, госпожице. Там съм от години.

Той затръшна вратата след себе си.

Джейн Кокс погледна в пощенската кутия и си пое дъх. Досега всеки път, когато проверяваше, кутията беше празна. Днес обаче вътре имаше бял плик. Тя се огледа, вдигна чантата си близо до кутията и мушна плика вътре.