Чтение онлайн

— Бихте ли повторили? По-бавно, моля — отвърна Маргарт.

Инспекторът повтори своята поговорка и Маргарт успя да си я преведе, въпреки че не разгада истинския й смисъл. Китайският език често имаше много значения. Инспекторът обаче говореше приличен английски.

— Дори една миша курешка е достатъчна да развали цяла паница с оризова каша — каза той на английски.

— За щастие, наоколо няма мишки — отвърна Маргарт.

— Мишките са навсякъде.

— Ние се пазим от тях.

— Дали? Знам, че снимат някакъв документален филм за вашия строителен проект — продължи инспекторът.

Напрежението у Маргарт леко утихна. Дали неправилно бе предположил, че инспекторът знае нещо за отвличането?

— А, да. Това е нещо, което нашата Национална публична телевизия в САЩ реши да заснеме — отвърна той.

— Приятно ли ви е, когато журналистите се въртят наоколо като хрътки?

— Търпи се. Всъщност свикнали сме с това. Свободните медии са нещо, което сме се научили да търпим.

— В Китай не проявяваме търпимост към неоторизирани разследвания — отвърна инспекторът.

Маргарт не каза нищо. Всъщност намери начина му на изразяване за доста интересен.

— Имате ли някакви проблеми с екипа, заснемащ филма?

— Ако трябва да бъда честен, нямам почти нищо общо с тях. Ще се наложи да говорите с нашия директор по комуникациите — отвърна Маргарт.

— Добре, но сега говоря с вас.

„Задник“, помисли си американецът.

— Впечатленията от контактите ми с екипа на филма са добри — отвърна той. — Хората са приятни. Заснехме първия епизод, но след него не съм виждал нищо. Защо питате?

— Визите за чуждестранни журналисти са доста специфични — отговори инспекторът. — Този екип има разрешение да направи филм за „Ксуан Тауър“, както и за вашите офиси — подчерта той, удряйки ритмично по страничните облегалки на стола, — но няма право да снима другаде!

— Не мога да знам дали не са превишили дадените им правомощия. Ако искате да ги депортирате от страната, имате пълното ми съгласие — отвърна Маргарт, опитвайки се да разбере накъде бие инспекторът. Беше събота вечер, а в офиса му се намираше офицер от Народната въоръжена полиция на Китай и всичко това заради някакво нарушение на виза? Нещата не се връзваха. — Ние сме само обект на филма — продължи на глас той, — снимачният екип не работи за нас и по никакъв начин не сме свързани с него. А има ли нещо, което трябва да знам?

— Наясно сте, мисля, че двама от операторите са свързани с „Уърлд Лайф“ — отговори инспекторът.

— С екологичната организация ли? Не го знаех.

— Те са екстремисти, войнстващи активисти — отвърна Шен Деши. — Ако не работят за вас, то вярвам, че мога да разчитам на съдействието ви за разрешаването на този въпрос.

— Аз… Ами вижте, детектив… — поколеба се Маргарт.

— Инспектор — поправи го Шен Деши.

— Първо, трябва да е ясно, че нито аз, нито който и да било в тази компания знаем за визите на този свободно нает екип, нито пък някой от нас има контрол върху тяхната работа — обясни Маргарт и силно му се прииска да се беше обадил на ръководителя им.

— Трябва да проверя всеки от членовете на филмовия екип — заяви Шен Деши.

— С цялото ми уважение, сър, опитвах се да кажа…

— И това трябва да стане веднага, още тази вечер — прекъсна го инспекторът.

Маргарт усети как напрежението му се покачи.

— Слушайте — започна той, — за тази вечер… — „Въобще не можем да го обсъждаме“, помисли си той, но на глас изрече: — Малко вероятно е да стане… Нашият директор по комуникациите ще бъде тук в десет сутринта в понеделник.

— Това е неприемливо — отговори сухо инспекторът.

— Ще повторя: „Бертолд Груп“ няма никаква професионална или бизнес връзка със снимачния екип, освен споразумението да им осигурим достъп до нашите офиси и до строителната площадка — настоя Маргарт.

— Вие, моля, ще се свържете с вашия директор по комуникациите още тази вечер — отвърна Шен Деши на английски с неправилен словоред, но Маргарт дори не си и помисли да го поправи. — Искам да говоря с целия екип наведнъж, моля — добави инспекторът.

„Истински задник“, помисли си Маргарт, който едва успяваше да овладее гнева си, но побърза да каже:

— В десет часа в понеделник.

Шен Деши бавно се надигна от стола, бръкна в джоба си, извади кожен портфейл и внимателно подаде визитната си картичка на Маргарт, държейки я почтително с две ръце. Маргарт му подаде своята визитка със същия маниер.

— Ако можете да ми помогнете с този въпрос — подчерта тихо инспекторът, — то настоящото ви положение ще продължи да съществува… поне за известно време.

Маргарт мъчително преглътна. „Настоящото ви положение“… тоест отвличането.

— Смятаме, че единият от операторите е в неизвестност — додаде Шен Деши.

Изчезнал бе американски журналист? Дали този човек намекваше, че знае нещо за отвличането, или пък имаше и друго похищение?

Маргарт разбра, че мъжът срещу него всъщност изпълнява заповеди, дадени му от най-високо правителствено ниво. Китайците предпочитаха да изпреварват събитията пред риска впоследствие да се изложат пред световната общност, а и явната им неприязън към чужди журналисти бе изразявана многократно и не бе тайна за никого.

Господи, сигурно щяха да хвърчат глави. Маргарт се замисли дали не би могъл да използва това стратегическо предимство в своя полза.

На сбогуване двамата си стиснаха ръцете и дланта на Маргарт почти се изгуби в огромната шепа на Шен Деши, но това, което му направи най-голямо впечатление и което със сигурност щеше да запомни, бе твърдият и настоятелен поглед на инспектора.

Този мъж нямаше да се спре пред нищо.

19:30 часа

квартал Жабей

Шанхай

— Агентът на недвижими имоти ще се срещне с нас след половин час — отбеляза Грейс и прибра айфона в чантата си.

— Обичам Шанхай… — усмихна се Нокс. — Обаждаш се по телефона и тридесет минути по-късно отиваш на оглед. На това се казва предприемчивост! А в Щатите сме свикнали нещата да са сложни, някак си това е станало част от очакванията ни. Тук все още има шанс.