Чтение онлайн

Кокс като че ли се замисли за момент, после каза:

— Не, няма да е необходимо, Лари. — Продължи напред, но подхвърли през рамо: — Все пак стойте наблизо в случай, че Джейн има нужда от нещо.

— Разбира се, господин президент. Ще сме при вас за няколко секунди.

Кокс се качи горе, за да види какво става с жена му. Агентите на Сикрет Сървис го последваха и останаха пред портала, зад който беше президентският апартамент. Започнаха да се ослушват с надеждата да разберат, ако президентът се окажеше изложен на опасност. Несъмнено всички се питаха едно и също. Бяха длъжни да охраняват президента и жена му от всички възможни опасности. Бяха обучени да жертват собствения си живот, за да запазят живота на тях двамата.

Те обаче не бяха готови за ситуацията, която всеки момент би могла да възникне зад портала. Как трябваше да реагират, ако опасността за президента дойдеше от жена му?

Можеха ли да използват смъртоносна сила, ако се наложи? Можеха ли да я убият, ако нямаше друг начин да спасят него? В инструкциите на Сикрет Сървис нямаше такава ситуация. Беше се случвало само един път, ако можеше да се вярва на легендите за президентите. Като президент Уорън Г. Хардинг бил заловен от мисис Хардинг с любовницата си. Успели да се скрият в гардероб в Белия дом, а мисис Хардинг се опитала да разбие вратата с пожарникарска брадва. Охраната трябвало деликатно да отнеме оръжието от мисис Хардинг и президентът останал жив. Все едно обаче, по-късно умрял в хотел в Сан Франциско, докато все още бил президент. Някои хора смятали, че съпругата му най-накрая успяла да отмъсти на неверния си съпруг, като му дала отровно блюдо. Във всеки случай това не било доказано, защото мисис Хардинг не бе позволила да се направи аутопсия и бе наредила тялото на мъжа й бързо да бъде балсамирано. Това бе добър пример как една измамена съпруга може да наложи волята си въпреки желанието на цялата страна.

Във всеки случай в Белия дом вече няма пожарникарски брадви. И макар че в президентския апартамент имаше малка кухня, първата дама отдавна не готвеше сама. Или ако готвеше, съвсем не беше сигурно, че президентът ще го яде.

Лари Фостър напрегна ума си, за да си спомни дали вътре имаше ножове за писма и други подобни предмети, които биха могли да се използват като оръжие. Тежка лампа, с която да бъде пукнат черепът на президента? Ръжен от камината, с който да бъде сложен край на живота, който той трябваше да охранява? Фостър имаше чувството, че усеща как в стомаха му се отваря язва, докато стоеше там и предусещаше края на кариерата си. Макар че в Белия дом съвсем не беше топло, по челото му избиха капчици пот. Потни кръгове се появиха и под мишниците му. С колегите му се приближиха още повече. Пулсът на всички беше доста ускорен.

Лесно можеха да си представят заглавията в пресата на следващия ден с огромни букви.

„СИКРЕТ СЪРВИС УБИВАТ ПЪРВАТА ДАМА, ЗА ДА СПАСЯТ ПРЕЗИДЕНТА“

В коридора чакаха петима тежковъоръжени агенти, готови да предприемат необходимите действия. Нервите на всички бяха изопнати от една и съща мисъл.

След двайсет минути телефонът на Лари Фостър иззвъня. Беше Той.

— Слушам, сър — отговори веднага Фостър.

Изслуша го внимателно и на лицето му постепенно се изписа объркване. Само че това беше президентът и Фостър можа да каже само:

— Веднага, сър!

Затвори телефона и се обърна към заместника си.

— Брус, обади се в „Андрюс“ и кажи да приготвят птицата.

— „Еър Форс 1“?

— Всеки самолет, с който лети президентът се нарича „Еър Форс 1“.

— Но имах предвид…

— Знам какво имаше предвид — прекъсна го Фостър. — Не, няма да вземем седем четири седем. Виж кой от поддържащите самолети е свободен. Може би седем пет-седем. Без обозначения.

— Вълка ще лети до Ню Йорк с необозначен седем-пет-седем? — Брус изглеждаше смаян.

Фостър отговори мрачно:

— Отиваме някъде, но не мисля, че е Ню Йорк.

— Никъде другаде не сме изпращали авангард.

Отиваме инкогнито, както в Ирак или Афганистан.

— И там изпращаме авангард. За да може да замине, е необходима най-малко седмица.

— Кажи ми нещо, което не знам, Брус. Работата е там, че не разполагаме със седмица. Разполагаме само с няколко часа, а аз дори не знам къде отиваме. Свържи се с „Андрюс“ и ми осигури транспорт. Аз в същото време ще се свържа с директора, за да ми каже как да действам в тази ситуация. Много съм видял през годините, но това сега е нещо ново.

Куори провери апаратурата и нивата на кислорода, които поддържаха живота на Типи. Всичко работеше много добре със заредения генератор. Навън все още беше тъмно. Слънцето нямаше да се покаже още няколко часа.

Докосна лицето на дъщеря си и си спомни разговора с Джейн Кокс. Никога преди не беше разговарял с първа дама. Хора като него не получаваха такива възможности. Беше чел за нея години наред, разбира се, беше следил кариерата на съпруга й. Беше очаквал нещо повече от нея по телефона. Беше образована, възпитана и закалена в битки. Но тя го разочарова. Прозвуча му съвсем човешки. Тоест изплашена. Винаги в безопасност във високата си кула, далеч от гадостите, които ставаха долу. Е, сега ги беше видяла лично. И съвсем скоро щеше да ги види още по-отблизо.

Той въздъхна. Това беше то. Във всеки един момент досега можеше да спре. И беше почти готов да го направи, ако стените в мазето не го бяха върнали назад. Извади „Гордост и предразсъдъци“ от джоба си. На светлината на фенера, останал от дядо му, прочете последната глава от романа. И наистина щеше да е последната глава, която изобщо й чете.

Затвори книгата и я остави внимателно на гърдите й. Взе едната й длан и леко я стисна. Правеше го от години, винаги с надеждата да му отвърне, но това никога не се бе случило. Отдавна беше изоставил мисълта, че пръстът на Типи може да се свие около неговия. И този път не се сви. Пусна дланта й на леглото и я покри със завивката.

Извади от джоба си малкия касетофон, сложи го на леглото и го включи. Следващите няколко минути слушаха последните думи на Камерон Куори. Както винаги Куори изрече последното изречение заедно с покойната си съпруга.

„Обичам те, Типи, скъпа. Мама те обича с цялото си сърце. Нямам търпение да те прегърна пак, малка моя! Когато и двете ще сме здрави и щастливи, в ръцете на Исус.“

Изключи касетофона и го прибра в джоба си. Спомените го връхлетяха на плавни, полегати вълни. Всичко можеше да е толкова различно… Всичко можеше да свърши другояче.

— Майка ти ще се зарадва много да те види, Типи. Ще ми се и аз да можех да съм там.

Наведе се и целуна дъщеря си за последен път.

Остави вратата отворена, после се обърна и погледна назад. Дори и в тъмното виждаше очертанията на тялото й под завивките на проблясъците на индикаторите на апаратурата, която поддържаше живота й през годините.

Много пъти се бяха опитвали да го накарат да дръпне шалтера.

Необратимо състояние на вегетиране, бяха му казали. Отсъствие на мозъчна дейност. Бяха обяснили на семейството, че е мозъчна смърт, и бяха добавили медицински жаргон, който според Куори целеше едновременно да ги потисне и обърка. След като изслушваше предсказанията им за евентуалната съдба на дъщеря им, Куори задаваше на всеки един от тях простичкия въпрос:

— Би ли го направил, ако беше твое дете?

Безизразните лица и стиснатите устни бяха красноречивият отговор.

Част от него не желаеше да остави момичето сега, но всъщност нямаше избор. Слезе от верандата и се загледа към дърветата. В малкото скривалище, което беше изкопал и подсилил с дървен материал, седеше Карлос с дистанционно в ръка, свързано с кабел, който достигаше до стената на малката къща. Скривалището беше маскирано с пръст и трева, а отдолу имаше оловна защита, която можеше да спре рентгенови лъчи и други електронни уреди за наблюдение. Куори знаеше, че федералните ще донесат специализирана апаратура, така че беше предвидил защита с оловни одеяла за предпазване от рентгенови лъчи, които беше взел от един зъболекар.