Чтение онлайн

— И Еди е бил там с вас?

— Да не би да се съмняваш в думите на собствената си майка?

— Ще ти се обадя по-късно — отвърна Грейс и затвори.

Петък, 24-и… Почувства се страшно виновна, че така и не бе отговорила на онова съобщение.

Не се беше сетила за здравословното състояние на Едуард Лу, когато го бе препоръчала да започне работа с „Бертолд Груп“. Новината я изненада не по-малко от това, че майка й знаеше за пристигането й в Шанхай. Грейс знаеше за епилепсията от по-големия брат на Еди, Джиан Лу, с когото беше излизала известно време — всъщност връзката им бе започнала още в гимназията и бе продължила шест години след това, докато семейството му оповести, че е уреден годеж с друга жена. Тогава Грейс напусна Шанхай, присъедини се към армията и през следващите две години прекъсна всякакви връзки с родителите си. Сега все още не говореше с баща си, а от време на време се чуваше само с майка си, и то когато татко й не беше вкъщи.

Едуард Лу бе черната овца в семейството. Беше студент по филмово изкуство и тарикат, който се опитваше да продава лед на ескимосите. Той дълго време бе притискал баща си да инвестира във филмовия му проект, а това изсмука всички спестявания на фамилията и ги доведе до банкрут, така че хората нямаха очи да се покажат пред близките си — това бе най-големият срам, който можеше да сполети някого.

Грейс бе запозната със ситуацията от майка си и бе опитала да използва някои от приятелите си в Лос Анджелис, за да пробута сценария на Лу в Холивуд, но за съжаление не можа. Вторият й и по-успешен опит бе това, че уговори Лу да започне работа в „Бертолд Груп“. Беше го направила не толкова заради Еди, колкото поради факта, че все още имаше чувства към брат му и се надяваше по този начин да поднови контактите си с него — надежда, която засега оставаше безплодна.

Ако успееше да върне брата на Джиан Лу у дома, това би й помогнало да постигне целта си…

Отначало смяташе да потърси счетоводните документи в апартамента на Лу, но сега беше важно да намери и лекарствата му.

И то още тази нощ. С или без помощта на човека, когото Дулич обеща да й изпрати. Грейс нямаше намерение да чака никого.

17:20 часа

квартал Чаннин

Шанхай

Човекът, който я следеше, явно бе професионалист. Грейс се преоблече в тоалетните във фоайето, намъквайки чифт тесни джинси и обувки с високи токове, след което излезе от страничния вход на сградата, в която се помещаваха офисите на „Бертолд Груп“. Бе взела всички мерки, за да е сигурна, че няма да я проследи, и беше успяла да му се изплъзне, но сега отново долови, че е по следите й. Ароматът му беше същият — лек мъжествен мирис на мускус и бор, примесен с дъх на пот, какъвто бе усетила за пръв път край един банкомат, пред който се спря, за да огледа тротоара.

Вече знаеше, че е там. Беше минал близо до нея отново, а това показваше, че преследвачът й има кураж и е доста самоуверен. Грейс обмисляше следващия си ход и в същото време разсъждаваше как е възможно присъствието му да й бе убягнало отначало. Не й се искаше да показва специалните си умения — по-скоро й се щеше да изглежда като съвсем обикновена гражданка, но същевременно трябваше да намери начин да му се отскубне. Този път — окончателно.

Сля се в тълпата от пътници, които едва си проправяха път надолу към платформите на метрото. В края на перона бяха монтирани стъклени прегради, които предпазваха някой да бъде изблъскан върху релсите. Хората се тъпчеха, за да заемат позиции пред вратите на подземната железница. Всичко беше като в един нормален работен ден в Шанхай, а Грейс бе просто една от множеството.

Плоскоекранни телевизионни монитори отброяваха секундите до пристигането на влака на перона: 58… 57… Грейс потрепна, когато зърна бежовата бейзболна шапка. Спомни си, че я беше забелязала малко след като излезе от сградата на „Бертолд Груп“.

Дали я бе взел на прицел преди това, или я следеше, откакто се беше спряла пред банкомата? Дали беше чак толкова добър? Или пък просто уменията й да се измъква бяха закърнели?

Отново забеляза шапката, въпреки че не успя да зърне лицето на мъжа. Напрегната до краен предел, Грейс се придвижи по-напред в тълпата, чакаща да се качи в метрото.

26… 25…

Застанала сред група жени, тя извади черен шал от чантата си и го уви около главата си. Сетне си сложи бяла стерилна маска, каквито носеха много от хората, за да се предпазват от мръсния въздух в Шанхай.

10… 9…

Тълпата се люшна към вратите. Спирачките на мотрисата изсвириха остро.

Грейс се изплъзна незабелязано от тълпата и притисна гръб към кабинката пред ескалаторите. Бейзболната шапка продължи да се движи с навалицата — проправяше си път, за да стигне по-напред, и спря, щом влакът пристигна. Обърна се право към нея.

Дали не беше успял да забележи дегизировката й с шала? Чак такъв професионалист ли беше? Нетърпеливите пътници се заблъскаха покрай човека с шапката, но той, изглежда, не бързаше да се качва.

Тя се обърна и тръгна да заобиколи ескалаторите с намерението да напусне гарата пеш.

Погледна за миг зад себе си и видя, че шапката се придвижва към влака. Носеше я китаец. Но движенията на тялото му бяха различни и в този миг тя осъзна, че първият бе дал шапката си на друг. Явно беше много, много добър…

Забеляза го да стои точно пред ескалаторите, обърнат в профил към нея. Мъжът отговаряше на описанието, което й даде Дейвид Дулич. Заля я вълна на успокоение.

— Това да дадете шапката беше добър ход — каза тя зад гърба му.

Мъжът се обърна, огледа я от глава до пети и й се усмихна. Беше по-висок от всички останали наоколо. Имаше приятно лице, леко потъмняло от слънцето, а в тъмната му късо подстригана коса проблясваха няколко сиви косъмчета.

— Хубаво — отвърна той, поглеждайки още веднъж към влака, който тъкмо затваряше врати. — Много хубаво.

— Грейс Чу — представи се тя през маската и двамата си стиснаха ръце.

— Джон Нокс. Шалът и маската са добра идея. Не очаквах да се дегизирате така.

— Следващия път трябва да внимавате повече — отвърна тя.

17:25 часа

квартал Пудон

Шанхай

Трима мъже в работнически гащеризони, понесли кутии с инструменти, се приближиха до рецепцията в просторното лоби на луксозния жилищен комплекс „Кингланд Ривърсайд“. Рецепционистката беше двадесетгодишно кръглолико момиче, облечено в светлосин костюм и с пластмасова табелка с името Шърли на ревера. Все още й беше трудно да произнесе думата.

Първият от мъжете я заговори на шанхайски.

— Госпожа Чу. Инсталация на домашно кино — каза той.

Момичето зад рецепцията два пъти провери в списъка и накрая отвърна:

— Много съжалявам. Не виждам такава заявка за госпожа Чу.

— Тогава, цвете мое, ти ще обясниш на госпожа Чу защо сме си тръгнали, когато дойде довечера и попита къде е домашното й кино. Успех с намирането на нова работа след това! — каза мъжът и направи знак на останалите. И тримата се обърнаха и понечиха да си тръгнат.