Чтение онлайн

— Да не би да мислиш, че Уила е нейно дете? Може да е изневерявала на президента, преди той да стане президент? Да е забременяла и да е дала детето на брат си и жена му?

— Бих си го помислил, само че преди около дванайсет години познавах Джейн Кокс и тогава тя не беше бременна.

— Около дванайсет години?

— През този период я виждах сравнително често. Не може да е майка на Уила, освен ако не лъжат за възрастта на детето.

Мишел поклати глава и продължи да чете. След още половин час извика:

— Обръщай колата!

Шон едва не се блъсна в някакъв зид.

— Какво има?

— Обръщай.

— Защо?

— Трябва да отидем на юг.

Шон пусна мигача и се приготви за обратен завой.

— Защо на юг?

Мишел заговори бързо, без да отделя поглед от папката, която четеше в момента.

— Трима дезертьори от един и същ адрес в Алабама с различни фамилни имена. Кърт Стивънс, Карлос Ривера и Даръл Куори. Трябвало е да се явят в базата си, за да ги транспортират за Ирак, но не са се явили. Военната полиция ги е търсила. Стара плантация, предполагам, на име „Атли“. Бащата на единия е Сам Куори, ветеран от Виетнам. Той е и собственикът. Не са открили и следа от тях.

— Добре, те са дезертирали от армията и са от един от вероятните щати, но дотук не виждам нищо достатъчно убедително.

— Разпитвали са Сам Куори, някоя си Рут Ан Мейкън и сина й Гейбриъл. И някакъв тип на име Юджийн.

— И какво от това?

— Обичам педантичността на военните — отвърна тя. — В доклада е записано, че Юджийн се е представил като принадлежащ към индианското племе коасати.

Шон сви рязко през всички ленти, съпроводен от гневни клаксони, и навлезе в първия изход. След две минути вече пътуваха по прекия път за Алабама.

Може би в целия свят няма по-добре обмислено и планирано място за маркетинг от Овалния кабинет. Режисираните фото сеанси там могат да продължат с часове. Дори самото определяне чий снимачен екип да бъде допуснат, къде ще стоят или седят хората, които ще бъдат снимани, и кой колко близо ще бъде до президента, може да отнеме дни и седмици задкулисни боричкалия между различните лагери сътрудници, адвокати и пиар специалисти. Само за поканата да влязат в Овалния кабинет хората, които нямаха редовна работа с обитателя му, трябваше да се борят едновременно стръвно и деликатно и да платят доста скъпо. След като получеха достъп до свещеното място, отношението, което получаваха, проличаваше в подробностите — ръкостискане, потупване по гърба, подписана снимка или само снимка… И в преговорите. Овалният кабинет не е място, където се насърчават спонтанните реакции. Сикрет Сървис се мръщеше на всякакви непланирани действия.

Беше късно, но Дан Кокс изпълняваше няколко подобни неизбежни задължения, преди да замине за Ню Йорк на следващата сутрин. Бяха му казали кои са хората — предимно негови поддръжници, които бяха отворили чековите си книжки и които — по-важното — бяха убедили свои богати приятели да направят същото.

Ръкостискане, кимване, усмивка, няколко думи и приемане на раболепните благодарности в замяна. За някои от най-големите играчи, които екипът от сътрудници като лешояди пазители ловко му посочваше, Дан вземаше по някоя вещ от бюрото си, обясняваше откъде я има, дори я подписваше за малцина избрани и я връчваше. И щастливците си тръгваха с чувството, че наистина са установили личен контакт с президента. Че са казали нещо гениално, което е накарало световния лидер да им даде подписана президентска топка за голф или кутийка с президентски копчета за ръкавели, или чаша за чай с президентския печат — все предмети, с които Белият дом се запасяваше солидно именно за такива случаи.

Този внимателно планиран процес беше брутално прекъснат, когато вратата на Овалния кабинет се отвори рязко, което само по себе си не беше лесно, защото вратата беше много тежка.

Дан Кокс вдигна глава и видя жена си, застанала на прага, или по-скоро олюляваща се на прага, с високи токчета, стилна рокля, с разкопчано палто, с обезумял поглед и с разрошена коса. До нея крачеха двама разтревожени агенти от охраната. Беше ясно, че са абсолютно объркани. Въпреки инструкциите първата дама да се допуска в Овалния кабинет, когато поиска, в този случай явно не знаеха дали е трябвало да я пуснат.

— Джейн! — извика стъписаният президент и изпусна подписаната топка за голф, която се канеше да даде на строителен предприемач от Охайо, събрал купища пари за кампанията му.

— Дан! — възкликна тя задъхано. И наистина не й достигаше въздух, защото беше тичала от лимузината дотук, а разстоянията в Белия дом са доста големи.

— Боже мой! Какво има? Болна ли си?

Джейн направи крачка напред. Агентите също пристъпиха напред и деликатно застанаха пред нея. Може би си мислеха, че наистина се е разболяла или е била упоена с някакво отровно вещество, така че беше техен дълг да не я допуснат да зарази лидера на свободния свят.

— Трябва да поговорим. Веднага!

— Ей сега свършвам. — Той погледна към посетителя, който вдигна топката за голф от пода. Кокс се усмихна и добави: — Беше тежък ден за всички ни. — После взе топката. — Нека я подпиша…

Обикновено президентът нямаше проблеми с имената, но след като го прекъснаха, мозъкът му просто блокира.

Личният му секретар Джей веднага се притече на помощ.

— Както стана дума, господин президент, Уоли Гарет събра най-много средства за предизборната ви кампания от всички други, сър…

— Е, Уоли, наистина оценявам…

Нямаше да се разбере какво оценява наистина, защото Джейн се втурна напред, грабна топката от ръката на мъжа си и я запрати в другия край на стаята, където тя се удари в портрет на Томас Джеферсън, един от личните герои на Дан Кокс, и изби лявото око на стария Том.

Агентите се спуснаха напред, но Дан Кокс ги спря с едно движение на ръката. После кимна на сътрудниците си и те изведоха Гарет от кабинета без желаната топка. Явно кампанията щеше да мине без допълнителните средства, които той беше успял да събере.

Дан Кокс протегна ръка към жена си.

— Джейн, какво, по дяволите, беше това…

— Не тук. Горе. Не се доверявам на този кабинет.

Тя изгледа ядосано агентите и сътрудниците и напусна Овалния кабинет с бързината, с която бе влязла. Веднага щом масивната врата се затръшна, погледите на всички се преместиха от нея към президента. Никой не смееше да проговори. Никой от тях не си и помисляше, че би могъл да изрече с думи пред шефа си току-що видяното.

Кокс остана на място в продължение на няколко секунди. Всеки политик, стигнал дотам, докъдето беше стигнал той, на практика е видял всичко. И се е справял с всичко. Дори за ветеран като Дан Кокс обаче ситуацията беше нова.

— По-добре да видя за какво става дума — каза той накрая. Групата се раздели и президентът се отправи към вратата.

Лари Фостър, шефът на личната му охрана, на когото се бяха обадили още в началото на сцената, пресрещна президента и попита:

— Господин президент, искате ли да ви придружим… — Напрежението ясно се долавяше в изражението на агента ветеран, докато се чудеше как да завърши мисълта си по най-разумния начин. — Докрай, сър?

Тоест зад вратата на семейния им апартамент, където охраната нямаше право да влиза, освен по заповед.